Дан Симънс
Падането на Хиперион (17)

17

Дванайсет часа преди това полковник Федман Касад се качи по спираловидното стълбище на най-високото останало равнище на Кристалния монолит. От всички страни се издигаха пламъци. През дупките, които той беше пробил в кристалната повърхност на Монолита, Касад виждаше мрака навън. Бурята навяваше яркочервен пясък през отворите, докато не изпълни въздуха като кръв на прах. Касад надяна шлема си.

Десет стъпки пред него чакаше Монита.

Беше гола под енергийния пластокостюм и сякаш върху плътта й беше излят живак. Касад виждаше пламъците, отразени в извивките на гърдите и бедрата й, светлите петънца във вдлъбнатинките на гърлото и пъпа й. Шията й беше дълга, лицето — изсечено от хром със съвършена гладкост. В очите й се виждаше двойното отражение на дългата сянка, която беше Федман Касад.

Полковникът вдигна щурмовата пушка и ръчно превключи селектора на широкоспектърен огън. В активираната броня тялото му се беше свило в очакване на атака.

Монита помръдна ръка и пластокостюмът й изчезна от темето до шията. Сега беше уязвима. Касад почувства, че познава всеки милиметър от това лице, всяка пора и извивка. Кафявата й коса беше късо подстригана и нежно падаше отляво. Очите бяха същите, големи, любопитни, плашещи със зелените си глъбини. Долната устна на малката уста беше пълна и все още се колебаеше на ръба на усмивката. Той забеляза леко любопитната дъга на веждите, малките уши, които бе целувал и в които бе шептял толкова много пъти. Нежната шия, върху която беше полагал страна, за да чуе пулса й.

Касад вдигна пушката и се прицели в нея.

— Кой си ти? — попита тя. Гласът й беше нежен и чувствен, какъвто го помнеше той, с почти неуловим акцент.

Касад спря с пръст на спусъка. Бяха се любили десетки пъти, познаваха се от години в сънищата му и в любимите си пейзажи на военните симулации. Но ако тя наистина се движеше назад във времето…

— Зная — спокойно каза Монита, очевидно без да съзнава, че той вече натиска спусъка, — ти си онзи, когото е обещал Господарят на болката.

Касад се задъхваше. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и много напрегнат.

— Не си ли ме спомняш?

— Не. — Тя килна глава и насмешливо го погледна. — Но Господарят на болката е обещал воин. Било ни е предопределено да се срещнем.

— Ние се срещнахме много отдавна — успя да каже Касад. Пушката автоматично щеше да се прицели в лицето, като променя дължините на вълните и честотите всяка микросекунда, докато не унищожи защитните системи на пластокостюма. Наред с дяволския бич и лазерните лъчи, миг по-късно щяха да се изстрелят иглички и пулсови мълнии.

— Нямам спомени за отдавна станали неща — рече тя. — Ние се движим в противоположни посоки по общия поток на времето. Под какво име ме познаваш в моето бъдеще и твоето минало?

— Монита — промълви Касад, като насилваше напрегнатите си ръка и пръст да стрелят. Тя се усмихна и кимна.

— Монита. Детето на Паметта. В това има жестока ирония.

Касад си спомни предателството й, промяната й, докато се любеха онзи последен път в пясъците над мъртвия Град на поетите. Или се бе превърнала в Шрайка, или беше позволила на чудовището да заеме нейното място. Любовният акт се бе превърнал в нещо отвратително.

Полковник Касад натисна спусъка.

Монита премига.

— Пушката няма да стреля тук. Не и в Кристалния монолит. Защо искаш да ме убиеш?

Касад изръмжа, захвърли безполезното оръжие в другия край на платформата, насочи енергия в ръкавиците си и нападна.

Монита не се помръдна, за да избяга. Тя го гледаше как напада от десет стъпки — главата му беше сведена, бронята му стенеше, докато променяше кристалната решетка на полимерите, а Касад крещеше. Тя спусна ръце, за да посрещне атаката.

Скоростта и масата на полковника повалиха Монита и двамата се запремятаха заедно. Касад се опитваше да докопа с облечените си в ръкавици ръце гърлото й, Монита стискаше китките му със също толкова огромна сила и те се търкаляха към ръба на платформата. Полковникът се претърколи отгоре й, като се опитваше да използва гравитацията, за да подсили мощта на нападението си, изпънал ръце с твърдите ръкавици и с пръсти, извити в смъртоносни шипове. Левият му крак висеше над шейсетметровата шахта към мрачния под долу.

— Защо искаш да ме убиеш? — промълви Монита и го претърколи на една страна, като избута и двама им от платформата.

Касад изкрещя и смъкна визьора на шлема с рязко движение на главата си. Премятаха се в празното пространство с вплетени в яростна хватка около телата си крака. Стиснала китките му, Монита държеше ръцете му настрани. Времето като че ли забави хода си, докато падаха с бавно движение, въздухът минаваше покрай Касад като одеяло, бавно издърпвано над лицето му. После времето отново се ускори и стана нормално: падаха през последните десет метра. Касад извика и си представи съответния символ, за да накара бронята да се втвърди, след което последва ужасен трясък.

От кървавочервената далечина Федман Касад се опитваше да изплува от безсъзнанието, знаейки, че откакто се бяха блъснали в земята са изминали само една-две секунди. Полковникът със залитане се изправи на крака и я ритна в главата с пълна сила.

Монита избягна удара, хвана крака му и го запрати в триметровия квадрат от кристал. Мъжът го разби и се преметна в пясъка и нощта навън. Тя докосна шията си, около лицето й потече живак и Монита излезе след него.

Касад вдигна разбития си визьор и свали шлема. Вятърът разроши късата му, черна коса и пясъкът застърга в бузите му. Той застана на колене, после се изправи на крака. Датчиците в яката на костюма му мигаха в червено, съобщавайки, че са изтощени последните енергийни запаси. Полковникът не обърна внимание на предупрежденията — енергията щеше да бъде достатъчно за следващите няколко секунди… и единствено това щеше да има значение.

— Каквото и да се случи в бъдещето ми… в твоето минало — каза Монита, — не аз се промених. Аз не съм Господаря на болката. Той…

Касад прескочи трите метра, които ги разделяха, приземи се зад Монита и замахна със смъртоносната ръкавица на дясната си ръка така, че разруши звуковата бариера с ръба на дланта си — толкова твърд и остър, колкото бяха в състояние да го направят въглеродно-въглеродните пиезоелектрични влакна.

Монита не се наведе, нито се опита да блокира атаката. Ръкавицата на Касад засегна основата на шията й с удар, който би отсякъл дърво и би се врязал на половин метър в скала. На Бреша, в ръкопашна схватка в столицата Бъкминстър, Касад бе убил един полковник от прокудените толкова бързо — ръкавицата му беше прерязала бронята, шлема, персоналното силово поле, плътта и костта без да спира, — че главата на мъжа бе примигнала при вида на собственото й тяло двайсет секунди преди смъртта да го отнесе.

Ударът на Касад наистина беше силен, но спря на повърхността на живачния пластокостюм. Монита не залитна и не реагира. Той усети, че енергията на костюма му свършва в мига, в който ръката му остана неподвижна, а раменните му мускули се сгърчиха в агония. Полковникът се олюля назад — дясната му ръка висеше неподвижна отстрани, а енергията на костюма му изтичаше като кръв от рана.

— Ти не ме слушаш — укори го Монита. Тя пристъпи напред, сграбчи Касад за предницата на бойния му костюм й го запрати на двайсет метра към Нефритената гробница.

Той падна и бронята му се втвърди, за да поеме само част от сблъсъка, защото енергийните резерви бяха свършили. Лявата му ръка защити лицето и врата му, но после бронята поддаде и ръката му се изви безполезно под него.

Монита прескочи двайсетте метра, приклекна до него, вдигна го във въздуха с една ръка, сграбчи с другата бронята му и съдра бойния му костюм, разкъсвайки двестате пласта от микронишки и омега-полимери. После леко, почти сантиментално го зашлеви. Главата на Касад отскочи и той едва не загуби съзнание. Вятър и пясък шибаха голата плът на гърдите и корема му.

Монита доразцепи остатъка от костюма, откъсна биосензорите и мониторите за обратна връзка. Тя изправи голия мъж, хвана го за раменете и го разтърси. Касад усети вкус на кръв и в полезрението му заплуваха червени петна.

— Не трябва да бъдем врагове — тихо каза тя.

— Ти… стреля… срещу мен.

— За да проверя реакцията ти, а не за да те убия. — Устата й се движеше нормално под живачното було. Тя отново го плясна. Касад отлетя на два метра във въздуха, приземи се върху пясъчна дюна и се претърколи надолу в студения пясък. Въздухът беше пълен с милиони прашинки — сняг, пясък, кристалчета обагрена светлина. Касад се претърколи, застана на колене, вкопчен в движещата се пясъчна дюна с пръсти, превърнали се във вцепенени непохватни лапи.

— Касад — промълви Монита.

Той се отпусна по гръб в очакване.

Беше дезактивирала костюма си. Плътта й изглеждаше топла и уязвима, с толкова бледа кожа, че сякаш беше почти прозрачна. По връхчетата на съвършените й гърди се виждаха тънки сини вени. Краката й изглеждаха силни, грижливо изваяни, бедрата леко раздалечени там, където се срещаха с тялото й. Очите й бяха тъмнозелени.

— Ти обичаш войната, Касад — промълви Монита, когато легна върху него.

Той се съпротивляваше, направи опит да се извърти настрани, вдигна ръце, за да я отблъсне. Монита прикова дланите му над главата му с една ръка. Тялото й излъчваше топлина, когато започна да гали с гърди гръдта му и се отпусна между разтворените му крака. Касад усети до стомаха си леката заобленост на корема й.

После той разбра, че това беше изнасилване и че можеше да се бори просто като не й отвръща, като й отказва. Не се получи. Въздухът около тях изглеждаше течен, бурята — нещо далечно, пясъкът висеше във въздуха като дантелена завеса, изтъкана високо над тях от силния вятър.

Монита се движеше назад и напред, над и до него. Касад чувстваше бавното надигане на възбудата си. Той се съпротивляваше, съпротивляваше се срещу нея, гърчеше се, риташе и се опитваше да освободи ръцете си. Тя беше много по-силна. Използваше дясното си коляно, за да обездвижи настрани крака му. Зърната на гърдите й се триеха в гръдта му като топли камъчета, топлината на корема и слабините й караха плътта му да реагира като цвете, извиващо глава към светлината.

— Не! — изкрещя Федман Касад, но викът му беше заглушен от устата на Монита. С лявата си ръка тя продължаваше да приковава ръцете му над него, а дясната й длан се плъзна между телата им, намери го и го насочи.

Касад захапа устната й, когато топлината го обгърна. Опитите му да се освободи само го притиснаха още по-силно, пратиха го още по-дълбоко в нея. Той се опита да се отпусне и тя полегна върху него, докато гърбът му не се притисна към пясъка. Касад си спомняше другите случаи, когато се бяха любили, откривайки нормалност във взаимната си топлина, докато войната бушуваше извън кръга на страстта им.

Касад затвори очи и отпусна назад глава, за да удължи агонията на удоволствието, която го обгръщаше като вълна. На устните си усещаше вкуса на кръв, без да знае дали беше негова или нейна.

Минута по-късно, докато двамата все още се движеха в общ ритъм, той разбра, че Монита е освободила ръцете му. Без да се колебае, той я прегърна, обхвана с пръсти гърба й и грубо я притисна към себе си, като плъзна едната си длан по-високо, за да обхване нежно тила й.

Вятърът отново задуха, шумът се върна, пясъкът навяваше от края на дюната. Касад и Монита се плъзнаха по-надолу по леко заобления пясъчен насип и се претърколиха заедно по топлата вълна към мястото, където той свършваше, забравили за нощта, за бурята, за прекъснатата битка и за всичко друго, освен за мига и един за друг.

 

 

По-късно, докато вървяха заедно през унищожената красота на Кристалния монолит, тя го докосна веднъж със златна пръчка и още веднъж със син жезъл. Той гледаше в парчето от кристал как отражението му се превърна в живачна рисунка на мъж, съвършена до подробностите на гениталиите му и до линиите, където изпъкваха ребрата на стройното тяло.

— А сега? — попита Касад по начин, който не беше нито телепатия, нито звук.

— Господаря на болката чака.

— Ти негова слугиня ли си?

— В никакъв случай. Аз съм негова съпруга и възмездие. Негов пазител.

— И си дошла заедно с него от бъдещето?

— Не. Бях взета от моето време, за да пътувам назад във времето заедно с него.

— Тогава коя си била преди…

Въпросът на Касад беше прекъснат от внезапната поява… „Не — помисли си той, — от внезапното присъствие, а не поява…“ на Шрайка.

Създанието изглеждаше така, както го помнеше от първата си среща с него преди години. Касад забеляза неговата гладкост на живак върху хром, толкова сходна със собствените им пластокостюми, но интуитивно знаеше, че под тази черупка не се крият само плът и кост. Беше висок поне три метра, четирите ръце стояха нормално на елегантното му тяло, а то представляваше скулптурна маса от тръни, шипове, стави и пластове бръсначни жици. Хилядафасетовите очи горяха със светлина, която можеше да се излъчва от рубинов лазер. Издължената челюст и пластовете зъби сякаш идваха от някой кошмар.

Касад застана в готовност. Ако пластокостюмът му дадеше същата сила и подвижност, каквато беше позволявал на Монита, поне можеше да загине в бой.

Нямаше време за това. В един миг Господаря на болката стоеше на пет метра разстояние, а в следващия беше до Касад, сграбчил горната част от ръката на полковника в стоманено-остро менгеме, което потъна през полето на пластокостюма и накара бицепса му да закърви.

Касад се напрегна в очакване на удар, решен да се бие, дори това да означаваше да се набучи на шиповете, тръните и бръсначните жици.

Шрайка вдигна дясната си ръка и изведнъж се появи четириметрово правоъгълно поле на портал. Приличаше на телепортал, като се изключеше виолетовият блясък, който изпълни вътрешността на Монолита с плътна светлина.

Монита му кимна и мина през портала. Шрайка пристъпи напред и шиповете на пръстите му се врязаха съвсем леко в горната част на ръката на полковника.

Касад понечи да се дръпне, но разбра, че любопитството в него надделява над желанието да умре и пристъпи през портала заедно с Шрайка.