Ърнест Хемингуей
Острови на течението (6)

6

Тази нощ, след като момчетата си легнаха, Томас Хъдсън и Роджър останаха на приказки в голямата стая. Морето беше прекалено развълнувано за подводен риболов, та след вечеря юношите отидоха с Джоузеф да ловят лутианус. Прибраха се изморени и доволни, пожелаха лека нощ на баща си и Роджър и си легнаха. Известно време мъжете ги чуваха как разговарят, после сънят надделя.

Андрю се плашеше от тъмнината, братята му знаеха това, ала не го дразнеха.

— Защо, според теб, се бои от тъмнината? — запита Роджър.

— Не зная — отговори Томас Хъдсън. — Ти никога ли не си се страхувал?

— Мисля, че не.

— А аз съм се страхувал — призна Томас Хъдсън. — Има ли някакво значение това?

— Не зная — каза Роджър. — Аз съм се боял да не умра и да не се случи нещо лошо на брат ми.

— Не знаех, че имаш брат. Къде е?

— Почина.

— Извинявай.

— Няма защо да извинявам. Почина, когато бяхме деца.

— По-голям ли беше?

— С една година по-малък.

— Какво се случи?

— Обърнахме се с лодка.

— На колко години бяхте?

— Горе-долу дванайсет.

— Не разказвай, ако това те измъчва.

— Това ми донесе куп страдания — сподели Роджър. — Наистина ли не знаеше?

— Наистина.

— Дълго време си въобразявах, че всички на света знаят за нещастието. В момчешките години всичко изглежда другояче. Водата беше много студена и брат ми не издържа. Най-страшното беше, че аз се спасих, а той не.

— Злочестият Роджър!

— Остави! Сблъсках се твърде рано със смъртта. А толкова обичах брат си и винаги се страхувах да не му се случи нещо. И аз бях премръзнал от студената вода. Но издържах.

— Къде стана злополуката?

— Горе в Мейн. Струва ми се, че баща ми никога не ми прости, макар да се мъчеше да влезе в положението ми. Оттогава нататък всеки ден си пожелавах аз да бях се удавил. Ала болката преболя.

— Как се наричаше брат ти?

— Дейв.

— Я виж ти! Затова ли не пожела да дойдеш днес на подводен риболов?

— Вероятно. Готов съм обаче да дойда кой да е друг ден. Човек не може да се освободи напълно от някои настроения.

— Достатъчно зрял си, за да не говориш така.

— Опитах се да се гмурна, за да го извадя. Не го намерих. А и водата беше много дълбока и действително студена.

— Дейвид Дейвис — провлече Томас Хъдсън.

— Да. В нашия род първият син всякога се нарича Роджър, а вторият Дейвид.

— Все пак си превъзмогнал изживяното.

— Не. Никога няма да го превъзмогна и рано или късно, трябва да изповядам поражението си. Срамувам се от случилото се, както се срамувам от боя на кея.

— Няма какво да се срамуваш в случая.

— Не, срамувам се. Вече ти го казах. По-добре да не чоплим раната.

— Съгласен съм.

— Няма повече да се бия. Никога. Ти никога не се биеш, макар да можеш да се биеш толкова добре, колкото и аз.

— Не мога. Пък съм се и зарекъл да не се бия.

— Няма повече да се бия и ще се посветя на добро, нравствено писателско творчество.

— Да чуя една мъдра мисъл от устата ти.

— Смяташ ли, че бих могъл да напиша нещо свястно?

— Можеш да опиташ. Защо изостави живописта?

— Защото не можех повече да се залъгвам. Както и не мога повече да се залъгвам с писателството.

— Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Ще се завея някъде и ще напиша един приличен роман, стига да ми се отдаде.

— Защо не, останеш да пишеш тук? Можеш да останеш, след като си заминат момчетата. В твоята колиба е много душно.

— Няма ли да ти преча?

— Не, Родж. Самотата ме гнети и мене, знаеш. Човек не може да страни от всички непрестанно. Май ме избива на проповед. Ще спра.

— Не, продължавай. Думите ти ме ободряват.

— Ако възнамеряваш да се заловиш за работа, почни я тук.

— Не считаш ли, че на Запад ще бъде по-добре?

— Навсякъде е еднакво добре. Важното е да се съсредоточиш.

— Не. Не е навсякъде еднакво добре — възрази Роджър.

— Зная. Първоначално е добре, но после става зле.

— Безспорно. Ала сега за сега тук е добре. Може би няма да бъде непрекъснато добре. Но засега е чудесно. Ще имаш компания, когато свършиш работа, а и аз не ще бъда сам. Няма да си пречим и ти действително ще можеш да стъпиш на краката си.

— Смяташ ли, че наистина ще успея да напиша свестен роман?

— Никога няма да го напишеш, ако не опиташ. Тая нощ ми разказа дяволски добър сюжет за роман. Защо да не го разработиш. Ще почнеш именно с лодката.

— А как ще завърша?

— Подир лодката ще продължиш да съчиняваш.

— Поврага! — възкликна Роджър. — Дотолкова съм покварен, че ако поставя лодка, в нея ще има хубава млада индианка и при нея ще се спусне Джоунз, тръгнал да предупреди заселниците, че приближава Сесил Б.‍ дьо Мил, като с едната ръка ще се държи увиснал за лозовия гъстак над реката, а с другата ръка ще стиска вярната си кремъклийка „Оулд Бетси“. Хубавата индианка ще му каже: „Джоунз, ти ли си? Сега можем да се любим, докато нашата крехка ладия се носи към водопада, който един ден ще бъде Ниагара“…

— Не — противопостави се Томас Хъдсън. — Ще опишеш само лодката, студеното езеро и братчето си…

— Дейвид Дейвис. Единадесетгодишен.

— И нещастието. А оттам нататък до края ще съчиняваш.

— Не обичам краищата.

— Не очаквам някой от нас да ги обича — съгласи се Томас Хъдсън. — Но без край не може.

— По-добре да прекъснем — предложи Роджър. — Ще трябва да помисля върху романа. Томи, защо е приятно да се рисува добре, а е адски мъчително да се пише добре? Никога не съм рисувал добре. И все пак изпитвах удоволствие дори от нескопосаните си картини.

— Не зная — каза Томас Хъдсън. — Може би в живописта традицията и линията са по-ясни и много повече хора могат да ти помогнат. Дори да се отклониш от правата линия на голямото изкуство, тя е винаги налице, за да те напъти.

— Според мене една от причините е, че живописта се създава от по-съвършени хора. Ако бях достатъчно съвършен, навярно щях да стана добър художник. Кой знае дали не съм твърде безнравствен, за да стана добър писател…

— Намирам, че опростяваш нещата до недопустими размери.

— Винаги съм ги опростявал до крайност — натърти Роджър. — Това е една от причините, поради които не ме бива за нищо.

— Хайде да си лягаме.

— Ще остана да почета.

Всички спяха дълбоко и Томас Хъдсън не усети Роджър, когато късно през нощта той дойде да си легне на верандата, която служеше за спалня.

Когато закусиха, духаше лек повей, небето беше безоблачно и всички се стегнаха за подводен риболов.

— Нали ще дойдете, мистър Дейвис? — запита Андрю.

— Непременно.

— Много хубаво. Радвам се.

— Как се чувствуваш, Анди? — закачи го баща му.

— Страх ме е — призна Андрю. — Както всякога. Но не се боя толкова, когато съм с мистър Дейвис.

— Никога не бива да се страхуваш, Анди — каза Роджър. — Безсмислено е. И баща ти е на същото мнение.

— Всички твърдят така. Всякога твърдят едно и също. Но Дейвид е единственият умник, за когото зная, че не се бои.

— Трай си — разсърди се Дейвид. — Само си измисляш разни дивотии!

— Мистър Дейвис и аз винаги се страхуваме — каза Андрю. — Виновна е може би висшата ни интелигентност.

— Ще бъдеш внимателен, Дейви, нали? — предупреди го Томас Хъдсън.

— Естествено.

Андрю погледна Роджър и сви рамене.