Дан Симънс
Падането на Хиперион (21)

21

Мартин Силенъс беше работил върху епичната си поема през целия следобед и едва скриването на светлината го накара да преустанови усилията си.

Открил бе стария си кабинет ограбен, античната маса липсваше. Дворецът на Тъжния крал Били беше преживял най-лошия от ударите на времето — всичките прозорци бяха счупени, миниатюрни дюни се носеха по обезцветените килими, които някога бяха стрували цели състояния, плъхове и малки скални змиорки живееха между съборените камъни. Жилищните кули се бяха превърнали в дом за гълъби и отново подивели ловджийски соколи. Накрая поетът се бе върнал в Общата зала под огромния купол на трапезарията, където бе седнал да пише на една ниска маса.

Прах и отпадъци покриваха керамичния под и алените багри на пустинните пълзящи растения изцяло скриваха разбития таван, но Силенъс не обръщаше внимание на тези маловажни неща и работеше върху своите „Песни“.

Поемата разказваше за смъртта и изместването на Титаните от техните деца, елинските богове. Разказваше за Олимпийската битка, последвала отказа на Титаните да бъдат изместени — кипежа на огромни морета, когато Океан се сражавал с Нептун, узурпаторът на трона му, изчезването на слънца, когато Хиперион се сражавал с Аполон за властта над светлината и разтърсването на самата вселена, когато Сатурн се сражавал с Юпитер за властта над трона на боговете. Залогът не бил просто изместването на една група божества от друга, а краят на златния век и началото на мрачните времена, които трябвало да осъдят на гибел всички смъртни същества.

„Хиперионските песни“ не криеха сложните самоличности на тези богове: в титаните лесно се разпознаваха героите от кратката история на човечеството в галактиката, олимпийските узурпатори бяха ИИ от Техноцентъра, а бойното им поле се простираше по познатите континенти, океани и въздушни пътища на всички светове в Мрежата. Сред всичко това дебнеше плячката си чудовищният Плутон — син на Сатурн, но алчен да наследи царството с Юпитер — и поваляше и богове, и смъртни.

„Песните“ разказваха също за връзката между творенията и техните творци, за обичта между родители и деца, между хора на изкуството и — техните произведения, между всички творци и техните творения. Поемата възвеличаваше любовта и лоялността, но залиташе на ръба на нихилизма с постоянната нишка на поквара чрез стремеж за власт, човешка амбиция и интелектуална надменност.

Мартин Силенъс беше работил върху своите „Песни“ повече от два стандартни века. Най-добрата му творба бе написана в това обкръжение — изоставеният град, пустинните ветрове, стенещи като зловещ древногръцки хор, постоянната заплаха от внезапна поява на Шрайка. Когато замина, за да спаси собствения си живот, Силенъс изостави музата си и прокле перото си на мълчание. Като започна отново работа, следвайки онази сигурна следа, онази съвършена орбита, която изживяваше единствено вдъхновеният творец, Мартин Силенъс чувстваше, че животът в него се завръща… че вените му се разширяват, че дробовете му дишат по-дълбоко, че вече поглъща обилната светлина и чистия въздух без да го съзнава, че се радва на всяко драсване на древното перо по пергамента, заобиколен от огромната купчина стари изписани страници върху кръглата маса, от парчета счупени тухли, служещи му за преспапие и че историята отново потича свободно, и зове безсмъртието с всеки куплет, с всеки стих.

Силенъс беше стигнал до най-трудната и вълнуваща част от поемата, до сцените, в които сблъсъкът бушуваше по хиляди различни места, бяха опустошавани цели цивилизации и представители на титаните искаха примирие, за да се срещнат и преговарят с олимпийските герои. На тази широка сцена на въображението му крачеха Сатурн, Хиперион, Кот, Япет, Океан, Бриарей, Мим, Порфирий, Енцелад, Рет и други — техните също толкова титанични сестри Тетида, Феба, Тея и Климена — а срещу тях скръбните образи на Юпитер, Аполон и тяхната пасмина.

Силенъс не знаеше изхода на тази толкова епична поема. Сега той живееше единствено, за да довърши разказа си… и бе живял за това в продължение на десетилетия. Отишли си бяха младежките мечти за слава и богатство от чиракуването му на Словото — беше постигнал извънмерна слава и богатство и това го беше убило, бе убило изкуството му — и макар да знаеше, че „Песните“ бяха най-добрата литературна творба на епохата му, искаше единствено да я довърши, самият той да разбере изхода и да излага всеки куплет, всеки стих, всяка дума по най-добрия, по най-красивия възможен начин.

Сега трескаво пишеше, почти обезумял от желанието да довърши това, което отдавна беше смятал за недовършимо. Думите и фразите течаха от древното му перо върху старомодната хартия, куплетите се раждаха без усилие, песните откриваха гласа си и се довършваха без да се налагат поправки, без да трябва да спира, за да чака вдъхновението. Поемата се разгръщаше с изумителна скорост, със смайващи откровения, със спираща дъха красота във всяка дума и образ.

Под белия флаг на примирието Сатурн и узурпаторът на трона му, Юпитер, се срещнаха от двете страни на изсечената от истински мрамор плоча на преговорите. Диалогът им беше и епичен, и прост, аргументите им за съществуване, причините им за водене на войната представляваха най-изящния спор след Тукидидовия „Мелоски диалог“. Изведнъж в поемата се появи нещо ново, незамислено от Мартин Силенъс през всичките му дълги часове на унес без неговата муза. И двамата царе на боговете изразиха страх от някакъв трети узурпатор, някаква ужасна външна сила, която застрашаваше стабилността на царуването и на двама им. Силенъс наблюдаваше с истинско удивление как героите, които беше създал по време на хилядите усилни часове, се противопоставят на волята му и си стискат ръце през мраморната плоча, съюзявайки се срещу…

Срещу какво?

Поетът спря, а с него и перото, когато разбра, че едва вижда листа хартия. Известно време беше писал в полумрак и сега се бе спуснала пълна тъмнина.

Силенъс дойде на себе си с познатия процес на позволяване на света отново да нахлуе, силно напомнящ възстановяването на усещанията след оргазъм. Единствено връщането на писателя на земята беше по-болезнено от полета сред прекрасните облаци, които бързо се разпръскваха в земния поток на сетивни баналности.

Силенъс се огледа. Огромната трапезария беше съвсем тъмна, освен пресекливия блясък на звездите и далечните експлозии, които се виждаха през тавана и бръшляна. Масите около него бяха само сенки, стените, на трийсет метра разстояние във всички посоки, бяха още по-тъмни сенки, напомнящи на дантели с уголемения мрак на пустинните пълзящи растения. Навън от трапезарията се бе надигнал нощният вятър, чийто глас сега се извисяваше в контраалтови и сопранови сола в цепнатините, назъбените греди на тавана и пукнатините в купола над него.

Поетът въздъхна. В раницата му нямаше джобно фенерче. Не беше взел нищо друго, освен вода и своите „Песни“. Чувстваше как стомахът му се бунтува от глад. „Къде ли е онази проклета Брон Ламиа?“ Но веднага, щом си помисли това, той осъзна удоволствието си от факта, че жената не се бе върнала за него. Трябваше да остане сам, за да довърши поемата… при тази скорост нямаше да му отнеме повече от ден, а може би едно денонощие. Още няколко часа и щеше да е завършил творбата на живота си, готов да си отдъхне известно време и да оцени дребните ежедневни неща, баналността на самото живеене, вече от десетилетия само спъвала работата, която не можеше да довърши.

Мартин Силенъс отново въздъхна и започна да прибира страниците на ръкописа в раницата си. Щеше да намери някъде светлина… да запали огън, ако трябваше, дори щеше да използва за това древните гоблени на Тъжния крал Били. Ако трябваше, щеше да пише навън, на светлината на космическата битка.

Силенъс хвана последните няколко страници и перото в ръка и се обърна, за да потърси изхода.

Нещо стоеше в мрака на залата с него.

„Ламиа“ — помисли си той и усети как в него се сблъскват едновременно облекчение и разочарование.

Но това не беше Брон Ламиа. Поетът забеляза изкривяването, огромното тяло и прекалено дългите крака, играта на звездната светлина по черупката и тръните, сянката на ръце под други ръце и най-вече рубинения блясък на пъклен огън там, където би трябвало да са очите.

Силенъс простена и отново седна.

— Не сега! — извика той. — Махай се, по дяволите очите ти!

Високата сянка се приближи без шум от стъпки по старите керамични плочки. Небето се развълнува от кървавочервена енергия и сега поетът видя тръните, остриетата и бръсначните жици.

— Не! — извика Мартин Силенъс. — Отказвам. Остави ме сам.

Шрайка пристъпи още по-близо. Ръката на Силенъс се сгърчи, отново вдигна перото и написа върху празното долно поле на последната си страница: ВРЕМЕ Е, МАРТИН.

Той се втренчи в това, което беше написал и сподави порива да се изкикоти безумно. Доколкото знаеше, Шрайка никога не бе говорил… нито общувал… с някого. Освен чрез болка и смърт.

— Не! — отново изкрещя той. — Имам да върша работа. Вземи някой друг, майната ти!

Шрайка направи още една крачка напред. Небето беззвучно запулсира от плазмени експлозии и по живачните гърди и ръце на създанието, като разлята боя, потекоха жълти и червени отблясъци. Ръката на Мартин Силенъс се сгърчи и написа върху предишното си съобщение: СЕГА Е ВРЕМЕТО, МАРТИН.

Силенъс притисна към себе си ръкописа, вдигайки от масата последните страници, така че да не може да пише повече. Зъбите му се показаха в ужасна усмивка и той само изсъска към призрака.

ТИ БЕШЕ ГОТОВ ДА СИ СМЕНИШ МЯСТОТО С ТВОЯ ПОКРОВИТЕЛ — написа ръката му върху самата маса.

— Не сега! — изкрещя поетът. — Били е мъртъв! Само ме остави да довърша. Моля те! — Мартин Силенъс никога не беше молил през толкова дългия си живот. Сега го направи. — Моля те, о, моля те. Моля те, само ме остави да довърша.

Шрайка направи крачка напред. Беше толкова близо, че уродливата горна половина на тялото му засенчваше звездната светлина и оставяше поета в сянка.

НЕ — написа ръката на Мартин Силенъс и после перото падна, когато Шрайка протегна безкрайно дългите си ръце и безкрайно острите му пръсти пронизаха ръцете на поета до костния мозък.

Мартин Силенъс изкрещя, когато го извлякоха изпод купола на трапезарията. Изкрещя, когато зърна под краката си дюни, чу плъзгането на пясък като фон на собствените си писъци и видя дървото, което се издигаше от долината.

То беше по-голямо от долината, по-високо от планините, които бяха прехвърлили поклонниците. Горните му клони сякаш достигаха космоса. Дървото беше от стомана и хром, а клоните му бяха тръни и шипове. По тези тръни се бореха и гърчеха човешки същества — хиляди и десетки хиляди. На червената светлина на изчезващото небе Силенъс се съсредоточи, превъзмогна болката и разбра, че е познал някои от фигурите. Това бяха тела, а не души или абстракции, и очевидно страдаха от агонията на изпълнен единствено с болка живот.

НЕОБХОДИМО Е — написа собствената ръка на Силенъс върху твърдите и студени гърди на Шрайка. Кръв капеше по живака и пясъка.

— Не! — изкрещя поетът. Той заблъска с юмруци по острите като скалпел шипове и бръсначни жици. Дърпаше се, бореше се и се извиваше, дори когато създанието го притисна по-здраво към себе си, нанизвайки го на собствените си тръни, сякаш забождаше пеперуда. Не немислимата болка влудяваше Мартин Силенъс, а чувството за невъзвратима загуба. Той почти я беше довършил. Почти я беше довършил!

— Не! — изкрещя Мартин Силенъс и започна да се дърпа по-яростно, докато въздухът не се изпълни с капчици кръв и нецензурни писъци.

Крясъците отекваха в мъртвия град още минута и постепенно затихнаха. После настъпи тишина, нарушавана единствено от гълъбите, които се завръщаха в гнездата си, спускаха се в разрушените куполи и кули с тихо размахване на криле.

Вятърът се усили, затрака в разхлабените перспексови стъкла и тухли, понесе сухи листа из пресъхналите фонтани, намери отвори през разбитите прозорци на купола и вдигна страниците на ръкописа в кротка вихрушка, откъдето някои от тях бяха ответи по смълчаните дворове, пустите тротоари и съборените акведукти.

След малко вятърът стихна и в Града на поетите вече не помръдваше нищо.