Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (19) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Християнските грехове и гонението на богомилите

В „Откровението“ на свещеник Константин Дъновски се визира само измамата на крал Владислав III Ягело. В текста на същото обаче се казва, че гневът Господен бил предизвикан от „умножението на греховете на християните“. Това ни навежда на мисълта, че би следвало да се търсят и други грехове, за които не е казано нищо конкретно, а само се загатва.

Една историческа справка ще хвърли светлина и по този въпрос. Ако огледаме събитията, които сполетяват жителите на Балканския полуостров и по-специално българския народ през първата половина на Х век до началото на втората половина на XV век, ще видим как под тежестта на своите собствени грешки българският народ бива изправен пред една непосилна борба, която завършва с духовно разслояване и загубване верската свобода, от една страна, и военно поражение, което поставя българския народ под османско иго в продължение на пет века.

През Х век в пределите на тогавашна България се роди и укрепна едно самобитно духовно-религиозно движение с новаторска насоченост, известно на културния свят под името богомилство. Днес всички са единодушни в преценката си за богомилството, смятайки го за една от най-бележитите прогресивни прояви на българския народ през епохата на Средновековието. Озарено от високите идеали на християнството, богомилството не се подвоумява да встъпи в открита борба срещу проявите на разложение на църковното духовенство, от една страна, и разгулността на феодалната върхушка (царстващ дом и болярство), създатели и крепители на средновековните порядки, от друга страна.

По своята същност богомилството представлява далечен предтеча на реформаторски религиозни движения, появили се много по-късно в Западна Европа. Ако не бе безжалостно потъпкано от църквата и държавата, то би могло да се утвърди и да стане движеща духовна вълна. През втората половина на XI и началото на XII век богомилството с неотслабваща сила воюва срещу църквата за нейното обновление, от една страна, и срещу гражданската власт за извоюване на една справедлива социална основа. Същевременно през двувековното византийско владичество (1018–1185) богомилството отстоява борбата срещу чуждото верско потисничество.

Вместо да почувстват духа на социално обновление, което е носило в утробата си богомилството, българските църковни власти и държавници го обругават и организират жестоко преследване срещу неговите последователи. Гоненията срещу богомилите започват още от времето на цар Петър I (927–969) и продължават векове, за да загасне жаравата им на полуострова и да продължат делото си на Запад. През 1211 г. цар Борил съвместно с духовенството свиква голям църковен събор срещу богомилите, последван от масови гонения, които по своя обсег и жестокост не отстъпват на Вартоломеевата нощ, а по характера си имат твърде общо със средствата за борба на Светата инквизиция на Запад. Тези издевателства стават у нас, в България, 360 години преди Вартоломеевата нощ. Организираното преследване срещу богомилите продължава и по времето на царуването на цар Иван Александър, когато в Търново се свиква нов църковен събор през 1350 г.

Гоненията срещу богомилите ги принуждават да емигрират извън границите на България. Прокудените богомили-емигранти търсят спасение в Корсика, Сардиния, Сицилия, Италия, Босна, Херцеговина, Франция и др. Това придвижване на българските богомили започва от Х и продължава до XIV век. Преселили се на Запад, емигрантите-богомили са разнасяли идеите на богомилството. Местното население ги наричали Българска ерес или само българи. По тази причина двама от прапрадедите на Наполеон Бонапарт фигурират в родословното му дърво с прозвището българите. Така например в потомствената стълбица на Наполеон фигурира и някой си Гийом Български (Guieum de Bulgar (1034–1077), който не е българин, защото неговите родови предходници са корсиканци, но като последовател на богомилската ерес са го наричали българина. Аналогичен е случаят и на друг Наполеонов родственик от същото родословно дърво, фигуриращ като Bulgarino (1097 г.), което преведено на български, означава българчето. Първият граждански университет в света е в италианския град Болоня, организиран в края на XII век от италианеца Мартино Булгаро, наречен така, защото и той се числил към богомилската ерес, титулована като „българска“.

Религиозните спорове и еретичните бунтове на богомилите в пределите на Балканския полуостров и на Запад не са някакво ретроградно отстъпление към античната политеистична религиозна концепция, а напротив, носителите на тези идеи са целели утвърждаване авторитета на християнството, представено в една осъвременена за времето си социално-религиозна морална концепция. В този смисъл, от гледището на европейската история на философската, социалната и културната мисъл, богомилството се квалифицира като нова, по-висока степен на развитие на общественото съзнание през Средновековието.

Пуснало дълбоки корени всред българите, където би могло да се превърне в разсадник на хуманитарни идеи, богомилите биват отхвърлени далеч зад пределите на България. Брутално смазани и жестоко прогонени, българските богомилски апостоли емигрират на Запад и северозапад в Босна, Херцеговина, Италия, Франция и др., за да се превърнат в далечни предтечи на по-късно утвърдилата се европейска Реформация в лицето на чешкия реформатор Ян Хус, на немските вдъхновени борци Мартин Лютер, Томас Мюнцер, Улрих фон Хутен, на нидерландеца Еразъм Ротердамски, французина Жан Калвин и др.^[1] Вместо живителните струи на богомилството българската източноправославна църква по това време изпада под влиянието на исихазма, който намира последователи не само всред нисшето, но и сред върховното българско духовенство.

Спиралата на историческото развитие сочи неизменния възход чрез преодоляване инертността на миналото и разчупване на старите форми, които са станали негодни за новото съдържание. Липсва ли поглед всред ръководителите на един народ към идващото ново и превърнат ли се те в спирачки за неговото утвърждаване, тези личности и този народ биват отхвърлени от неумолимия ход на прогреса, насочен към по-съвършено светоусещане и устройство. Жалко, че тогавашните ръководители на Източноправославната църква, царстващата династия и болярството не са били в състояние да разберат духа на времето. Нима отрицанието на богомилството и изгонването на богомилите от България не е израз на неразбиране на историческата повеля на времето, за което българският народ заплати скъпо със свободата си? Какво добро може да очаква онзи народ, който вместо да даде тласък за възход напред като водеща нация, дезертира и се плъзга по линиите на гражданската и църковна разруха?

Тази преценка се споделя и от вещия славянски историк Шафарик, който е добре запознат с историята на нашето средновековие. „Българското царство — казва Шафарик — даже и по време на най-голямото си величие и сила е било застрашавано от двете велики враждебни политически сили — Византия и Римската империя, Цариград и Рим. Българското царство — допълва същият автор — обаче е бивало най-вече обезсилвано от своите собствени недъзи. Срещу социалната разюзданост на болярството и срещу нравствения упадък на църковенството се възправя с особена сила богомилството, което раздвижва народните маси, буди и внася борчески дух срещу беззаконията на царедворци и църковници. Светската и църковната власт обявяват богомилството за ерес и срещу богомилите се започва жестоко гонене. За своите идеи богомилите биват хвърляни в тъмници, малтретирани и изгонвани от страната. Въпреки това обаче богомилството не е могло да бъде задушено. През втората половина на XI и в началото на XII век то дава решителен отпор не само срещу феодалния гнет, но и срещу чуждите нашествия. Борбата срещу богомилството е била дълготрайна и мъчителна.“^[2]

Продължителните гонения разгромяват богомилското движение и се идва до шестването на неограничената светска и църковна власт на царедворци и духовници, които довеждат България до робство. „С унищожаването на богомилското движение в средните векове — пише Клинчаров — българската реакция не само убива жизнените сили на българския народ, от които той е имал нужда, за да се брани против похитителите на неговата свобода и национална независимост, но с унищожението на богомилството за дълги години се пречупи кълнът и зарядът на българската култура.“ Носителите на този светъл заряд от прогресивни идеи обаче бяха смазани, унищожени и пропъдени от българската църква и държава, което стана причина за разрастване на разложението им. По този начин от носител на прогресивни идеи средновековна България се превръща в изоставаща робска земя, която се сгромолясва под тежестта на своите грешки и изпада в неколковековно робство.

Безпристрастна преценка за обстановката, срещу която реагират богомилите, ни дава историкът Григорий Цамблак в неговото „Похвално слово за Патриарх Евтимий“, където се казва: „Край град Търново се простира една местност, отделена от него само с една река… В тази местност беше храмът на приснодевата Христова майка и Богородица. Ежегодно в него се събираше народът от целия град, заедно с жените и децата. По обичая празнуването траеше осем дни. И когато се стичаха по случай празника и под предлог на моление, те вършеха всякакви нечисти дела, понеже местоположението и пустотата задоволяваха влечението на блудниците и поради това си навличаха божието негодувание“.^[3]

За мястото и ролята на богомилите се спира и проф. Димитър Ангелов, позовавайки се на един твърде важен паметник за нашата история, на който досега не бе обръщано достатъчно внимание.^[4] Става дума за „Българския апокрифен летопис“, съставен към средата на XI век от неизвестен автор, който е имал за цел да предаде накратко историята на българския народ от най-старо време, представена като смес от православни и богомилски легенди, където българите били представени като предопределен от Бога народ.

Накрая нека се позовем на мнението на Петър Дънов, Учителя Беинса Дуно, относно съдбата на богомилството и падането на България под турско робство, изразено в една от неговите беседи: „Когато изгониха богомилите из България, българският народ падна под турско робство цели петстотин години. Едно време евреите разпнаха Христа, но какво ги постигна след това — две хиляди години робство.“^[5]

Друга съществена простъпка, която трябва да получи своята обективна историческа преценка, е поведението на цар Иван Александър при унаследяване на неговия престол. Въпреки че даваната досега преценка за царуването на този български цар е положителна, не може да се отминат обаче някои негови политически ходове, които имат фатални последици за съдбата на България и изобщо за народите, населяващи Балканския полуостров. Когато цар Иван Александър се възкачва на престола (1331 г.), османците напират на границата на византийските владения в Мала Азия и са пред вратите на Константинопол. Без да си даде сметка за застрашаващата го голяма опасност на нашествениците от Мала Азия, цар Иван Александър лавира между двамата претенденти за византийския престол, като се съюзява ту с единия, ту с другия претендент и с това помага косвено османците по-лесно да разгромят Византия и да се настанят на Балканския полуостров.

Към средата на XIV век мюсюлманските нашественици достигат Мраморно море и стават господари на галиполската крепост Цимпе. С тази придобивка те се настаняват на предмостова позиция на полуострова. Тази ценна военностратегическа изгода те получават от византийския василевс Кантакузин не в резултат на военни действия, а като договорна компенсация за оказаната им военна подкрепа срещу династичните домогвания на Иван Палеолог (1352 г.). Вместо да се организират за съвместен отпор срещу мюсюлманските нашественици, византийци и българи взаимно се обезсилват, като сключват сепаративни мирни договори с османците, след което последните лесно се справят поотделно с едните и с другите. Такъв е случаят през 1363 г., когато цар Иван Александър се споразумява с Мурад II за съвместно нападение срещу Иван Палеолог. Стъпили здраво на Балканския полуостров, османците още на следващата 1364 г. нападат българите. Оттук нататък събитията се развиват в полза на нашествениците, докато се стигне до пълния разгром на християнските народи, населяващи полуострова. Всички, които са влизали в непосредствен военен допир с османците, са получавали реалната представа за тяхната военна мощ, окриляна от необуздан фанатизъм. Имайки предвид това, ние недоумяваме как застрашените Византия и България не виждат грозящата ги опасност. Вместо да се организират срещу нея чрез съвместен отпор, те си позволяват игра с огъня и, разбира се, изгарят в него.

Към всички тактически грешки, които прави цар Иван Александър в своята държавническа дейност, трябва да се прибави и неговият неправилен ход по отношение разделянето на България между двамата му сина. Естествен приемник на цялата държавна власт след смъртта на Иван Александър би трябвало да бъде първородният му син Иван Страцимир. За да угоди обаче на властническите капризи на втората си жена Сара, от която има втори син Иван Шишман, Иван Александър извършва още приживе разделяне на България между тях двамата. На законния престолонаследник Иван Страцимир той дава управлението на Видинската област, а на втория си син Иван Шишман предоставя централната част на държавата като Търновско българско царство. Този акт на разединение на българската държава е предшестван от самоволното отделяне на българските боляри Балик и Добротица, които се обявяват за самостоятелни феодални владетели в Карвунската област (днешна Добруджа, Балчишко) до Козяк (днешен Обзор). Всичко това улеснява разгромяването на България от османците.

В тази епоха България се сочи като факлоносец на прогресивното начало и една от първите държави в Източна Европа, които след Византия въвеждат християнството като обща народностна религия. За да се избегне влиянието на Рим и да не попадне във властта на Римокатолическата църква, чехите, в лицето на Великоморавския княз Ростислав, се обръщат към Византия да им бъдат изпратени християнски проповедници, които да отбият народа от влиянието на Римокатолическата църква. За такива им били проводени братята Кирил и Методий, които през 862–863 г. утвърждават в Моравско християнството от източноправославен тип. Междувременно русите от Киевска Рус са възприели християнството чрез Византия, но поради езикови различия то им стояло като чужд придатък. Едва когато учениците на братята Кирил и Методий ги обучават на славянската писменост и ги снабдяват с разбираемата за тях славянска църковна книжнина, те почувствали силата на Христовото Слово. Поляците възприемат християнството през 966 г. по римокатолическия обред и минават в лоното на Римокатолическата църква. Като носители и разпространители на Христовото учение между славяните (с изключение на поляците) се явяват българските християнски просветители. А прогресивното начало в развитието по това време на културното човечество се провеждало чрез християнството.