Дан Симънс
Падането на Хиперион (12)

12

Комплексът на Сената на Хегемонията беше по-скоро копие на Сената на Съединените щати отпреди осем века, отколкото на по-величествените сгради на Северноамериканската република или Първия световен съвет. Главната заседателна зала беше просторна, опасана с галерии и достатъчно голяма за повече от тристате сенатори от световете в Мрежата и над седемдесетте нямащи право на глас представители на протекторатните колонии. Килимите бяха в наситен виненочервен цвят и заобикаляха централния подиум, където се намираха местата на председателстващия, говорителя на Всеобема, а днес и на президента на Хегемонията. Масите на сенаторите бяха от муирово дърво, дарено от храмерите на Божия горичка, които го смятаха за свещено, и блясъкът и ароматът на полираното дърво изпълваха залата, дори когато беше толкова претъпкана, колкото днес.

Заедно с Лейт Хънт влязохме, точно когато Гладстоун завършваше речта си. Включих инфотерма си за кратко резюме. Както обикновено, тя беше къса, сравнително проста, без снизходителност или превзетост и въпреки това съдържаше определен ритъм на оригинално изразяване и въображение, който оказваше огромно въздействие. Гладстоун беше направила преглед на инцидентите и конфликтите, довели до настоящото положение на война с прокудените, бе заявила вековното желание за мир, което все още било първостепенно в политиката на Хегемонията и беше призовала за единство в Мрежата и Протектората, докато не отмине настоящата военна криза. Заслушах се в заключението.

— … и така, скъпи съграждани, след повече от едновековен мир, ние отново сме въвлечени в битка за запазване на онези права, на които след смъртта на нашата Майка Земя се е посветило обществото ни. След повече от едновековен мир сега трябва да грабнем — макар и без желание, макар и с отвращение — щита и меча, които винаги са пазили рожденото ни право и са поддържали всеобщото ни благосъстояние, за да може отново да надделее мирът.

Не трябва… и няма… да бъдем заблудени от възбудата на тръбите или почти радостния порив, който неизбежно предизвиква свикването под знамената. Онези, които забравят уроците на историята за абсолютното безумие на войната, са принудени отново да ги преживеят в по-тежка степен… а могат и да бъдат погубени от тях. Огромни жертви може би предстоят на всички нас. Огромни мъки може би очакват някои от нас. Но каквито и победи и неуспехи неминуемо да преживеем, аз ви казвам сега, че над всичко трябва да помним следните две неща: Първо, че се борим за мир и че войната никога няма да бъде постоянно положение, а по-скоро временен бич, който ще преболедуваме, както детето — треска, със съзнанието, че след дългата нощ на болка ще оздравеем, а мирът е здраве. Второ, че никога няма да се поддадем… че никога няма да се поддадем, поколебаем или преклоним пред дребнави гласове или пред стремежа да запазим удобството си… че никога няма да се преклоним, докато победата не е наша, докато агресията не е ликвидирана и мирът не е спечелен. Благодаря ви.

Лейт Хънт се наведе напред и напрегнато се загледа как повечето сенатори се изправят, за да аплодират Гладстоун. Овациите отекнаха във високия таван и ни заляха в галерията на вълни. Повечето сенатори. Видях, че Хънт брои онези, които останаха седнали, някои със скръстени ръце, а мнозина — видимо намръщени. Войната беше започнала преди по-малко от два дни и вече се надигаше опозиция… първо от колониалните светове, страхуващи се за собствената си безопасност, докато ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бяха пренасочени към Хиперион, а сетне от противниците на Гладстоун — каквито тук имаше много, тъй като никой не остава на власт толкова дълго, колкото нея, без да си създаде врагове — и накрая от членовете на собствената й коалиция, които смятаха войната за глупост, пречеща на безпрецедентния просперитет.

Гледах как президентът напуска подиума, стиска ръцете на председателстващия и на младия говорител, после тръгва по централната пътека — като докосва и разговаря с мнозина с познатата усмивка на уста. Видеоноклите на Всеобема я следваха и аз почувствах как напрежението на мрежата за дебати нарасна, когато милиарди гласове започнаха да изразяват мнението си на интерактивните равнища на мегасферата.

— Сега трябва да се срещна с нея — рече Хънт. — Знаете ли, че сте поканен на официална вечеря във „Върхарите“?

— Да.

Хънт леко поклати глава, сякаш не можеше да разбере защо президентът иска да съм около нея.

— Ще се проведе късно и ще бъде последвана от среща с ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: командване. Тя иска да присъствате и на двете.

— Ще бъда там — отвърнах аз.

Хънт спря на вратата.

— Имате ли да правите нещо в Правителствения дом до вечерята?

Усмихнах му се.

— Ще работя по портретите си — казах. — После може би ще се поразходя в Еленовия парк. След това… не зная… може и да подремна.

Хънт отново поклати глава и забързано излезе.