Фредрик Браун
Шестокракото същество

След дългото ми и самотно блуждаене из безкрайната гъста мъгла, придружено от противно ръмящия венериански дъжд, базовият лагер ми се стори твърде привлекателен. Видимостта беше на не повече от няколко метра, но в това нямаше нищо страшно — на Венера едва ли има какво да видиш.

С изключение на Дикси Евертън.

За да бъда откровен, само заради нея аз се оказах участник в зоологическата експедиция не Евертънови, ръководена от нейния баща, доктор Евертън, от зоопарка за извънземни форми в Ню Елбъкърк. Освен това си платих собствените разходи, понеже докторът не смяташе моето участие в експедицията за необходимо. И нещо, което беше още по-лошо, той беше на мнение, че не ставам за съпруг на неговата дъщеря Дикси. Но по тази тема, ние значително се разминавахме в мненията си.

Така или иначе, на мен ми предстоеше да му докажа, че не съм non compos mentis^[1], както той си мислеше. И съдейки по късмета, който ме спохождаше досега, шансовете ми да променя неговото мнение спрямо мен не бяха повече от спирането на топенето на сладолед на клечка, попаднал откъм слънчевата страна на Меркурий.

В действителност, аз не исках да участвам в експедицията. Никога не съм уважавал хората, които поставят животни в клетки, за да бъдат наблюдавани от зяпачи. До нашата поява, Венера можеше да се похвали с твърде оскъдна фауна и много бързо два вида от нейните представители бяха унищожени: красивата венерианска бяла чапла, чиито пера отидоха да украсяват дамски шапки — тогава, когато сегашната мода се върна към тази от XIX век и кайтерите, чието месо се оказа невероятно вкусно, си заминаха безвъзвратно в чиниите на гастрономите.

След като Дикси ме чу, че се завръщам в лагера, подаде прелестната си главица от палатката си и ми се усмихна. Веднага усетих, че забележимо ми олеква.

— Откри ли нещо, Род? — попита ме тя.

— Само това нещо — отвърнах. — Ще влезе ли в употреба? — отворих кутията застлана с мъх, в която се намираше единственото животно, което бях успял да хвана, ако разбира се то можеше да се нарече животно.

Притежаваше хриле като на риба, осем крака, гребен като на петел, само че по-голям и синя козина.

Дикси го огледа.

— Род, това е визън. В нашият зоопарк имаме вече два такива екземпляра, така че не си успял да намериш нов вид. — изглежда, че тя успя да забележи разочарованието, пробягало по лицето ми тъй като бързо добави: — Но си намерил добър екземпляр, който не трябва да бъде пуснат на свобода. Баща ми ще поиска да го проучи — тогава, когато му се отвори свободно време.

Ето такава е моята Дикси.

Доктор Евертън излезе от централната палатка и ме погледна враждебно.

— Привет, Спенсър — рече той. — Ще спра действието на радиофара, Крейн също се върна.

Докторът изключи прибора, който чрез излъчване на сигнал помагаше на двама ни да намираме пътя към лагера. Без такъв предавател и без джобен приемник беше лесно да се заблудим извън базата, за това беше достатъчно да се отдалечим само на дузина метра от нея.

— Дали Крейн е успял да намери нещо? — попитах.

— Нищо особено интересно — отвърна доктор Евертън, — но успя да ни осигури вечерята. Хванал е голяма блатна кокошка, която вече започна да приготвя за храна.

— Даже не ми позволи да се докосна до нея — промърмори Дикси. — Заяви, че жените не могат да приготвят вкусни яденета. Би трябвало да е свършил, вече мина повече от час. Гладен ли си, Род?

— Толкова, че съм готов да изям и чудовище — отвърнах, поглеждайки към визъна, който продължавах да държа в ръцете си.

Дикси се разсмя и взе находката ми, за да я отправи в един от контейнерите.

Ние се отправихме към главната палатка. Блатната кокошка беше сготвена, а Крейн с гордост я постави на масата. Ако се приготви както трябва, венерианската блатна кокошка е много по-вкусна от печено пиле, което от своя страна е по-вкусно от сварен канюк. Венериански или какъвто и да е друг.

Освен това, блатната кокошка притежава четири крака и на всеки от нас се падаше по кълка.

Докато се хранехме, почти не разговаряхме. Но когато дойде ред на кафето, Дикси произнесе непонятна фраза — отнасяше се за някаква костенурка.

— Какво? — попитах. — За каква костенурка става дума?

Дикси ме погледна така, сякаш бях действително невменяем, след това насочи вниманието си към баща си и Джон Крейн. Настъпи напрегнато мълчание.

— Какво става — произнесох намръщено.

— Става дума за венерианската земна костенурка, Род — поясни Крейн въздъхвайки. — Нашата експедиция е организирана именно за нейното залавяне. Изглежда, че тази сутрин ти я намери.

— Изобщо не разбирам за какво говорите — изговорих търпеливо. — Не само, че не съм намирал никакви костенурки, но и нищо не съм чувал за тях. Какви са тези странни шеги?

Доктор Евертън поклати печално глава.

— Двамата с моя колега ви взехме в експедицията, само защото обещахте да хванете костенурка.

— Аз да съм обещавал?! — погледнах умолително Дикси. — Да не би нещо да сте се наговорили?

Дикси заби поглед в чинията си.

— Да, може определено да се твърди, че сте намерили костенурка или сте били съвсем близо до този факт — отбеляза доктор Евертън. — Впрочем, сега ще ви обясня. Виждате ли, Спенсър, в природата много същества използват защитни механизми, насочени против техните врагове. Някои насекоми оживяват, защото се правят на клонки, намират се и безвредни змии, които поне външно не се отличават от другите отровните гадини, съществуват и рибки, които така се подуват, че е невъзможно да бъдат погълнати от техните врагове…

— Зная за защитните механизми — прекъснах доктора. — Но не мога да разбера какво отношение имат към нашия разговор.

Той ме заплаши с пръст.

— И така, вие признавате за съществуването на защитните механизми. Сега ще премина към защитния механизъм на венерианската костенурка. Както всички други животни населяващи Венера и тя притежава слаби телепатични способности, дори е способна да предизвика временна загуба на паметта на представителя на вида, който я застрашава, в случая нашия, след което ние забравяме за нейното присъствие, а това се случва и с всяко друго създание, което се намира в непосредствена близост до нея. С други думи, ако някой започне да ловува земна венерианска костенурка и я намери, не само забравя защо е искал да я улови, но изобщо престава да си спомня за нейното съществуване.

С други думи, този, който започва да лови земна венерианска костенурка и я намира, не само забравя че иска да я хване, но изчезват и спомените му за нейното съществуване.

Останах с отворена уста.

— Искате да кажете, че тъкмо нея съм искал да хвана?

— Съвършено вярно — отвърна самодоволно доктор Евертън.

Вторачих се в Дикси и този път тя не извърна поглед.

— Това е самата истина, Род — каза тя. — Главната задача на нашата експедиция е да хванем екземпляр от местна земна костенурка. И една от причините за участието ти в експедицията е, че се закълна да намериш способ за нейното улавяне.

— Нима?

— Една минутка, Род… Разбира се, че е трудно, да ни повярваш, тъй като нищо не помниш — напусна тя бързо палатката, за да се върне с писмо, в което познах своя почерк.

Тя ми протегна писмото, а аз го прочетох и почувствах, че ушите ми вече горят.

След като й върнах листа, настъпи дълго мълчание. Накрая набрах мъжество и проговорих:

— Нима не съм намеквал на никой от вас как възнамерявам да надхитря земната костенурка?

Доктор Евертън разтвори ръце.

— Нищо не си казал.

— Колко дълго продължава амнезията? Притежава ли постоянен характер?

— Не, изминават няколко часа, около пет или шест. Но ако човек отново се срещне с костенурката, всичко се повтаря.

Отново обмислих думите му, но не ми стана по-леко. Неочаквано в главата ми се появи нова мисъл.

— Но ако всеки, който я е забелязал, забравя за нея, откъде е известно, че тя изобщо съществува?

— Няколко пъти са успели да я снимат. Но изследователите не са си спомнили за нея, докато не се е появила на фотографията. Тя прилича на костенурка от Земята, но притежава шест крака, а не четири, освен това формата й е кръгла, а не овална. Ти много щателно беше изучил направените снимки.

Крейн стана от масата и измъкна от едно от чекмеджетата на сгъваемото бюро, което се намираше близо до нас половин дузина снимки.

— Ето какво търсим, Род — рече той.

Не вярвайки на очите си, погледнах фотографиите.

— Симпатични момчета — промърморих. — Имат големи очи и изглеждат тъжни.

— Освен това се срещат доста рядко, дори сред венерианските форми на живот — отвърна Крейн. — Може да се забележат само в участък с площ от около двайсет или трийсет квадратни километра.

— Да, много са редки — промърмори доктор Евертън. — Ако си дадем сметка с каква скорост изчезват редките видове, едва ли ще се сдобием и с една костенурка за изследване.

Простенах.

— Какво имате предвид?

Крейн сви рамене.

 

 

— Някои от опитите за придобиване на земна венерианска костенурка са имали трагични последствия. След като е разчитала да убие няколко екземпляра, една от биологическите експедиции е използвала отровен газ, поне за да се сдобие с мъртви образци.

— Твърде е възможно в случай на неуспех, нашата експедиция да е последната — прекъсна го доктор Евертън. — Ловът на земната костенурка е твърде скъпо удоволствие.

Изтрих чело с ръка. Например такива усещания изпитва човек след шест дневен запой. Ако не беше писмото, написано от собствената ми ръка, бих помислил, че са решили да се надсмиват над мен.

— Вероятно идеите ми са се оказали безуспешни — изрекох тъжно. — Срещнал съм се с противник, който е удържал победа. Разрешете ми да се сбогувам с вас…

— За къде си се приготвил, Род? — попита Дикси.

— Трябва малко да помисля — обърнах се към доктор Евертън. — Ако нямате никаква работа за мен…

— Не, разходете се, Спенсър. Ние отново ще тръгнем на лов и може би това ще бъде последният опит, преди да отпътуваме. Но… — не се доизказа той, но си помислих, че едва ли ще бъда полезно допълнение към тяхната група, което вероятно беше именно така.

Впрочем, можех ли да го обвинявам?

 

Отправих се към палатката си — всеки от нас имаше собствена малка палатка, която бе разположена около голямата — и седнах на походното си легла. След това се опитах да си спомня нещо полезно за костенурките. Но освен това, което ми бяха разказали, в главата ми не се появи нищо нова.

На какво разчитах? При всички случаи, предложената от мен идея не се бе реализирала. Бях готов да си скубя космите по главата.

Някой се изкашля пред входа на палатката ми.

— Мога ли да вляза? — дочух гласа на доктор Евертън.

— Разбира се — отвърнах.

Той влезе и му предложих с жест да седне, но само поклати глава.

— Съжалявам, че съм принуден да ви го напомня, Спенсър, особено сега, когато се чувствате разстроен. Но би било нечестно да постъпя по друг начин. Изглежда сте забравили за нашата уговорка, която се отнася и до останалите, относно всичко, което има отношение към костенурката.

Погледнах го с недоумение.

— Не помните ли?

Поклатих глава.

— Ето в какво се състоеше. Казах ви, че ако изпълните обещаното, ще сваля възраженията си относно бъдещия ви брак с Дикси. От своя страна вие се заклехте, че в случай на неуспех…

— О, не!

— Но е така, Спенсър. Бяхте толкова уверен в успеха… Обаче вие действително ми обещахте, че в случай на провал ще приемете моето решение и ще престанете да се срещате с Дикси.

Лично на мен ми се струваше слабо вероятно да съм обещавал такова нещо, но доктор Евертън изглеждаше честен човек. Нищо друго не оставаше, освен да му повярвам.

— Много съжалявам, че напомних за нашия договор. Откровено казано, дори в последно време започнахте да ми харесвате. Но както и преди, аз ви разглеждам като възможна кандидатура за мъж на дъщеря ми, която е прекрасно момиче. Дикси заслужава този, който може да се окаже… ъ-ъ-ъ…

— По-умен от тукашната земна костенурка — завърших намръщено фразата на доктор Евертън.

— Е… — произнесе той и се опита да ме утеши, но нищо не помогна.

Скоро си отиде, а аз останах да си седя в палатката.

Измина известно време.

Все пак, за да се съглася на такава сделка с доктора, сигурно съм бил сто процентно уверен в себе си. Така че, в какво се е състояла моята идея? И каква полза от плана ми, ако не го помня? Или все пак ми е стигнал акъла, за да оставя послание към самия себе си?

Отидох бързо до шкафчето, където държах дрехи и оборудване и отворих вратичката му. Там, откъм вътрешната й страна стояха залепени три мои предположения, написани от собствената ми ръка.

„Смяната на позицията е честна игра. Може ли човек, страдащ от амнезия, да изгуби паметта си? Цялата работа е във фазата.“

Прочетох бележките си и застенах — навярно бях успял да зашифровам собственото си послание. Вероятно съм се опасявал, че Крейн или Евертън ще ми откраднат идеята. Но какво съм имал предвид? Прочетох го още веднъж:

„Смяната на позицията е честна игра. Може ли човек, страдащ от амнезия, да изгуби паметта си? Цялата работа е във фазата.“

Стори ми се като някакво бълнуване. Когато съм писал тези думи, те сигурно са имали някакъв смисъл за мен, но сега в главата имаше празно пространство…

Смяната на позицията е честна игра… Това означава ли, че съзнателно съм решил да се поставя под удара на костенурката, за да си сменим местата и да я хвана? Може ли човек, страдащ от амнезия, да изгуби паметта си? Възможно ли е да съм придобил имунитет? Може да се предположи, но тогава какво означават думите ми за фаза?

Дочух, как останалите напускат лагера, след което бързо събрах оборудването си, в това число и застланата с мъх приготвена кутия и изскочих навън. Те вече бяха изчезнали от полезрението ми и сигурно се намираха на около петнайсетина метра, но когато ги повиках, ми отговориха и ме изчакаха.

Доктор Евертън се движеше последен и аз закрачих редом до него.

— Слушайте, докторе — рекох, — в мен се появиха някакви мисли. Струва ми се, че съзнателно съм позволил на костенурката да нанесе първия удар. Вероятно съм се отправил да я търся сам, за да й предоставя такава възможност.

Той се обърна, за да ме изгледа.

— Да, и защо? — попита ме с интерес.

— Защото в течение на четири часа ще се намирам в състояние на амнезия, но през всичкото това време ще притежавам имунитет. И ако се натъкна на костенурката, няма да забравя за нейното съществуване и ще успея да я хвана.

Той отново се обърна към мен и ме изгледа внимателно.

— Спенсър, изглежда сте успели да измислите нещо ново. Но шансовете ви не са много.

— Защо?

— Цялата работа се състои във видимостта или в пълното й отсъствие. Ако се вярва на снимките, костенурката прекрасно се слива с почвата. Тя пълзи по земята, но й цветът й е същия. Костенурката може да се намери само ако я настъпиш.

Огледах се наоколо и мислено се съгласих с него.

„Цялата работа е във фазата“. В този момент мъчително се опитвах да съобразя какво означава. Загадката на смисъла й караше съзнанието ми да се гърчи.

Ние продължавахме да шляпаме из калта, а аз бях потънал в такива дълбоки размишления, че едва не забравих защо се намирам тук. Какво бях имал предвид? Защо разшифровах собственото си послание? Едва ли щях да имам друга възможност…

Взирах се в мъглата и напрягах мъчително очите си.

— Докторе, колко големи са тези костенурки?

— Съдейки по фотографиите, около петнайсет сантиметра в диаметър.

Впрочем, това имаше ли някакво значение? В такава мъгла на разстояние от пет метра, няма да забележиш и слон. Дикси и Крейн вървяха на две стъпки пред нас, но различавах само смътните очертания на фигурите им.

— А цветът й същият ли е, като на почвата? — попитах.

— Не разбрах, моля за извинение.

— Имах предвид костенурката — уточних. — Отличава ли се по цвят от този на земята?

Той се обърна и ме изгледа.

— За какви костенурки дрънкаш? Да не си мръднал, Спенсър? На Венера не съществуват костенурки.

Така рязко спрях хода си, че се подхлъзнах по мократа земя и едва не паднах. Доктор Евертън ме изгледа отново.

— Какво се е случило, Спенсър?

— Вървете напред, ще ви догоня. После ще ви обясня всичко.

След известно колебание, през което ми се стори, че той иска да ми зададе нов въпрос, доктор Евертън побърза да догони отдалечаващите се фигури на Крейн и Дикси.

— Добре, ще се срещнем в лагера, ако не ни намериш — каза той.

След като изчезна в мъглата, поставих кутията си върху земята, за да оставя някакъв маркер. След това започнах да се движа по спирала около нея.

ЦЯЛАТА РАБОТА СЕ СЪСТОИ ВЪВ ФАЗАТА! Най-сетне разбрах: в цялата фраза нямаше нищо тайнствено. Просто когато съм бил сам, съм се оставил да хвана една от костенурките, за да се окажа в друга фаза, в сравнение с останалите. И за кратко време съм получил имунитет, който те не са имали!

Вече бях направил пет или шест кръга около кутията си и се намирах на разстояние около пет метра от нея, когато едва не настъпих нещо, което почти се сливаше със земята. Беше шестокрака костенурка.

— Аха, моя красавица. Смяната на позицията е честна игра, цялата работа е във фазата!

Тя ме изгледа с големите си тъжни очи и като че ли попита:

— Така ли?

Прекрасно разбирах, че сега, когато способът на улова е намерен, други зоологически градини или научни институти ще поискат да получат собствени експонати за изучаване и…

След това решително отхвърлих съмненията си и пъхнах костенурката в кутията. Вече щях да получа ръката на Дикси, а тя беше всичко за мен. Активирах приемника си и се отправих към лагера, ориентирайки се по сигнала на радиофара.

Когато след няколко часа те се завърнаха в него, аз се намирах в отлично настроение. Отново бе настъпила смяна на позицията, но смятах, че ще съумея да ги убедя. Извадих всичко необходимо: статиите за венерианската земна костенурка, публикувани в научни списания, вестникарски съобщения за отправянето на нашата зоологическа експедиция и нейната цел. А най-главното беше, че притежавах експонат №1, самата венерианска земна костенурка в прекрасно състояние.

Отведох доктор Евертън встрани и твърде дипломатично, така, както той го беше направил, му напомних за сключената от нас сделка.

Той въздъхна.

— Добре, Род — отвърна ми доктора. — Не помня, но ще ти повярвам. Предполагам, че сега ще ти кажа „да“, но окончателното решение все пак ще се вземе след това.

Ние си стиснахме ръцете и той неочаквано се усмихна.

— Определихте ли деня на сватбата? — попита.

— Трябва отново да поговоря с Дикси, но зная кой ден ще избера — отвърнах. — Технически погледнато, вие се явявате капитан на кораба, затова можем да извършим церемонията преди отпътуването ни към Земята — усмихнах се аз. — Трябва да реализираме сделката ни преди отново да ме налегне амнезията и да забравя за нашия договор.

— Нима предполагате, че ви застрашава нова загуба на памет?

— Ако не беше онази костенурка, към която се приближих първия път, сигурно ще стане така. След като свърши имунитета от нея, тази новата, отново ще ме хване за няколко часа. Мисля, че събитията ще се развият именно така.

Намерих Дикси в главната палатка и думите, които разменихме с нея съвършено не ви интересуват. След половин час доктор Евертън ни благослови и тъй като не искахме да дочакаме настъпването на нощта, започнахме енергично да събираме цялото си оборудване.

По-голямата част от времето си проведох във вътрешността на кораба и отидох да прибера чантата си преди непосредственото му отлитане. Естествено, бях изхвърлил всичко излишно — така, както е прието преди всеки старт, в това число и кутията ми, постлана с мъх. Разбира се, пуснах на свобода необикновеното същество, което приличаше на костенурка, тъй като едва ли представляваше никаква ценност и навярно само се бе набутало в кутията, а не си спомнях да съм го поставял в нея. Изглеждаше симпатично същество, дори се зарадвах, че не ми се наложи да го оставя в плен.

Може би преди да го пусна на воля би трябвало да попитам доктор Евертън какво изобщо мисли за такъв тип костенурка, но прекалено много бързах да се прибера на Земята — там ме очакваше меден месец.

Бележки

[1] Non compos mentis — (лат.) смахнат, невменяем, луд — Б.пр. ↑