Асен Милчев
Улеят на времето (54)

14

Зазоряваше се. На космодрума цареше трескаво оживление. Очакваха завръщането на похитения ракетоплан. Доктор Аскол Варо трудно понасяше тази суетня — телевизията разполагаше камерите си, репортьорите сновяха нагоре-надолу и търсеха подходящи обекти за тормозене. Той не се чувствуваше уморен, макар че не беше спал като хората няколко денонощия. Съвсем скоро в дневниците на космическите служби щяха да отбележат: „Инцидентът с отвлечения космически кораб приключи благополучно.“ Искаше по-скоро да срещне Дияна. Само за няколко дни, докато той мъчително изживяваше мисълта, че може да я загуби, неговата помощничка се бе превърнала в героиня.

— Какво да правим с пътниците, след като пристигнат? — заинтересува се представителят на Бърза медицинска помощ на космодрума.

— Закарайте ги в нашата клиника — отвърна доктор Аскол. — И пътниците, и екипажът ще преминат през психологически тестове. Ще проверим състоянието на нервната им система.

— Но какво да кажем на роднините им, които ги чакат?

— Престанете с тия роднини! Все те ли ще ни се бъркат? Не стига, че връщаме живи близките им. Нека почакат още малко. Или искат да си имат невротици в къщи?

— А Сет Ланкони?

— Той ще остане на продължително лечение при мен.

Аскол беше почти убеден, че за известно време ще приеме като пациенти и членовете на „великолепната четворка“ от кораба, участвували дейно във всичките превратности на съдбата — бабата, момчето и младоженците. На тях много им се бе събрало — през тези решаващи дни. Да стискаш зъби пред лицето на опасността, да се бориш тя да бъде премахната и едновременно да играеш ролята на безгрижен пътник — това е в състояние да нанесе сериозни психически травми.

Над космодрума небето засия. Огнената струя от двигателите на ракетоплана прогони остатъците от нощта. Високо в небето, в усмивката на първите слънчеви лъчи просветнаха белите шапчици на спирачните парашути. Утрото настъпваше в розово и синьо.

Аскол разбута тълпата, която задръстваше изходните ескалатори. Прожекторите на телевизията правеха чакалнята по-светла от ден. В отвора на подвижната стълбичка се показа Дияна. Аскол размаха тържествуващо и двете си ръце. Тя го зърна и му се усмихна. После потъна в гората от обективи и микрофони, които искаха да увековечат благополучното завръщане на необикновения космически рейс.

— Как се справихте с лудия? Буйствуваше ли? — щракнаха няколко записващи устройства пред лицето на младата жена.

— Сет Ланкони е наистина психически разстроен човек, но неговото поведение не може да бъде приравнявано с това на лудите — сериозно отвърна Дияна. — След известно лечение в клиниката на доктор Варо, той ще бъде напълно нормален както преди.

— Как успяхте да го омагьосате и да изтръгнете управлението от ръцете му? — притискаха я от всички страни.

— Действувах според плана на комисията за екстремни ситуации в извънземното пространство — скромно каза Дияна Фрай. — Ще има пресконфереция, на която ще съобщя подробностите.

В този момент журналистите забелязаха сред тълпата доктор Варо и се втурнаха към него. Заваляха и въпроси:

— Не считате ли, че медицинските служби не си гледат съвестно работата и допускат негодни за космонавти лица да си играят с живота на пътниците?

— Не, случаят с Ланкони е изключение — отговори Аскол, като си пробиваше път към Дияна. — Той обаче доказва абсолютната необходимост от електронен диагнозатор и психогенни прегледи преди всеки полет.

— Вярно ли е, че Сет Ланкони ще бъде ваш пациент? Заслужава ли един човек, поставил на изпитание нервите на милиони, да бъде третиран хуманно?

— Медицината е длъжна да протегне ръка на всекиго, дори и на най-големия престъпник, а Ланкони изобщо не е такъв. Той е действувал в състояние на умопомрачение.

Най-сетне Аскол се добра до Дияна. Прегърна я и я разцелува. Съвсем не го беше грижа, че алчните очи на телевизионните камери, на холографските апарати щяха да направят тяхната интимност достояние на целия свят.

— Придумах майка ти да не идва на космодрума. Тук щяха да я смачкат — каза й той. — На обяд и двете сте поканени у дома.

Дияна го погледна учудено, а после се притисна силно към него.

— Дано да не ми се сърдиш — продължи Аскол. — Помолих да пренесат багажа ти у нас.

Младата жена понечи да отговори нещо, но гласът й се загуби в общата глъчка.

— От утре започваме да обучаваме в компютърния блок Лирбо. Имаме и други нови пациенти — надви околния шум Аскол.

Като гледаше колко сияйна е в този момент Дияна, той реши поне засега да й спести ужасната новина за Леда и Мая.