Дан Симънс
Падането на Хиперион (37)

37

Вървим през целия ден, Хънт и аз, а на свечеряване стигаме до някакъв хан с оставена за нас храна — домашна птица, оризов пудинг, цветно зеле, купа с макарони и така нататък, — макар че няма никакви хора, нито пък друга следа от хора, освен огъня в огнището, който гори ярко, сякаш само свети и все още топлата храна на печката.

Хънт е обезсилен от това — от това и от ужасните симптоми на изоставеност, които изпитва от загубата на контакт с инфосферата. За човек, роден и отраснал на свят, където информацията е винаги на разположение — комуникацията с всеки където и да било е даденост и няма разстояние, по-голямо от една телепортаторна стъпка, — това внезапно връщане към живот като този на предците ни е като да се събудиш изведнъж ослепял и сакат. Но след пустословието и яростта от първите няколко часа ходене, Хънт най-сетне се отпусна в мълчалива навъсеност.

— Но президентът има нужда от мен! — беше викал той през първия час.

— Тя се нуждае от информацията, която й носех — казах аз, — но нищо не може да се направи.

— Къде сме? — попита ме за десети път Хънт.

Вече му бях обяснил за тази алтернативна Старата Земя, но знаех, че сега има предвид нещо друго.

— Под карантина, струва ми се — отвърнах аз.

— Техноцентърът ли ни е довел тук? — запита Хънт.

— Само мога да гадая.

— Как ще се върнем обратно?

— Не знам. Предполагам, когато почувстват, че е безопасно да свалят карантината, ще се появи телепортал.

Хънт тихо изруга.

— И защо да поставят под карантина мен, Севърн?

Свих рамене. Предполагах, че се дължеше на факта, че бе чул онова, което казах на Пацем, но не бях сигурен. Не бях сигурен за нищо.

Пътят водеше през ливади и лозя, изкачваше се по ниски хълмове и се виеше през долини, откъдето можеше да се зърне морето.

— Накъде води този път? — попита Хънт точно преди да открием хана.

— Всички пътища водят към Рим.

— Сериозен съм, Севърн.

— Аз също, г. Хънт.

Хънт вдигна един камък от пътя и го захвърли надалеч в храстите. Някъде запя дрозд.

— Бил ли си тук преди? — Тонът на Хънт беше обвинителен, сякаш го бях отвлякъл. Може и да беше така.

— Не — отвърнах. „Но Кийтс е бил“ — почти прибавих аз. Трансплантираните ми спомени се устремиха към повърхността и почти ме удавиха в чувството за загуба и надвиснала тленност. Така далеч от приятелите, така далеч от Фани, единствената му вечна любов.

— Сигурен ли си, че не можеш да влезеш в инфосферата? — попита Хънт.

— Напълно — отвърнах аз. Той не ме попита за мегасферата и аз не му предложих тази информация. Ужасява ме мисълта да вляза в мегасферата и да се загубя там.

Стигнахме до хана точно на залез-слънце. Беше сгушен в малка долинка и от каменния комин се издигаше пушек.

Докато се хранехме, а мракът обгръщаше отвън прозорците — единствената ни светлина бе премигването на огъня и две свещи на каменната покривка, — Хънт рече:

— Това място почти ме кара да повярвам в духове.

— Аз вярвам в духове — отвърнах му твърдо.

 

 

Нощ. Събуждам се кашляйки, усещам влага върху голите си гърди, чувам Хънт да се върти със свещта и на нейната светлина поглеждам надолу, за да видя кръв по кожата си и по завивките.

— Боже мой — прошепва ужасено Хънт. — Какво е това? Какво става?

— Кръвоизлив — успявам да изрека аз, след като следващият пристъп на кашлица ме оставя по-слаб и изцапва завивките с още повече кръв. Понечвам да се изправя, падам обратно на възглавницата и посочвам към легена с вода и пешкира на нощното шкафче.

— По дяволите, по дяволите — мърмори Хънт и търси инфотерма ми, за да види медицинското заключение. Инфотерм няма. Бях изхвърлил безполезния уред на Хойт, докато вървяхме по-рано същия ден.

Хънт сваля собствения си инфотерм, настройва монитора и го обвива около китката ми. Заключението не му говори нищо друго, освен спешната нужда от незабавна медицинска помощ. Като повечето хора от своето поколение, Хънт никога не е виждал болест или смърт — това беше професионален въпрос, с който се справяха извън обсега на публичното внимание.

— Няма значение — промълвявам аз, преодолял пристъпа на кашлица, но чувствам слабостта върху себе си като каменно одеяло. Посочвам пак към пешкира. Хънт го навлажнява, измива кръвта от гърдите и ръцете ми и ми помага да седна в единствения стол, докато сменя изцапаните чаршафи и завивки.

— Знаеш ли какво става? — с истинска загриженост пита той.

— Да — опитвам се да се усмихна аз. — Абсолютно точно. Правдоподобно. Онтогенна повторна филогения.

— Говори смислено — изръмжава Хънт, като ми помага да се върна в леглото. — Каква е причината за кръвоизлива? С какво мога да ти помогна?

— С чаша вода, моля. — Отпивам и усещам кипене в гърдите и гърлото си, но успявам да избягна нов пристъп на кашлица. Чувствам корема си като че ли в него бушува пожар.

— Какво става? — отново пита Хънт.

Говоря бавно и внимателно, като отделям всяка дума, сякаш стъпвам в минно поле. Кашлицата не се връща.

— Това е болест, наречена туберкулоза — обяснявам аз. — В последен стадий, ако се съди по сериозния кръвоизлив.

Кучешкото лице на Хънт е побледняло.

— Мили Боже, Севърн. Никога не съм чувал за туберкулоза. — Той вдига ръка, сякаш за да се посъветва с паметта на инфотерма си, но китката му е гола.

Връщам му уреда.

— Туберкулозата не съществува от векове. Излекувана е. Но Джон Кийтс е бил болен от нея. Умрял е от нея. А тялото на този киборг принадлежи на Кийтс.

Хънт се изправя, сякаш готов да се втурне през вратата за помощ.

— Сигурно сега Техноцентърът ще ни позволи да се върнем! Не могат да те държат тук на този празен свят, където няма медицинска помощ!

Отпускам глава върху меките възглавници и усещам пуха под калъфката.

— Възможно е точно затова да ме държат тук. Ще видим утре, когато стигнем в Рим.

— Но ти не можеш да ходиш! Никъде няма да ходим на сутринта.

— Ще видим — казвам аз и затварям очи. — Ще видим.

 

 

На сутринта пред хана чака vettura, малка карета. Конят е голяма, сива кобила и когато се приближаваме, извърта очи към нас. Дъхът й се издига като дим в ледения утринен въздух.

— Знаеш ли какво е това? — пита Хънт.

— Кон.

Хънт вдига ръка към животното, сякаш ще се пукне и ще изчезне като сапунен мехур, щом докосне хълбока му.

Не изчезва. Когато опашката на кобилата се размахва, съветникът рязко дръпва ръка.

— Конете са изчезнали — казва той. — Никога не са били АРНирани отново.

— Този изглежда достатъчно истински — отвръщам аз, качвам се на каретата и сядам на тясната пейка.

Хънт предпазливо заема мястото до мен, а дългите му пръсти треперят от тревога.

— Кой кара? — пита той. — Къде е пултът за управление? Няма юзди и мястото на кочияша е съвсем празно.

— Нека видим, дали конят не знае пътя — предполагам аз и в този момент бавно потегляме. Поради липсата на ресори каретата се друса по камъните и браздите на черния път.

— Това е някаква шега, нали? — пита Хънт, втренчен в безупречно синьото небе и далечните поля.

Изкашлям се колкото е възможно по-леко и кратко в кърпичката, която бях направил от пешкира от хана.

— Възможно е — отвръщам аз. — Но в такъв случай, кое не е шега?

Хънт отминава софизма ми и ние продължаваме с грохот, друсане и подскачане към каквато и цел и съдба да ни очакваше.

 

 

— Къде са Хънт и Севърн? — попита Мейна Гладстоун.

Седептра Акаси, младата чернокожа жена, която беше вторият най-важен помощник на президента, се навежда по-близо, за да не прекъсне военното съвещание.

— Все още няма никаква информация, г. президент.

— Това е невъзможно. Севърн има устройство за следене, а Лейт се телепортира на Пацем почти преди час. Къде, по дяволите, са те?

Акаси погледна към факстефтера, който беше разгънала на масата.

— Службата за сигурност не може да ги открие. Транзитната полиция не може да засече местоположението им. Телепорталът е регистрирал само, че са набрали кода на ТС² — т.е. тук, — минали са през него, но не са пристигнали.

— Това е невъзможно.

— Да, г. президент.

— Искам да разговарям с Албедо или някой от другите ИИ съветници веднага, щом свърши тази среща.

— Да.

И двете жени отново насочват вниманието си към съвещанието. Тактическият център на Правителствения дом е свързан с Командния център на Олимп и с най-голямата съвещателна зала на Сената чрез видимо отворени портали с големина петнайсет квадратни метра, така че трите пространства оформят пещероподобна и асиметрична съвещателна зона. Холосът на Военния салон като че ли нараства безкрайно в края на пространството и колоните от данни се носят навсякъде по стените.

— Четири минути до цислунарното нахлуване — съобщи адмирал Сингх.

— Далекообхватните им оръжия можеха отдавна да открият огън на Небесна врата — рече генерал Морпурго. — Изглежда проявяват сдържаност.

— Не проявиха никаква сдържаност към фотонните ни кораби — възрази Гариън Персов, шеф на дипломатическото ведомство. Групата се беше събрала преди час, когато набързо комплектованата флота от десетина фотонни кораба на Хегемонията бе изцяло унищожена от напредващия рояк. Далекообхватните сензори бяха предали най-близкия образ на този рояк — грозд от въглени с кометоподобни опашки — преди фотонните кораби и камерите им да прекратят излъчването. Имаше много, много въглени.

— Това бяха бойни кораби — каза генерал Морпурго. — Вече от часове предаваме, че Небесна врата е свободна планета. Можем да се надяваме на сдържаност.

Холографските образи на Небесна врата ги обкръжиха: спокойните улици на Мъдфлат, въздушни образи на крайбрежието, орбитални образи на сиво-кафявия свят с постоянната му облачна покривка, цислунарни образи на бароковия додекаедър на ексцентричната сфера, която свързваше всички телепортатори, телескопски, ултравиолетови и рентгенови образи на напредващия рояк — вече много по-голям от предишните точици или въглени, на по-малко от една АЕ. Гладстоун погледна към опашките на бойните кораби на прокудените, към грамадата на блестящото, спускащо се защитно поле на астероидните им ферми и мехурени светове, към сложните им и странни нечовешки градски комплекси с нулева гравитация и си помисли: „Ами ако греша?“

Животът на милиарди зависеше от вярата й, че прокудените няма безпричинно да унищожат световете от Хегемонията.

— Две минути до нахлуването — обяви Сингх с монотонния си глас на професионален войник.

— Адмирале — каза Гладстоун, — абсолютно ли е наложително да унищожим ексцентричната сфера веднага, щом прокудените проникнат в нашия cordon sanitaire? Не можем ли да почакаме още няколко минути, за да преценим намеренията им?

— Не, г. президент — бързо отвърна адмиралът. — Телепортаторната връзка трябва да бъде унищожена веднага, щом влязат в обхвата на светкавична атака.

— Но ако оставащите ви фотонни кораби не го свършат, адмирале, все още разполагаме с вътрешносистемните връзки, векторните излъчвания и времевите съоръжения, нали?

— Да, г. президент, но трябва да сме сигурни, че цялата телепортаторна мрежа е отстранена, преди прокудените да опустошат системата. Не може да има компромиси с тази вече и без това изтъняла защитна преграда.

Гладстоун кимна. Разбираше необходимостта от пълна предпазливост. Само да имаше повече време.

— Петнайсет секунди до нахлуването и унищожаването на ексцентричната сфера — каза Сингх. — Десет… седем…

Изведнъж всички корабни и цислунарни холоси заблестяха във виолетово, червено и бяло.

Гладстоун се наведе напред.

— Това унищожаването на ексцентричната сфера ли беше?

Военните зашушукаха помежду си, искаха още данни, превключваха образите на холоси и екрани.

— Не, г. президент — отвърна Морпурго. — Фотонните кораби са подложени на атака. Това, което виждате, е от претоварването на защитните им полета. — Е… хм… там.

На образа в центъра, навярно излъчван от кораб в ниска орбита, се виждаше увеличение на додекаедровата ексцентрична сфера. Нейните трийсет хиляди квадратни метра повърхност бяха все още непокътнати и блестяха на дрезгавата светлина на слънцето на Небесна врата. После изведнъж блясъкът се усили, най-близката стена на структурата като че ли се нажежи до бяло и хлътна навътре, а след по-малко от три секунди сферата разцъфна, когато затворената ексцентричност се освободи и се самопогълна, както и всичко останало в радиус от шестстотин километра.

В същия миг повечето от образите и много от колоните данни изчезнаха.

— Всички телепортаторни връзки са прекъснати — обяви Сингх. — Вътрешносистемната информация вече се излъчва само чрез векторни предаватели.

Откъм военните се чу одобрителен шум, а от десетките сенатори и политически съветници — нещо по-близо до въздишка и тих стон. Светът на Небесна врата току-що бе отрязан от Мрежата… първата подобна загуба на свят от Хегемонията за повече от четири столетия.

Гладстоун се обърна към Седептра Акаси.

— За колко време се пътува сега от Мрежата до Небесна врата?

— С хокингов двигател, за седем месеца — отвърна помощничката без да спира, за да се съветва с инфотерма си. — Малко повече от девет години време-дълг.

Гладстоун кимна. Сега Небесна врата беше на девет години разстояние от най-близкия свят от Мрежата.

— Ето ги нашите фотонни кораби — напевно произнесе Сингх. Излъчваше един от орбиталните предни постове — това бяха потреперващите образи с фалшиви цветове на високоскоростните векторни предавания, обработвани от компютър в бърза последователност. Образите бяха визуални мозайки, но винаги караха Гладстоун да си спомня за първите неми филми от зората на Епохата на медиите. Но това не беше комедия на Чарли Чаплин. Два, после пет, след това осем взрива от ярка светлина разцъфнаха до звездното поле над лимба на планетата.

— Предаванията от КХ „Ники Ваймарт“, КХ „Водна костенурка“, КХ „Корнет“ и КХ „Андрю Пол“ са преустановени — докладва Сингх.

Барбра Дан-Гидис вдигна ръка.

— Ами другите четири кораба, адмирале?

— Само споменатите четири имаха векторни предаватели. Предните постове потвърждават, че радио–, мазер– и широколентовите комуникационни връзки с другите четири кораба също са прекъснали. Визуалните данни… — Сингх млъкна и посочи към образа, излъчван от автоматичния преднопостови кораб: осем нарастващи и спадащи кръга светлина, звездно поле, пълзящо с опашки от ядрени двигатели и нови светлини. Изведнъж дори този образ изчезна.

— Всички орбитални сензори и векторни излъчвания са прекъснати — съобщи генерал Морпурго. Той махна с ръка и чернотата беше заменена от образи на улици на Небесна врата с неизбежните ниски облаци. Самолети стреляха над облаците — небе, побесняло от движещи се звезди.

— Всички доклади потвърждават пълното унищожение на ексцентричната сфера — рече Сингх. — Напредващи единици на рояка навлизат във висока орбита около Небесна врата.

— Колко души са останали там? — попита Гладстоун. Беше се навела напред, подпряла лакти на масата с много здраво стиснати длани.

— Осемдесет и шест хиляди седемстотин осемдесет и девет — отвърна министърът на отбраната Имото.

— Тази цифра не включва дванайсетте хиляди морски пехотинци, телепортирани там през последните два часа — каза генерал Ван Цайдт.

Имото кимна на генерала.

Гладстоун им благодари и насочи вниманието си към холосите. Колоните данни се носеха над тях и извадките им на факстефтери, инфотерми и екрани на масата съдържаха необходимите данни — брой на влезлите в системата кораби от рояка, брой и тип кораби в орбита, проектирани спирателни орбити и времеви криви, енергийни анализи и комуникационни пресичания, — но Гладстоун и другите гледаха сравнително неинформативните и неизменни векторни образи от самолета и камерите на повърхността: звезди, облаци, улици, гледката от възвишенията на Атмосферогенераторната станция към Променадата на Мъдфлат, където преди по-малко от дванайсет часа бе стояла самата Гладстоун. Там беше нощ. Гигантски хвощови папрати се поклащаха на тихия бриз, който повяваше от залива.

— Според мен, ще преговарят — казваше сенатор Ришо. — Първо ще ни поставят пред този fait accompli^[1] — опустошените девет свята, — а после ще преговарят, и то усилено, за постигане на ново равновесие на силите. Искам да кажа, че дори и двете им вълни да успеят, това ще означава изваждане на двайсет и пет от почти двестате свята в Мрежата и Протектората.

— Да — рече шефът на дипломатическото ведомство Персов, — но не забравяйте, сенаторе, че сред тях са някои от най-важните ни в стратегическо отношение светове… например този. ТС² е само на двеста трийсет и пет часа след Небесна врата в графика на прокудените.

Сенатор Ришо погледна надолу към Персов.

— Отлично съзнавам това — студено отвърна тя. — Просто казвам, че прокудените не могат наистина да имат предвид да ни завоюват. Това би било чисто безумие от тяхна страна. Нито пък ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще позволят на втората вълна да проникне толкова дълбоко. Сигурно това така наречено нахлуване е прелюдия към преговори.

— Навярно — рече нордхолмският сенатор Роанквист, — но подобни преговори непременно ще зависят от…

— Почакайте — прекъсна го Гладстоун.

Сега колоните данни показваха повече от сто кораба на прокудените в орбита около Небесна врата. Наземните сили там бяха инструктирани да не стрелят, ако не стрелят по тях, и на трийсетината изгледа, излъчвани във военния салон, не се забелязваше никаква активност. Изведнъж обаче, облачната покривка над Мъдфлат проблясна, сякаш бяха включени гигантски прожектори за претърсване. Десетина лъча кохерентна светлина с широчина от по сто метра пронизаха залива и града, поддържайки илюзията за претърсване. На Гладстоун й се стори, че между земята и облаците се издигнаха гигантски бели колони.

Илюзията рязко изчезна, когато от основата на всяка от колоните светлина изригна вихър от пламъци и разрушение. Водата в залива закипя, докато огромни гейзери пара не обгърнаха по-близките камери. Изгледът от възвишенията показваше как едновековни каменни сгради в града избухват в пламъци и рухват, сякаш сред тях се движеше торнадо. Прочутите в цялата Мрежа градини и Променадата избухнаха в пламъци и се взривиха в прах и летящи останки, сякаш сред тях се движеше невидим плуг. Двестагодишни хвощови папрати се превиваха, сякаш от ураганен вятър, скриваха се в пламъци и изчезваха.

— Копия от фотонни кораби клас „Кули“ — наруши тишината адмирал Сингх. — Или техния еквивалент при прокудените.

Градът гореше, избухваше, разораван на ситни отломки от колоните светлина, а после отново разкъсван на части. Тези векторни образи нямаха аудиоканали, но Гладстоун си представяше, че чува писъци.

Наземните камери прекъснаха една по една. Излъчването от възвишенията на Атмосферогенераторната станция изчезна в бял проблясък. Въздушните камери вече не предаваха. Двайсетината наземни изображения започнаха да трептят и изгасват — едно от тях с ужасен тъмночервен взрив, който накара всички в помещението да разтъркат очи.

— Плазмена експлозия — съобщи Ван Цайдт. — С нисък мегатонов обхват. — Излъчването бе от въздушния защитен комплекс на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци на север от Междуградския канал.

Изведнъж всички образи изчезнаха. Потокът от данни прекъсна. Лампите в помещението започнаха да се включват, за да компенсират настъпилия така внезапно мрак, който секна дъха на всички.

— Първичният векторен предавател е унищожен — обясни генерал Морпурго. — Намираше се в основната база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ до Висока порта. Заровен под най-силното ни защитно поле, петдесет метра скала и десет метра бръснеща преграда.

— Концентрирани ядрени заряди? — попита Барбра Дан Гидис.

— Поне — отвърна Морпурго.

Сенатор Колчев се изправи, а лусианската му грамада излъчваше почти мечешко усещане за сила.

— Добре. Това не е някаква проклета игра на преговори. Прокудените току-що превърнаха един свят от Мрежата в пепел. Това е истинска, безмилостна война. Залогът е оцеляването на цивилизацията. Какво ще правим сега?

Всички погледи се насочиха към Мейна Гладстоун.

 

 

Консулът издърпа почти изпадналия в безсъзнание Тео Лейн от развалините на плъзгача и се запрепъва в продължение на петдесет метра, подхванал по-младия мъж, който беше преметнал ръка през рамото му, преди да падне на ивицата трева под дърветата по брега на р. Хули. Плъзгачът не се беше взривил, а лежеше смачкан до срутената каменна стена, където най-после бе спрял. По речния бряг и изоставения булевард бяха пръснати парчета метал и керамични полимери.

Градът гореше. Дим замъгляваше гледката от другата страна на реката и тази част на Джактаун, Стария квартал, изглеждаше, сякаш там, където дебелите колони черен пушек се издигаха към ниското покривало от облаци, бяха запалени няколко огъня. Бойни лазери и следи от ракети продължаваха да разкъсват мъглата, понякога взривявайки изтребители, балони на параотблъскване и защитни полета, които продължаваха да падат през облаците като плява, отвявана от наскоро ожънато поле.

— Тео, добре ли си?

Генерал-губернаторът кимна, понечи да намести очилата по-високо на носа си… и спря смутено, когато разбра, че очилата му липсват. Кръв течеше по челото и ръцете на Тео.

— Ударих си главата — уморено каза той.

— Трябва да използваме твоя инфотерм — рече консулът. — Да намерим някой да ни вземе.

Тео кимна, вдигна ръка и се намръщи при вида на китката си.

— Няма го — каза той. — Инфотермът го няма. Трябва да погледнем в плъзгача. — Опита да се изправи на крака.

Консулът го бутна обратно. Тук бяха под прикритието на няколко декоративни дървета, но плъзгачът беше на открито и приземяването им не бе останало тайна. Консулът беше зърнал няколко бронирани отряда да се движат по съседната улица, когато плъзгачът се бе спуснал за аварийното си кацане. Сигурно бяха СЗС, прокудени или дори морски пехотинци на Хегемонията, но консулът си представяше, че направо ще ги застрелят, независимо от принадлежността си.

— Няма значение — рече той. — Ще намерим телефон. Ще се обадим в консулството. — Възрастният мъж се огледа и разпозна района от складове и каменни сгради, където бяха катастрофирали. На няколкостотин метра нагоре по реката имаше изоставена стара катедрала — помещението за катедралния съвет се беше срутило и висеше над брега.

— Зная къде сме — обади се консулът. — Точно на един-два квартала разстояние от „При Цицерон“. Хайде. — Той вдигна ръката на Тео през главата си и я намести на раменете си, като изправи ранения на крака.

— Цицерон бива — промърмори Тео. — Може да намерим нещо за пиене.

Откъм южната улица се чу тракането на иглометни пушки и ответното цвъртене на енергийни оръжия. Консулът пое колкото можеше повече от тежестта на Тео и полу тръгна, полу се запрепъва по тясната алея край реката.

— О, по дяволите — прошепна консулът.

„При Цицерон“ гореше. Старият бар и хан — стар колкото Джактаун и много по-стар от по-голямата част от столицата — беше загубил три от четирите си хлътнали към реката сгради в пожара и само една решителна бригада от клиенти с кофи вода спасяваха последната част.

— Виждам Стан — каза консулът, като посочи към огромната фигура на Стан Левески, застанала до началото на редицата мъже с ведра. — Ето. — Консулът помогна на Тео да седне под един бряст до алеята. — Как е главата ти?

— Боли.

— Ще се върна веднага с помощ — обеща консулът и тръгна колкото можеше по-бързо по тясната алея към мъжете.

Стан Левески зяпна консула, сякаш виждаше призрак. Лицето на едрия мъж беше измазано със сажди и сълзи, а очите му бяха разширени и почти неразбиращи. „При Цицерон“ беше принадлежал на семейството му от шест поколения. Сега слабо валеше и пожарът като че ли бе победен. Мъжете се развикаха по редицата, когато няколко греди от изгорелите части хлътнаха сред въглените на мазето.

— За Бога, изгоря — възкликна Левески. — Виждаш ли? Пристройката на дядо Иржи? Изгоря.

Консулът сграбчи раменете на едрия мъж.

— Стан, трябва ни помощ. Тео е ей там. Ранен. Плъзгачът ни катастрофира. Трябва да се доберем до космодрума… да използваме телефона ти. Спешно е, Стан.

Левески поклати глава.

— Телефонът го няма. Инфотермните връзки са задръстени. Проклетата война започна. — Той посочи към изгорелите части на стария хан. — Няма ги, по дяволите. Няма ги.

Консулът стисна юмрук, разярен и напълно отчаян. Другите мъже се струпаха наоколо, но той не разпозна никой от тях. Не се виждаха представители нито на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, нито на СЗС. Изведнъж някакъв глас зад него каза:

— Мога да ви помогна. Имам плъзгач.

Консулът се извърна и видя мъж в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години. Сажди и пот покриваха красивото му лице и прошарваха къдравата му коса.

— Чудесно — рече консулът. — Благодарен съм ви. — Той замълча за миг. — Познавам ли ви?

— Д-р Мелио Арундес — отвърна мъжът, вече тръгнал към паркинга, където лежеше Тео.

— Арундес — повтори консулът, като забърза да го настигне. Името му звучеше странно. Дали го познаваше? Дали би трябвало да го познава? — Боже мой, Арундес! — сети се той. — Вие сте приятелят на Рахил Уайнтрауб, когато е идвала тук преди десетилетия.

— Всъщност, научният й ръководител — поправи го Арундес. — Познавам ви. Вие отидохте на поклонничеството със Сол. — Спряха там, където седеше Тео, все още обхванал главата си с ръце. — Плъзгачът ми е ей там — посочи археологът.

Консулът видя малък, двуместен викен „Зефир“, паркиран под дърветата.

— Чудесно. Ще отведем Тео в болницата, а после незабавно трябва да отида на космодрума.

— Болницата е препълнена до точката на безумие — каза Арундес. — Ако се опитвате да стигнете до кораба си, предлагам ви да отведете генерал-губернатора там и да използвате корабния лекар.

Консулът спря.

— Откъде знаете, че имам там кораб?

Арундес отвори вратите и помогна на Тео да се настани върху тясната пейка зад предната седалка.

— Зная всичко за вас и другите поклонници, г. консул. Опитвам се да получа разрешение да отида в долината на Гробниците на времето от месеци. Не можете да си представите колко се разстроих, когато научих, че поклонническият ви кораб е потеглил тайно, със Сол на борда. — Арундес пое дълбоко дъх и зададе въпроса, който очевидно се беше страхувал да постави по-рано: — Рахил жива ли е още?

„Той й е бил любовник, когато е била възрастна жена“ — помисли си консулът.

— Не зная — отвърна той. — Опитвам се да се върна навреме, за да й помогна, ако мога.

Мелио Арундес кимна и се настани на шофьорската седалка, като махна на консула да влезе.

— Ще се опитаме да се доберем до космодрума. Няма да е лесно при цялата тази битка наоколо.

Консулът се отпусна на мястото си и усети натъртванията, раните и умората си, когато седалката се сви около него.

— Трябва да откараме Тео… генерал-губернатора… в консулството, правителствения дом или както и да го наричат сега.

Арундес поклати глава и запали двигателите.

— Ъ-хъ. Консулството го няма, било е уцелено от самонасочваща се ракета, според канала за спешни новини. Всички длъжностни лица на Хегемонията отидоха на космодрума за евакуиране още преди приятелят ви да тръгне да ви търси.

Консулът погледна изпадналия почти в безсъзнание Тео Лейн.

— Да вървим — тихо каза той на Арундес.

Докато пресичаха реката, плъзгачът попадна под обстрела на малокалибрени оръжия, но иглометните пушки само изтракаха по корпуса, а единственият изстрелян по тях енергиен лъч разряза въздуха под тях и вдигна десетметрова струя пара. Арундес караше като луд — извиваше, снижаваше, издигаше, отклоняваше и отвреме-навреме завърташе плъзгача около оста му като чиния, плъзгаща се по мраморно море. Коланите на седалката на консула го обгръщаха, но той въпреки това усещаше, че започва да му се гади. На задната седалка главата на Тео свободно се клатеше назад-напред, когато изпадаше в безсъзнание.

— Центърът на града е пълна каша — надвика рева на двигателя Арундес. — Ще тръгна по стария виадукт към магистралата на космодрума, а после ще пресека ниско над полето. — Те завиха покрай някаква горяща сграда, в която консулът със закъснение разпозна стария си жилищен блок.

— Отворена ли е магистралата на космодрума?

Арундес поклати глава.

— Не. През последните трийсет минути около нея се спускат парашутисти.

— Да не би прокудените да се опитват да унищожат града?

— Ъ-хъ. Биха могли да го сторят от орбита без цялото това суетене. Изглежда инвестират капитал. Повечето от корабите и парашутистите им се приземяват поне на десет клика оттук.

— Нашите СЗС ли отбраняват града?

Арундес се изсмя и белите му зъби се откроиха на фона на загорялата кожа.

— Досега са изминали половината път между Ендимион и Порт Романс… макар че съобщенията отпреди десет минути, преди комуникационните линии да се задръстят, гласяха, че тези градове са също под атака. Не, и малката съпротива, която виждате, е от страна на няколкото десетки морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които останаха да защитават града и космодрума.

— Значи прокудените не са унищожили или окупирали космодрума?

— Още не. Поне допреди няколко минути не бяха. Скоро ще разберем. Дръжте се!

Десеткилометровото пътуване до космодрума по VIP-магистралата или въздушните пътища над нея обикновено отнемаше няколко минути, но Арундес заобикаляше, издигаше и спускаше машината по хълмовете, през долините и между дърветата, което увеличи времето и усили вълнението. Консулът извръщаше глава, за да гледа хълмовете и горящите бежански лагери отдясно. Мъже и жени се свиваха до камъните или под ниските дървета, прикривайки главите си, когато плъзгачът прелиташе над тях. Веднъж консулът видя взвод на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци, окопал се на хълма, но вниманието им беше насочено към възвишението на север, откъдето се носеше стрелба с лазерно оръжие. Арундес забеляза пехотинците в същия миг и рязко зави наляво, като се спусна в тясна клисура няколко секунди преди върховете на дърветата на хребета над тях да бъдат отсечени, сякаш с невидима ножица.

Накрая плъзгачът мина с рев над последния хребет и пред тях се показаха западните порти и огради на космодрума. Той пламтеше в синьо-виолетовите отблясъци на защитни полета. Бяха още на един клик разстояние, когато ясно видим тънък лазерен лъч освети района, откри ги и по радиото се чу:

— Неидентифициран плъзгач, приземи се незабавно или ще бъдеш унищожен.

Арундес се приземи.

Редицата дървета на десет метра от тях като че ли проблясна и изведнъж се оказаха обкръжени от духове в активирани хамелеонови полимери. Арундес беше отворил вратите и пушките бяха насочени към него и консула.

— Отстъпете от машината — нареди един безтелесен глас иззад камуфлажното проблясване.

— С нас е генерал-губернаторът — извика консулът. — Трябва да влезем вътре.

— Я млъквайте — изръмжа гласът с очевиден акцент от Мрежата. — Навън!

Консулът и Арундес припряно разкопчаха коланите си понечиха да излязат, когато от задната седалка изръмжа глас:

— Лейтенант Мюелер, вие ли сте?

— О, да, сър.

— Познахте ли ме, лейтенант?

Камуфлажното проблясване се деполяризира и на няма и метър от плъзгача застана млад морски пехотинец в пълно бойно снаряжение. Лицето му представляваше само черен визьор, но гласът му беше като на младеж.

— Да, сър… а… генерал-губернаторе. Съжалявам, че не ви познах без очилата ви. Вие сте ранен, сър.

— Знам, че съм ранен, лейтенант. Точно затова тези господа ме ескортират. Не познахте ли бившия консул на Хегемонията?

— Съжалявам, сър — каза лейтенант Мюелер, като махна на хората си да се върнат зад редицата дървета. — Базата е блокирана.

— Разбира се, че базата е блокирана — рече Тео през стиснати зъби. — Аз подписах тези заповеди. Но също и наредих евакуацията на всички важни длъжностни лица на Хегемонията. Вие наистина пропуснахте онези плъзгачи, нали, лейтенант Мюелер?

Бронираната ръка се вдигна, сякаш за да почеше скритата зад шлема и визьора глава.

— А… да, сър. А, тъй вярно. Но това беше преди час, сър. Евакуационните кораби заминаха и…

— За Бога, Мюелер, мини на тактическия си канал и поискай разрешение от полковник Герасимов да ни пуснеш.

— Полковникът е мъртъв, сър. Един кораб беше нападнат в източния периметър и…

— Тогава от капитан Люелин — рече Тео. Той залитна, а после се хвана за облегалката на седалката на консула. Лицето му беше много бледо под кръвта.

— А… тактическите канали не работят, сър. Прокудените заглушиха широколентовите комуникации с…

— Лейтенант — изръмжа Тео с тон, който консулът никога по-рано не беше чувал от младия си приятел, — вече визуално ме разпознахте и сканирахте имплантната ми идентификация. Сега или ни пуснете в полето, или ни убийте.

Бронираният пехотинец погледна назад към редицата дървета, сякаш обмисляше дали да нареди на другите мъже да открият огън.

— Всички евакуационни кораби заминаха, сър. Нищо друго не се спуска надолу.

Тео кимна. Кръвта беше изсъхнала и се бе спекла по челото му, но сега изпод косата започна да се стича нова струйка.

— Задържаният под карантина кораб е още в бомбоубежище 9, нали?

— Да, сър — отвърна Мюелер, който най-после отново насочи вниманието си към тях. — Но това е граждански кораб и не би могъл да излезе в космоса при всичките тези рояци на прокудените…

Тео махна на офицера да млъкне и даде знак на Арундес да навлезе в периметъра. Консулът погледна към границата на защитното поле и вероятното минно поле, с които плъзгачът щеше да се срещне след десет секунди. Видя лейтенанта да маха и в синьо-виолетовите енергийни полета пред тях се появи вход. Никой не стреля. След половин минута пресичаха самия космодрум. Нещо голямо гореше в северния периметър. От лявата им страна купчина ремаркета и командни модули на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ горяха в клокочещ басейн от пластмаса.

„В тях е имало хора“ — помисли си консулът и отново трябваше да сдържи надигналото се в него гадене.

Бомбоубежище 7 беше разрушено — кръглите му стени от подсилен десетсантиметров въглерод-въглерод бяха отнесени настрани, сякаш бяха от картон. Бомбоубежище 8 гореше нажежено до бяло, което предполагаше плазмени гранати. Бомбоубежище 9 беше непокътнато и носът на кораба на консула се виждаше над стената му през блясъка на защитното поле клас 3.

— Вдигнато ли е другото поле? — попита консулът.

Тео се отпусна назад на възглавниците. Гласът му беше дрезгав.

— Да. Гладстоун нареди свалянето на ограничителния купол. Това е просто обичайното защитно поле. Можеш да минеш през него с команда.

Арундес спусна плъзгача на асфалта, точно когато аварийните лампи светнаха в червено и синтезирани гласове започнаха да описват повреди. Помогнаха на Тео да излезе и спряха до задната част на малкия плъзгач, където иглометните пушки бяха избродирали прекъсната редица в кожуха на двигателя и перката. Част от капака се беше стопила от пренатоварване.

Мелио Арундес потупа машината и двамата мъже се обърнаха да помогнат на Тео да мине през вратата на бомбоубежището и да се качи по стълбата.

 

 

— Боже мой — каза д-р Мелио Арундес, — колко е красиво. Никога не съм бил в частен междузвезден космически кораб.

— Съществуват само няколко десетки такива — отвърна консулът, като постави осмозната маска върху устата и носа на Тео и внимателно спусна червенокосата глава в медицинския резервоар за спешно подхранване. — Колкото и да е малък, корабът струва няколкостотин милиона марки. Не е ефектно корпорациите и планетарните правителства да използват военните си кораби в онези редки случаи, когато трябва да пътуват между звездите. — Консулът затвори херметично резервоара и обмени няколко реплики с диагностичната програма. — Ще се оправи — каза накрая той на Арундес и се върна в холоямката.

Мелио Арундес стоеше до древния „Стенуей“ и нежно прокарваше длан по лъскавата повърхност на великолепното пиано. Той хвърли поглед през прозрачната част на корпуса над подвижната платформа на балкона и рече:

— Виждам пожари до главната порта. По-добре да се махаме оттук.

— Точно това правя — отвърна консулът и посочи на археолога кръглия диван в прожекционната ямка.

Арундес се отпусна в дълбоките възглавници и се огледа.

— Няма ли… ъ-ъ… пулт за управление?

Консулът се усмихна.

— Мостик ли? Уреди в ямката? Може би кормило, с което да управлявам? Ъ-ъ. Кораб?

— Да — донесе се тихият глас от нищото.

— Готови ли сме за потегляне?

— Да.

— Свалено ли е защитното поле?

— Това беше нашето поле. Свалих го.

— Добре, да се пръждосваме оттук. Не е нужно да ти казвам, че сме в центъра на война, нали?

— Не. Наблюдавах всичко. Последните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са в процес на напускане на системата на Хиперион. Морските пехотинци са загазили и…

— Спести си тактическия анализ за по-късно, Кораб — прекъсна го консулът. — Насочи курса ни към долината на Гробниците на времето и ни измъкни оттук.

— Да, сър — отвърна корабът. — Просто посочвах, че силите, които защитават този космодрум, нямат почти никакъв шанс да издържат повече от около час.

— Отбелязах си — рече консулът. — Сега тръгвай.

— Първо съм длъжен да предам следното векторно съобщение. То пристигна в 1622:38:14 ч. стандартно време, днес следобед.

— Уха! Задръж го! — извика консулът, като замрази холопредаването. Половината от лицето на Мейна Гладстоун увисна над тях. — Длъжен си да покажеш това преди да тръгнем ли? На чии команди реагираш, Кораб?

— На президент Гладстоун, сър. Тя наложи приоритетна власт над всички функции на кораба преди пет дни. Това векторно съобщение е последното изискване, преди…

— Значи затова не реагираше на дистанционните ми команди — промърмори консулът.

— Да — свободно отвърна корабът. — Тъкмо щях да кажа, че излъчването на това съобщение е последното изискване, преди командването да премине към вас.

— И после ще изпълняваш това, което ти кажа?

— Да.

— И ще ни отведеш, където ти кажа?

— Да.

— Без тайни приоритетни заповеди?

— Без такива, за които да зная.

— Пусни съобщението — нареди консулът.

Напомнящата за Линкълн физиономия на президент Мейна Гладстоун заплува в центъра на прожекционната ямка с издайническите потрепвания и прекъсвания, типични за векторното предаване.

— Доволна съм, че сте оцелял след посещението в Гробниците на времето — каза тя на консула. — Вече трябва да сте научил, че ви моля да водите преговори с прокудените, преди да се върнете в долината.

Консулът скръсти ръце и се втренчи в образа на Гладстоун. Навън слънцето залязваше. Разполагаше само с няколко минути, преди Рахил Уайнтрауб да достигне часа и минутата на своето раждане и просто да престане да съществува.

— Разбирам желанието ви да се върнете и помогнете на приятелите си — продължи Гладстоун, — но в този момент не можете да помогнете с нищо на детето… експерти в Мрежата ни уверяват, че нито криогенния сън, нито сомнията могат да задържат болестта на Мерлин. Сол знае това.

От другата страна на прожекционната ямка Арундес каза:

— Истина е. Експериментират от години. В състояние на сомния тя ще умре.

— … можете да помогнете на милиарди хора в Мрежата която мислите, че сте предал — продължаваше Гладстоун.

Консулът се наведе напред, опря лакти на коленете си и брадичка — на юмруците си. Сърцето му биеше много шумно в ушите му.

— Аз знаех, че вие ще отворите Гробниците на времето — каза Гладстоун, а тъжните й кафяви очи сякаш бяха втренчени в консула. — Предсказателите на Техноцентъра показаха; че лоялността ви към Мауи-Обетована… и към спомена за бунта на баба ви… ще вземат връх над всички фактори. Време беше Гробниците да бъдат отворени и единствено вие можехте да активирате уреда на прокудените, преди самите прокудени да решат да го сторят.

— Чух достатъчно — заяви консулът и се изправи, обръщайки гръб на прожекцията. — Спри съобщението — нареди той на кораба, като знаеше, че той няма да се подчини.

Мелио Арундес мина през изображението и силно стисна ръката на консула.

— Оставете да я чуем. Моля ви.

Консулът поклати глава, но остана в ямката със скръстени ръце.

— Сега се случи най-лошото — продължи Гладстоун. — Прокудените нахлуват в Мрежата. В момента унищожават Небесна врата. На Божия горичка й остава по-малко от час, преди нашествието да я помете. Наложително е да се срещнете с прокудените в системата на Хиперион и да преговаряте… да използвате дипломатическото си майсторство, за да започнете диалог с тях. Прокудените няма да отговорят на нашите векторни или радиосъобщения, но сме ги подготвили за идването ви. Според мен, те все още ви вярват.

Консулът простена, приближи се до пианото и удари с юмрук по капака му.

— Остават ни минути, не часове — каза Гладстоун. — Ще ви помоля да отидете първо при прокудените в системата на Хиперион, а после да се опитате да се върнете в долината на Гробниците, ако трябва. Знаете по-добре от мен резултатите от войната. Милиони ще загинат ненужно ако не успеем да намерим безопасен канал, по който да комуникираме с прокудените.

Решението е ваше, но моля ви, помислете за последствията, ако се провалим в този последен опит да открием истината и да запазим мира. Ще се свържа с вас, когато стигнете рояка на прокудените.

Образът на Гладстоун проблясна, замъгли се и избледня.

— Ще отговорите ли? — попита корабът.

— Не. — Консулът започна да се разхожда напред-назад между пианото и прожекционната ямка.

— Нито един космически кораб или плъзгач не се е приземявал до долината с непокътнат екипаж от почти два века — обади се Мелио Арундес. — Тя трябва да знае колко малки са шансовете да отидете там… да оцелеете от Шрайка… и после да се срещнете с прокудените.

— Сега нещата са други — рече консулът, без да обръща лице към другия мъж. — Приливите на времето побесняха. Шрайка отива там, където поиска. Навярно този феномен, който не е допускал приземяването на управлявани от хора машини, вече не действа.

— И навярно вашият кораб ще се приземи отлично без нас — възрази Арундес. — Точно както и толкова много други.

— По дяволите — извика консулът и се обърна, — вие знаехте какви са рисковете, когато казахте, че искате да дойдете с мен!

Археологът спокойно кимна.

— Не говоря за риска за самия себе си, сър. Готов съм да приема всеки риск, ако това означава, че бих могъл да помогна на Рахил… или дори само да я видя отново. Вашият живот е този, който може да крие ключа за оцеляването на човечеството.

Консулът разтърси юмруци във въздуха и започна да се разхожда напред-назад като затворена в клетка хищна птица.

— Това не е честно! Преди бях пионка на Гладстоун. Тя ме използваше… цинично… нарочно. Убих четирима прокудени, Арундес. Застрелях ги, защото трябваше да активирам проклетото им устройство, за да отворя Гробниците. Мислиш ли, че ще ме посрещнат с отворени обятия?

Тъмните очи на археолога се вдигнаха към консула без да мигат.

— Гладстоун смята, че ще преговарят с вас.

— Кой знае какво ще направят? Или пък какво смята Гладстоун. Хегемонията и нейната връзка с прокудените вече не са мой проблем. Искрено желая да ги тръшне чума.

— До тази степен, до която страда човечеството?

— Не познавам човечеството — с изтощен монотонен глас отвърна консулът. — Познавам обаче Сол Уайнтрауб. И Рахил. И една ранена жена, на име Брон Ламиа. И отец Пол Дюре. И Федман Касад. И…

Мекият глас на кораба ги обгърна.

— Северният периметър на космодрума е пробит. Започвам последни процедури за отлитане. Моля, заемете местата си.

Консулът почти се препъна към холоямката си, дори когато вътрешното задържащо поле го притисна при рязкото усилване на вертикалния му диференциал, запечатвайки всеки обект на мястото му и предпазвайки пътниците далеч по-добре, отколкото който и да било колан или аварийна мрежа. Когато преминеха в свободно падане, полето щеше да се отслаби, но все още щеше да играе ролята на планетната гравитация.

Въздухът над холоямката се замъгли и показа как бомбоубежището и космодрумът бързо се отдалечават под тях, а хоризонтът и далечните хълмове се разтърсват и се накланят, когато корабът се хвърля през осемте g на обходните маневри. Няколко енергийни оръжия премигнаха в тяхна посока, но колоните данни показаха, че външните полета се справят с незначителните поражения. После хоризонтът се отдалечи и изви, когато лазурното небе потъмня в чернотата на космоса.

— Цел? — попита корабът.

Консулът затвори очи. Зад тях прозвуча звън, за да съобщи, че Тео Лейн може да бъде изваден от възстановителния резервоар и преместен в главното лечебно отделение.

— Колко време има до момента, в който ще можем да се срещнем с елементи на силите на прокудените? — попита консулът.

— Трийсет минути до ядрото на рояка — отвърна корабът.

— А колко време има, докато стигнем в обхвата на оръжията на нападателните им кораби?

— В момента ни следят.

Изражението на Мелио Арундес беше спокойно, но пръстите му се бяха вкопчили до побеляване в облегалката на дивана в холоямката.

— Добре — въздъхна консулът. — Тръгвай към рояка. Избягвай кораби на Хегемонията. Съобщавай на всички честоти, че сме невъоръжен дипломатически кораб, който иска да преговаря.

— Излъчването на това съобщение е заповядано и установено от президент Гладстоун, сър. В момента се предава по вектора и на всички комуникационни честоти.

— Продължавай — рече консулът. Той посочи към инфотерма на Арундес. — Виждате ли колко е часът?

— Да. Шест минути до точния момент на раждането на Рахил.

Консулът се отпусна назад и очите му отново се затвориха.

— Изминали сте дълъг път за нищо, д-р Арундес.

Археологът се изправи, олюля се за миг преди да застане стабилно в симулираната гравитация и погледна през прозореца на балкона към черното небе и все още блестящия лимб на отдалечаващата се планета.

— Навярно не съм — каза той. — Навярно не съм.