Дан Симънс
Падането на Хиперион (15)

15

Не отидох на голото плувно парти на Тирена. Не отиде и Спенсър Рейнълдс, когото за последен път видях сериозно да разговаря със Судет Чиър. Не знаех дали монсиньор Едоуард се е поддал на примамките на Тирена.

Вечерята още не беше свършила, хората от фонда за подпомагане държаха кратки речи и мнозина от по-важните сенатори вече бяха започнали да се въртят на местата си, когато Лейт Хънт ми прошепна, че групата на президента се готви да си тръгва и че присъствието ми там е желателно.

Беше почти 23:00 ч. стандартно време и аз реших, че имат намерение да се върнат в Правителствения дом, но когато минах през еднократния портал — бях последен от групата, с изключение на преторианските телохранители, които вървяха най-отзад — с удивление погледнах надолу по каменен коридор с дълги прозорци, през които се виждаше изгревът на марсианското слънце.

В техническо отношение Марс не е в Мрежата — достъпът до най-старата извънземна колония на човечеството съзнателно е усложнен. Поклонниците дзен-гностици, пътуващи до Скалата на Учителя в долината на Елада, трябва да се телепортират в Автономната база и да вземат совалки от Ганимед или Европа за Марс. Губят се само няколко часа, но за общество, в което всичко е буквално на десет крачки разстояние, това предизвиква чувство за саможертва и приключение. Освен за историци и експерти по отглеждане на ракиени кактуси, почти няма професионални причини, които да привличат хората на Марс. С постепенния упадък на дзен-гностицизма през миналия век, намаля дори трафикът на поклонниците. На никого не му пука за Марс.

Освен на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Макар че административните служби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са на ТС², а базите им са пръснати из Мрежата и Протектората, Марс си остава истинският дом на военната организация, в чието сърце се намира военното училище „Олимп“.

Малка група висши военни посрещна малката група висши политици и докато те се въртяха подобно на сблъскали се галактики, аз се приближих до прозореца и погледнах навън.

Коридорът принадлежеше на комплекс, врязан в горната част на планината Олимп и от мястото, където стояхме, на петнайсетина километра височина, човек сякаш можеше да обхване с един-единствен поглед половината планета. Оттук светът беше древният защитен вулкан и илюзията на разстоянието свеждаше пътищата, стария град покрай скалните стени и бедняшките квартали и гори на платото Тарзис до мънички петънца в червения пейзаж, които изглеждаха непроменени още от времето, когато на планетата бе стъпил първият човек, беше я обявил за собственост на една държава на име Япония и веднага я бе фотографирал.

Гледах как изгрява малкото слънце, мислех си: „Това е Слънцето“ и се радвах на невероятната игра на светлината по облаците, които изпълзяваха от мрака иззад безкрайната планина, когато до мен се приближи Лейт Хънт.

— Президентът ще се срещне с вас след заседанието. — Той ми подаде два скицника, които един от помощниците беше донесъл от Правителствения дом. — Разбирате, че всичко, което чуете и видите на това заседание, е строго секретно, нали?

Не приех това твърдение като въпрос.

В каменните стени се отвориха широки бронзови врати и прожектори осветиха пътя до покритото с килим стълбище, водещо до заседателната маса в центъра на просторно, черно помещение, което можеше да е огромна аудитория, потънала в пълен мрак, с изключение на едно-единствено, малко осветено островче. Помощниците побързаха да покажат пътя, издърпаха столове и се скриха обратно в сенките. С неохота обърнах гръб на изгрева и последвах групата в залата.

Генерал Морпурго и трима други шефове от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ лично водеха заседанието. Графиките бяха светлинни години напред от примитивните екрани и холоси, които бях видял в Правителствения дом. Намирахме се в огромно пространство, достатъчно голямо, за да побере всичките осем хиляди кадети и служители, когато се налагаше, но сега по-голямата част от мрака над нас беше изпълнена с първокласни холоси и диаграми с големината на игрище за фрибол. В известен смисъл това предизвикваше страх.

Същото се отнасяше и за самото заседание.

— Ще загубим тази битка в системата на Хиперион — заключи Морпурго. — В най-добрия случай няма да победи никой, прокудените ще бъдат задържани на около петнайсет АЕ от ексцентричната телепортаторна сфера и ще водим война на изтощение — техните малки щурмови кораби ще бъдат постоянен източник на безпокойство. В най-лошия ще трябва да се върнем на отбранителните си позиции, докато евакуираме флотата и гражданите на Хегемонията и да оставим Хиперион в ръцете на прокудените.

— Какво стана със съкрушителния удар, който ни обещахте? — попита сенатор Колчев от мястото си до началото на оформената като диамант маса. — С решителното нападение срещу рояка?

Морпурго прочисти гърлото си и погледна към адмирал Нашита, който се изправи. Черната униформа на командващия ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос предизвикваше илюзията, че в мрака се носи само намръщеното му лице. При тази мисъл изпитах пристъп на deja vu, но върнах погледа си към Мейна Гладстоун, която сега беше осветена от военните карти и цветове, носещи се над нас като холоспектрален вариант на прочутия Дамоклев меч, и отново започнах да я скицирам. Бях оставил настрани скицника си и рисувах със светлинно перо върху мек екранен лист.

— Първо, нашето разузнаване за рояците беше по необходимост ограничено — започна Нашита. Графиките над нас се измениха. — Секретните сонди и широкообхватните разузнавателни кораби не бяха в състояние да ни съобщят цялостния характер на всички единици от миграционната флота на прокудените. Резултатът беше очевидно и сериозно подценяване на действителната бойна сила на този конкретен рояк. Усилията ни да проникнем в отбраната на рояка, като използваме само широкообхватни изтребители и фотонни кораби, не постигнаха успеха, на който се надявахме.

Второ, необходимостта от поддържане на осигурен отбранителен периметър с подобна големина в системата на Хиперион наложи такива изисквания върху двете ни оперативни спецчасти, че по това време беше невъзможно да отделим достатъчен брой кораби за атака.

— Адмирале — прекъсна го Колчев, — това, което казвате, означава, че разполагате с прекалено малко кораби, за да изпълните мисията си да унищожите или отблъснете тази атака на прокудените срещу системата на Хиперион. Така ли е?

Нашита се втренчи в сенатора и погледът му ми напомни за една древна картина на самурай, секунди преди да извади смъртоносния си меч от ножницата.

— Точно така, сенатор Колчев.

— На военните съвещания на правителството едва преди една стандартна седмица вие ни уверявахте, че двете спецчасти ще бъдат достатъчни, за да запазят Хиперион от нахлуване или унищожение и за да нанесат съкрушителен удар на този рояк на прокудените. Какво стана, адмирале?

Нашита се изправи в цял ръст — беше по-висок от Морпурго, но въпреки това по-нисък от средната за Мрежата височина — и насочи поглед към Гладстоун.

— Г. президент, вече изясних променливите величини, които изискват промяна в бойния ни план. Трябва ли да го сторя отново?

Мейна Гладстоун се беше облегнала с лакът върху масата и подпираше глава с дясната си ръка — два пръста под брадичката, други два до бузата и палец по ръба на долната си челюст — в поза на уморена съсредоточеност.

— Адмирале — тихо отвърна тя, — макар и да смятам въпроса на сенатор Колчев за съвсем уместен, мисля, че положението, което очертахте на това съвещание и по време на предишните ни срещи днес, дава достатъчен отговор. — Тя се обърна към Колчев. — Гейбриъл, преценката ни беше неправилна. Тази битка на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще завърши в най-добрия случай с пат. Прокудените са по-умели, по-силни и по-многобройни, отколкото смятахме. — После отново погледна Нашита. — Адмирале, още колко кораба ви трябват?

Нашита си пое дъх, очевидно смутен, че му задават този въпрос още в началото на съвещанието. Той погледна към Морпурго и другите военни шефове и после скръсти ръце пред чатала си като на погребение.

— Двеста бойни кораба — отвърна адмиралът. — Поне двеста. Това е минималният брой.

Вълнение премина из залата. Вдигнах поглед от скицата си. С изключение на Гладстоун, всички си шепнеха или се въртяха. Мина секунда, докато разбера.

Цялата флота от бойни кораби на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос наброяваше по-малко от шестстотин. Разбира се, всички бяха ужасно скъпи — икономиките на малко планети можеха да си позволят да построят повече от един-два големи междузвездни кораба и дори няколко фотонни кораба, съоръжени с хокингови двигатели, можеха да разорят всеки колониален свят. И всички бяха ужасно мощни: само един изтребителоносител можеше да унищожи цялата планета, а комбинация от крайцери и изтребители можеше да унищожи дори слънце. Беше естествено, че корабите на Хегемонията, вече дислоцирани в системата на Хиперион — ако се прехвърлеха чрез огромната телепортаторна матрица на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, — бяха в състояние да унищожат повечето от звездните системи в Мрежата. Необходими бяха по-малко от петдесет кораба от типа, който искаше Нашита, за да унищожат флотата на Гленън-Хайт преди един век и завинаги да потушат бунта.

Но действителният проблем, който се криеше зад искането на адмирала, беше едновременното ангажиране на две трети от флота на Хегемонията в системата на Хиперион. Усетих как сред политиците и стратезите като електрически ток потече тревога.

Сенатор Ришо от Ренесанс Вектор си прочисти гърлото.

— Адмирале, никога досега не сме съсредоточавали такива бойни части, нали?

Главата на Нашита се завъртя толкова плавно, сякаш беше на лагери. Намръщената му физиономия не трепна.

— Никога не сме предприемали акция с такова значение за бъдещето на Хегемонията, сенатор Ришо.

— Да, разбирам — отвърна Ришо. — Но въпросът ми всъщност беше, какво отражение ще има това върху отбранителните сили на Мрежата навсякъде другаде? Не е ли ужасно рисковано?

Нашита промърмори нещо и графиките зад него се завъртяха, замъглиха се и се сляха в замайващ изглед към галактиката на Млечния път, наблюдавана от много високо над плоскостта на еклиптиката. Ъгълът се промени, сякаш се устремихме с шеметна скорост към единия спирален ръкав, докато не се показа синята решетка на телепортаторната мрежа — Хегемонията се виждаше като неправилно златно ядро с шипове и псевдоподи, които проникваха в зеления ореол на Протектората. Мрежата изглеждаше едновременно неравномерна като замисъл и незначителна на фона на галактиката… и двете впечатления бяха точно отражение на действителността.

Изведнъж графиката се промени и Мрежата и колониалните светове се превърнаха във вселената, с изключение на няколкостотин звезди, представени, за да дадат перспектива.

— Това е позицията на подразделенията на флотата ни в момента — поясни адмирал Нашита. Сред и зад златистото и зеленото се появиха стотици тъмнооранжеви точици — най-голямата концентрация беше около една далечна протектората звезда, в която със закъснение разпознах слънцето на Хиперион.

— А това е последното разположение на рояците на прокудените. — Появиха се десетина червени линии, векторни знаци, и сини променящи се следи, които показваха посоката на движение. Дори при този мащаб, изглежда никой от векторите на прокудените не пресичаше пространството на Хегемонията, освен един голям рояк, който като че ли се извиваше в системата на Хиперион.

Забелязах, че дислоцирането на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос често отразява векторите на рояка, освен съсредоточаването до базите и проблемните светове, като Мауи-Обетована, Бреша и Ком-Риад.

— Адмирале — каза Гладстоун, като изпревари каквото и да е обяснение на това дислоциране, — предполагам, че сте предвидили време за реакция на флотата в случай на евентуална заплаха за някоя друга точка на границата ни.

Намръщеното лице на Нашита потрепна в нещо, което можеше да мине за усмивка.

— Да, г. президент. Ако забелязвате, най-близките рояци, освен този при Хиперион… — Големината на червените вектори над един златист облак, обгръщащ звездни системи, за които бях съвсем сигурен, че включват Небесна врата, Божия горичка и Mare Infinitum, се увеличи. При такъв мащаб заплахата от прокудените наистина изглеждаше много далечна.

— Регистрираме миграциите на рояците според следите от хокингови двигатели, засечени от разузнавателните ни станции в и извън Мрежата. Освен това широкообхватните ни сонди периодично определят размера и посоката на рояците.

— На какви интервали, адмирале? — попита сенатор Колчев.

— Поне веднъж на няколко години — изръмжа адмиралът. — Трябва да разберете, че времето за пътуване обхваща много месеци, дори със скорост на хокингов двигател. От наша гледна точка време-дългът за такъв преход може да стигне до дванайсет години.

— Като се имат предвид годините между преките наблюдения — настояваше сенаторът, — откъде знаете къде се намират рояците във всеки даден момент?

— Хокинговите двигатели не лъжат, сенаторе. — Гласът на Нашита беше абсолютно безизразен. — Невъзможно е да се симулира изкривяването на следата от хокингов двигател. Това, което наблюдаваме, е реално-времевото разположение на стотици… или в случай на по-големи рояци, на хиляди… ексцентрични двигатели. Както и при векторните предавания, за прехвърлянето на хокинговия ефект няма време-дълг.

— Да — каза Колчев с глас, толкова безизразен и безчувствен, колкото и на адмирала, — но ако рояците пътуват със скорост, по-малка от тази на хокингов двигател?

Нашита наистина се усмихна.

— Под хиперсветлинна скорост ли, сенаторе?

— Да.

Видях как Морпурго и неколцина други военни поклатиха глави или скриха усмивките си. Само младият командир от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: флота Уилям Аджънта Лий съсредоточено се беше навел напред със сериозно изражение.

— При подсветлинни скорости — безизразно отвърна адмирал Нашита, — нашите праправнуци могат и да си направят труда да предупредят своите правнуци за нашествие.

Колчев не се предаваше. Той се изправи и посочи към мястото, където най-близкият рояк се отклоняваше от Хегемонията над Небесна врата.

— Ами ако този рояк приближава без хокингови двигатели?

Нашита въздъхна, очевидно раздразнен от това, че му губят времето с глупости.

— Сенаторе, уверявам ви, че ако онзи рояк изключи двигателите си сега и се насочи към Мрежата сега, ще изминат… — Нашита мигна, докато се консултираше с имплантите и комуникационните си връзки, — двеста и трийсет стандартни години, преди да стигнат до границите ни. В случая, това не е съществен фактор, сенаторе.

Мейна Гладстоун се наведе напред и всички очи се насочиха към нея. Записах предишната си скица в паметта на екранния скицник и започнах нова.

— Адмирале, струва ми се, че действителният проблем тук е едновременно безпрецедентния характер на това съсредоточаване на сили до Хиперион и фактът, че поставяме всичките си яйца в една кошница.

Около масата се надигна развеселен шепот. Гладстоун беше прочута с афоризми, разкази и клишета толкова стари и отдавна забравени, че на практика бяха нови. Това можеше да е нещо подобно.

— Поставяме ли всичките си яйца в една кошница? — продължи тя.

Нашита пристъпи напред и сложи ръце върху масата. Изпънатите му дълги пръсти силно се притиснаха към нея. Тази сила съответстваше на мощта, която излъчваше личността на дребния мъж — той беше един от рядко срещащите се хора, които без никакво усилие привличат вниманието на околните.

— Не, г. президент, не ги поставяме. — Без да се обръща, той посочи към екрана над и зад него. — Най-близките рояци не могат да приближат до космоса на Хегемонията без предупредителен период от два месеца път с хокингов двигател… което прави три години наше време. Това ще отнеме на флотата ни в системата на Хиперион — дори ако предположим, че е широко разгърната и ангажирана в битка — по-малко от пет часа, за да се прехвърли където и да е в Мрежата.

— Това не включва подразделения на флотата извън Мрежата — подхвърли сенатор Ришо. — Колониите не могат да бъдат оставени незащитени.

Нашита отново посочи.

— Двестате бойни кораба, които ще съсредоточим, за да проведем Хиперионската кампания, са вече в Мрежата или могат да бъдат телепортирани в нея. Това няма да окаже влияние върху никое самостоятелно подразделение, охраняващо колониите.

Гладстоун кимна.

— Ами ако порталът на Хиперион бъде повреден или завладян от прокудените?

От размърдването, кимането и въздишките на цивилните около масата, предположих, че президентът е уцелила най-болното място.

Нашита кимна и се приближи до малката платформа, сякаш беше очаквал точно този въпрос и се радваше, че глупостите вече са свършили.

— Отличен въпрос — каза адмиралът. — На предишните съвещания той бе засегнат, но сега ще се спра на тази възможност по-подробно.

Първо, телепортаторният ни капацитет е огромен. В момента в системата разполагаме с два скокови кораба и имаме планове за още три, когато пристигне подкреплението на новата спецчаст. Вероятността и петте кораба да бъдат унищожени е много, много малка… почти незначителна, ако се имат предвид засилените ни отбранителни способности с новата спецчаст.

Второ, вероятността прокудените да завладеят който и да е невредим военен телепортатор и да го използват, за да нахлуят в Мрежата, е равна на нула. Всеки кораб… всеки индивид… който се прехвърля през портал на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, трябва да се идентифицира с отпечатъци от пръстите си, кодирани мозъчни микровълни, които ежедневно се актуализират…

— Прокудените не могат ли да премахнат тези кодове… да вкарат свои? — попита сенатор Колчев.

— Невъзможно. — Нашита крачеше напред-назад върху малката платформа, хванал ръце на гърба си. — Актуализирането на кодовете се прави по векторна еднократна връзка от щабквартирата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ в Мрежата…

— Извинете ме — казах аз, като с удивление чух на това място собствения си глас, — но тази сутрин посетих за кратко системата на Хиперион и не разбрах за никакви кодове.

Всички глави се обърнаха. Адмирал Нашита отново успешно предизвика впечатлението за бухал, който завърта главата си, сякаш на лагери.

— Въпреки това, г. Севърн — рече той, — вие и г. Хънт бяхте идентифицирани — безболезнено и незабележимо от инфрачервени лазери и в двата края на телепортаторното прехвърляне.

Кимнах, учуден за миг, че адмиралът е запомнил името ми, но после разбрах, че той също има импланти.

— Трето — продължи Нашита, сякаш изобщо не се бях обаждал, — ако се случи невъзможното и силите на прокудените пробият отбраната ни, заловят телепортаторите ни невредими, надхитрят кодовите системи за сигурност и активират едно устройство, което им е непознато и което им отказваме вече повече от четири века… тогава всичките им усилия пак ще отидат напразно, защото целият ни военен трафик се насочва към Хиперион през базата в Мадиа.

— Къде? — разнесе се цял хор от гласове.

Бях чувал за Мадиа единствено от разказа на Брон Ламиа за смъртта на клиента й. И тя, и Нашита произнасяха името като „мъд-йе“.

— Мадиа — повтори адмиралът, вече наистина усмихнат. Усмивката му беше странно момчешка. — Не се обръщайте към инфотермите си, дами и господа. Мадиа е „черна“ система, която не фигурира в списъците или в гражданските телепортаторни схеми. Пазим я точно за такива цели. Тя има само една обитаема планета, която става единствено за рудодобив и за нашите бази, и е крайната позиция за отстъпление. В случай, че бойните кораби на прокудените постигнат невъзможното, пробият отбраната ни и завладеят порталите в системата на Хиперион, единственото място, до което могат да стигнат, е Мадиа, а там ще се срещнат със значително количество автоматизирана огнева мощ, насочена срещу всичко, което излиза от портала. Ако стане невъзможното и флотата им оцелее от прехвърлянето в системата на Мадиа, телепортаторните връзки с външния свят автоматично ще се самоунищожат и бойните им кораби ще бъдат откъснати на години от Мрежата.

— Да — каза сенатор Ришо, — но същото ще стане и с нашите. Две трети от флотата ни ще остане в системата на Хиперион.

Нашита застана в стойка „свободно“.

— Вярно е — отвърна той, — и сигурно заедно с върховното командване сме преценявали последствията от тази откъснатост… която би могла да се нарече статистически невъзможна… многократно. Смятаме, че рискът е приемлив. И да се случи невъзможното, пак ще разполагаме с повече от двеста бойни кораба в резерва, за да защитаваме Мрежата. В най-лошия случай, ще сме загубили системата на Хиперион, след като сме нанесли ужасен удар на прокудените… който сам по себе си почти сигурно ще предотврати каквото и да е по-нататъшно нашествие.

Но не това е резултатът, който очакваме. С двестате бойни кораба, които скоро ще прехвърлим — през следващите осем стандартни часа — нашите предсказатели и тези от Съвещателната комисия на ИИ виждат 99-процентова вероятност за пълен разгром на нахлуващия рояк на прокудените с незначителни загуби за нашите сили.

Мейна Гладстоун се обърна към съветник Албедо. На слабата светлина проекцията беше съвършена.

— Съветник, не знаех, че този въпрос е задаван на Съвещателната комисия. Може ли да се разчита на тази 99-процентова вероятност?

Албедо се усмихна.

— Напълно, г. президент. И вероятностният фактор беше 99.962794%. — Усмивката му се разшири. — Това е достатъчно окуражително, за да поставим за кратко яйцата в една кошница.

Гладстоун не се усмихна.

— Адмирале, колко време, след като получите подкрепленията, смятате, че ще продължат сраженията?

— Една стандартна седмица, г. президент. Най-много.

Лявата вежда на Гладстоун леко се повдигна.

— За толкова кратко?

— Да, г. президент.

— Генерал Морпурго? Какво смятат ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски?

— Съгласни сме, г. президент. Подкреплението е необходимо и то незабавно. Транспортните кораби ще пренесат приблизително сто хиляди морски пехотинци и войници от сухопътните части за прочистване на остатъците от рояка.

— За седем или още по-малко стандартни дни?

— Да, г. президент.

— Адмирал Сингх?

— Абсолютно задължително, г. президент.

— Генерал Ван Цайдт?

Един по един, Гладстоун изреди шефовете на Върховното командване и останалите висши военни, като се обърна дори към коменданта на военно училище „Олимп“, който се наду от гордост, че се допитват до него. Един по един, те й дадоха единодушния съвет да прати подкрепления.

— Командир Лий?

Всички погледи се обърнаха към младия морски офицер. Забелязах, че позите и намръщените лица на висшите военни се вцепениха и внезапно разбрах, че Лий присъстваше по-скоро по покана на президента, отколкото поради благосклонността на началниците си. Спомних си как Гладстоун беше цитирана да казва, че младият командир Лий показва инициативността и интелигентността, които понякога липсват на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Подозирах, че кариерата на командира ще пострада заради присъствието му на съвещанието.

Командир Уилям Аджънта Лий неспокойно се завъртя на удобния си стол.

— При цялото ми уважение, г. президент, аз съм само младши морски офицер и не съм компетентен да давам мнението си по въпроси от такова стратегическо значение.

Гладстоун не се усмихна. Кимването й беше почти недоловимо.

— Оценявам това, командире. Сигурна съм, че началниците ви тук също го оценяват. Във всеки случай, обаче, се питам дали бихте удовлетворили желанието ми да коментирате настоящия въпрос.

Лий седна изправено. За миг в очите му се мерна едновременно и убеждение, и отчаянието на малко, заловено в капан животно.

— Добре тогава, г. президент, щом се налага да го коментирам, трябва да кажа, че собствената ми интуиция — а това е само интуиция: аз съм напълно невеж в междузвездната тактика — ме съветва да не се пращат подкрепления. — Лий си пое дъх. — Това е чисто военна преценка, г. президент. Не зная нищо за политическите основания за отбраната на системата на Хиперион.

Гладстоун се наведе напред.

— Тогава от чисто военна гледна точка, командире, защо се противопоставяте на подкрепленията?

От мястото си по средата на масата, усетих въздействието на погледите на шефовете на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, като лазерен изстрел с мощност сто милиона джаула, използван за възпламеняването на деутериево-тритиеви сфери в някой от древните инертни и ограничени ядрени реактори. Удивих се, когато видях, че Лий не припадна, не избухна, не се възпламени и не се стопи пред очите на всички ни.

— От военна гледна точка — с безнадежден поглед, но с твърд глас отвърна Лий, — двете най-големи грешки, които могат да се допуснат, са да се разделят силите и да… както казахте вие, г. президент… да се поставят яйцата в една кошница. А в този случай, кошницата дори не е наше собствено производство.

Гладстоун кимна и се отпусна назад, като почукваше с пръсти под долната си устна.

— Командире — каза генерал Морпурго и аз открих, че една дума наистина може да бъде изплюта, — след като имахме удоволствието да чуем вашия… съвет… мога ли да ви попитам дали някога сте участвали в космическа битка?

— Не, сър.

— Били ли сте някога обучаван за битки в космоса, командире?

— Освен минималните познания, изисквани във ВУО, които се свеждат до няколко курса по история, не, сър. Не съм.

— Участвали ли сте някога в каквото и да е стратегическо планиране над равнището на… колко морски кораба командвахте на Мауи-Обетована, командире?

— Един, сър.

— Един — въздъхна Морпурго. — Голям кораб ли, командире?

— Не, сър.

— Беше ли ви поверено командването на този кораб, командире? Заслужихте ли го? Или то ви се падна поради превратностите на войната?

— Капитанът ни беше убит, сър. Поех командването поради отсъствието му. Това беше последната морска акция от кампанията на Мауи-Обетована и…

— Това е всичко, командире. — Морпурго загърби героя от войната и се обърна към президента: — Искате ли отново да ни зададете въпроса, госпожо?

Гладстоун поклати глава.

Сенатор Колчев прочисти гърлото си.

— Навярно ще трябва да проведем закрито заседание на кабинета в Правителствения дом.

— Не е необходимо — отвърна Мейна Гладстоун. — Вече реших. Адмирал Сингх, упълномощен сте да прехвърлите толкова подразделения в системата на Хиперион, колкото вие и шефовете на Върховното командване решите.

— Да, г. президент.

— Адмирал Нашита, ще очаквам успешно унищожаване на враговете в рамките на една стандартна седмица след като получите адекватно подкрепление. — Тя огледа масата. — Дами и господа, не мога да подчертая в достатъчна степен значението на това да владеем Хиперион и веднъж завинаги да ликвидираме заплахата от прокудените. — Тя се изправи и се приближи до основата на рампата, която водеше нагоре и извън мрака. — Довиждане, дами и господа.

 

 

Когато Хънт почука на вратата ми, беше почти 04:00 ч. стандартно и ТС² време. Бях се борил със съня в продължение на трите часа, откакто се бяхме телепортирали обратно. Току-що бях решил, че Гладстоун е забравила за мен и започвах да задрямвам, когато се разнесе почукването.

— В градината — каза Лейт Хънт, — и за Бога, напъхайте си ризата в панталоните.

Ботушите ми издаваха лек шум по дребния чакъл на пътеката, докато се разхождах по тъмните алеи. Фенерите и светлинните глобуси едва излъчваха светлина. Звездите не се виждаха над двора поради сиянието на безкрайните градове на ТС², но подвижните светлинки на орбиталните жилища кръстосваха небето като безкраен пръстен от светулки.

Гладстоун седеше на една от железните пейки до моста.

— Г. Севърн — с тих глас произнесе тя, — благодаря ви, че дойдохте при мен. Извинявам се за закъснението. Заседанието на кабинета свърши току-що.

Не казах нищо и останах прав.

— Исках да поговоря с вас за посещението ви на Хиперион тази сутрин. — Тя тихичко се засмя към тъмнината. — Вчера сутринта. Имате ли някакви впечатления?

Почудих се какво ли имаше предвид. Предположих, че президентът изпитваше неутолим глад за данни, независимо колко маловажни изглеждат на пръв поглед.

— Срещнах се с един човек — отвърнах аз.

— А?

— Да. Д-р Мелио Арундес. Той беше… е…

— … приятел на дъщерята на г. Уайнтрауб — довърши Гладстоун. — Детето, което расте наобратно. Имате ли някаква нова информация за състоянието й?

— Всъщност, не — отвърнах аз. — Днес подремнах за кратко, но сънищата бяха накъсани.

— И до какво доведе срещата с д-р Арундес?

Потрих брадичката си с внезапно изстинали пръсти.

— Изследователският му екип чака в столицата от месеци — казах аз. — Може би те са единствената ни надежда да разберем какво става с Гробниците. И с Шрайка…

— Предсказателите ни твърдят, че е важно поклонниците да бъдат оставени сами, докато не изиграят ролята си — долетя от мрака гласът на Гладстоун. Изглежда беше извърнала очи настрани, към потока.

Почувствах внезапен, необясним и непримирим прилив на гняв.

— Отец Хойт вече „изигра“ своята — заявих аз по-остро, отколкото възнамерявах. — Можеха да го спасят, ако на кораба беше разрешено да отлети при поклонниците. Арундес и хората му могат да са в състояние да спасят бебето — Рахил — макар че остават само няколко дни.

— По-малко от три дни — рече Гладстоун. — Имаше ли нещо друго? Някакво впечатление от планетата или от командния кораб на адмирал Нашита, което да сте намерили за… интересно?

Дланите ми се свиха в юмруци, после се отпуснаха.

— Значи няма да позволите на Арундес да отлети до Гробниците?

— Не сега, не.

— Ами евакуацията на цивилните от Хиперион? Поне гражданите на Хегемонията?

— Засега това е невъзможно.

Понечих да отвърна нещо, но се спрях. Загледах се към звука от вода под моста.

— Никакви други впечатления ли нямате, г. Севърн?

— Не.

— Е, желая ви лека нощ и приятни сънища. Утре може да е много напрегнат ден, но в някой момент искам непременно да разговарям с вас за сънищата ви.

— Лека нощ — отвърнах аз, обърнах се кръгом и бързо се отдалечих към моето крило на Правителствения дом.

В мрака на стаята си включих една Моцартова соната и взех три трисекобарбитала. Най-вероятно щяха да ме повалят в упоен сън без сънища, където призракът на мъртвия Джон Кийтс и още по-призрачните поклонници нямаше да могат да ме открият. Това означаваше да разочаровам Мейна Гладстоун, което ни най-малко не ме плашеше.

Спомних си за Суифтовия моряк, Гъливер и за отвращението му от човечеството след завръщането му от страната на разумните коне — Хоуйхнхнмите — отвращение от собствения му род, нараснало до такава степен, че трябвало да спи в конюшнята с конете, само за да бъде успокояван от миризмата и присъствието им.

Последната ми мисъл преди да заспя беше: „По дяволите Мейна Гладстоун, по дяволите войната, по дяволите Мрежата.

По дяволите и сънищата.“