Луис Ламур
Сребърният каньон (12)

Глава дванадесета

На няколко пъти дръпвах поводите на коня и и се извръщах към пътя. Онова самотно облаче прах продължаваше със същата скорост като моята, но аз сериозно се съмнявах дали конникът имаше представа за присъствието ми.

По моя път прахът почти отсъстваше. Пътят ни криволичеше, изкачваше се и се спускаше, а зад нас остана скалистото лице на планината. Сред това обкръжение другият трудно можеше да ме забележи, но въпреки това се придържах по дъното на клисурата.

Склоновете ставаха все по-стръмни и по-високи, без пукнатини или проходи. В подножието им се бяха струпали купища отломъци, скални парчета от ерозирал пясъчник. По обед направих лагер в едно малко оазисче с няколко дървета. Отникъде не долиташе и най-малкият звук… Забих колчето в тревата и вързах коня. Седнах в тревата и се отпуснах, дъвчейки парче говежда пастърма.

Опитах се да си съставя някакъв план както си почивах до водата. Ако Парк действително заговорничеше срещу Макларън, аз бях длъжен да го предупредя, но той едва ли щеше да ме послуша. Нито пък Мойра… тя познаваше Морган Парк от доста време, докато аз бях новодошъл любител на острите конфликти. Ако им изтърсех такава история неподкрепена от никакви доказателства, това щеше по-скоро да навреди, отколкото да допринесе някаква полза.

Но Канавал… Канавал беше разумен човек, който щеше да ме изслуша.

Разбира се, не беше длъжен да ми повярва, но поне щеше да стане по-предпазлив и да си има едно наум, защото той по природа беше предпазлив, и като повечето стрелци, не се доверяваше никому ей-така.

Трябваше да го предупредя за бандата на Слейд.

На връщане в Котънууд Уош и Ту-Бар първи ме посрещна вятърът който шепнеше в листата на канадските тополи и караше тревата да танцува. Толкова беше хубаво човек да се прибере у дома; под седлото усещах нетърпението на коня ми което премина в тръс въпреки силната му умора от дългия път.

Мълвейни пристъпи на открито тъкмо когато преминавах покрай скалата, където бях изчаквал през онзи ден, който сега ми изглеждаше като нещо безкрайно далечно, денят, в който за пръв път бях видял стария Бол и го бях изчакал да се приближи.

— Има ли някакви проблеми? — запитах го аз.

— Не… само няколко мъже направиха опит да ме заобиколят, но не им хареса звукът който издаваше спенсъра ми. — Той се обърна към колибата. — На масата има манджа.

Домъкнах седлото от коня и се огледах. Мълвейни не беше изоставил работата докато ме нямаше, а свършеното от него беше за двама души. Той беше добър мъж, този Мълвейни, и аз бях задължен на Кати О’Хара загдето ми го беше изпратила.

— Как мина в Силвър Рийф?

— Убиха един човек.

— Внимавай, момчето ми. Смъртните случаи нещо много зачестиха тия дни.

Разказах му цялата история докато завързвах коня за колчето, без да скривам нищо, а той ме слушаше без да отделя погледа си от мен. Той беше добър мъж и аз уважавах мнението му.

— Правилно — одобри той решението ми. — Най-добре ще е да разговаряш с Канавал.

Извърнах се от корала и се загледах по дължината на Котънууд в белочелите крави и биволи които кротко си пасяха там; погледът ми не отмина и водата която течеше по канала за напояване на зеленчуковата градина която си бяхме насадили. Нещата наистина бяха започнали да придобиват плът и кръв. Аз не сънувах. Вече пусках корени.

Мълвейни не откъсна погледа си от мен докато се хранехме, седнали далеч от огъня и зад стена за да не ни изненада някой изстрел.

— Ти си много уморен — обади се той по едно време. Беше си запалил лулата и пушеше спокойно. — Ще отвърнеш ли на предизвикателството на Морган Парк?

— Разбира се.

— Много е як, момчето ми. Виждал съм го да повдига бъчонка с бира с изпънати ръце право пред себе си.

Не беше необходимо да им го обяснява, защото бях опитал силата на юмрука му. Но как щеше да реагира Морган Парк към мъж, който можеше да му е равностоен съперник? Мъж, който нямаше да е толкова лесно да пребие. Считах, че такива едри мъже рядко им се налагаше да доказват силата си. Техният ръст е едно огромно психологическо преимущество и повечето мъже благоразумно биха се отказали да влизат в стълкновение. Дали имаше богат опит от такива двубои? Или всеки път се беше справял по най-лесния начин, чрез блъфиране?

— Боксирал ли си се, Мълвейни? Нали ми каза, че си бил борец, корнуелски стил.

— Че има ли ирландец, който да не е играл бокс? Ако търсиш спаринг-партньор, по-добър от мен няма да намериш. Ако знаеш само колко ме сърбят ръцете пак да вържа ръкавиците.

Последва една спокойно седмица в Ту-Бар, изпълнена не само с работа, но и с ежедневни тренировъчни боксови срещи. Понякога обаче и двамата се разгорещявахме, а Мълвейни беше напорист, с голям хъс и мощен в клинчовете. На седмия ден направихме пълни тридесет минути без почивка; почти напълно бях възстановил силата си, а хълбокът изобщо не го усещах.

Щях да предоставя на Морган да избере начина, по който да разрешим спора си. Бях израснал сред потоци от кервани и корали с животни. Никога не оставях магарето си в калта. След десетото ни занимание с кожените кълба Мълвейни смъкна ръкавиците си.

— Добре си заякнал, момчето ми! Тоя последният удар наистина изобщо не видях откъде дойде, но ме разтърси чак до петите!

— Благодаря ти… Утре потеглям за града.

— Да се биеш с него ли?

— Да видя Мойра, да попълня запасите ни от хранителни продукти, и да поговоря с Канавал. Нещо много се бави. Вече взех да си мисля какво ли не.

На втория ден след завръщането ми от Силвър Рий две от момчетата на Бенарас се бяха отбили за малко при нас на път за града и аз бях проводил бележка по тях за Канавал, с уговорката да му я предадат лично. Нямах представа какво ли може да се е случило оттогава или какво може да си е помислил Канавал. А това вече ме тревожеше, и то много. Канавал можеше да се погрижи за себе си, но дали Макларън беше способен на това?

В бележката си му бях написал, че има заговор срещу Макларън. Не бях посмял да му обяснявам с подробности.

— А що се отнася до Морган Парк — казах аз на Мълвейни, — искам той да побеснее. Да загуби самообладание преди преди да започнем боя.

— Това ще помогне… но трябва да бъдеш много внимателен, момчето ми.

Хатън Поинт си кротуваше под обедното слънце докато конят ми чаткаше с копитата по улицата. Напоих го и тръгнах към салона. Имах нужда не толкова от питие, колкото от малко приказка. Трябваха ми новини.

Заварих Кий Чейпин вътре и както винаги се зачудих какво представляваше този човек. На чия страна беше застанал? Какво искаше?

— Славата ти се носи навсякъде, — обади се той.

— Всичко, което искам в този живот, е едно ранчо.

— Убили са Лайъл… в Силвър Рийф.

Очите му ме обходиха замислено и изучаващо, но не ми зададе никакви въпроси.

Повдигнах рамене.

— Нали знаеш поговорката, че който нож вади…

— Шерифът им нещо много се амбицирал да разкрие убийството и започнал здраво разследване.

Пропуснах го покрай ушите си и зададох въпроса, който ме интересуваше.

— Първият път, когато се появих в града, ти ми каза, че хората тук всички са се самоопределили на нечия страна. На коя страна си самият ти?

Той се поколеба, преди да ми отговори; повъртя чашата между пръстите си.

— Откакто ти дойде в града, вече ми е трудно да кажа. Срещу хората на Пайндър съм защото те обикновено са хора извън закона.

— А Макларън?

— Упорит, и много вироглав. Но понякога може да бъде вразумен. Има преувеличена представа за собствената си правота.

— А Морган Парк?

Той ме изгледа остро, после хвърли поглед към вратата. Намръщи се.

— За Морган се говори, че вижда нещата като Макларън… не вярваш ли?

— Не… впрочем това може и да е вярно, но само когато е в негов интерес. Морган Парк е готов на всичко, само и само да има полза от цялата работа. Ще застане на страната на този, който му плати най-добре.

При тези мои думи Чейпин остана мълчалив, и видях, че беше разтревожен от чутото, макар че не ми беше ясно защо. Той беше приятел на Макларън, доколкото знаех, но също така беше и дружелюбно разположен и към Морган Парк.

— Виж, Чейпин — приведох се аз към него, — ти си пресата тук. Виждал съм и градове доста по-закоравели от този, но всички до един бяха укротени. Разбира се, законът и редът не се налагат с благи поучения, а с бой, и те го разбраха. А ти повече от всеки друг тук имаш възможността да поведеш една такава битка. А аз ще ти помогна с всичко, което мога.

— Готов си да се откажеш дори и от личната си война ли?

— Каква война? Един мирен старец държеше ранчо представляващо лакома плячка за две големи банди. И те се опитаха да му го отнемат. Но не успяха. Той ми завеща ранчото си. Ако защитата на частната собственост означава война, тогава се приготви за продължителна битка.

— Можеш да го продадеш.

— Не… — Вдигнах шапката си от масата и се приготвих да тръгвам. — Твоята работа ще бъде да се занимаеш с мотивите скрити зад всичко това. Как е започвала тази война? Защо не се заровиш в миналото на някои от хората тук? При това нямам предвид Макларън или Пайндър.

— Още не ти е минало с Морган.

Изправих се и нахлупих шапката на главата си.

— Да си чувал някога за един адвокат от Силвър Рийф на име Букър?

— Той е един ненадминат негодник.

— Задай си въпроса защо Морган Парк се среща тайно с него. А когато видиш юнаците на Слейд в града, запитай се защо са тук.

Изгледа ме с вече сериозно разтревожени очи, и тогава се обърнах и излязох от салона.

Мойра отсъстваше от града, така че насочих коня към Бокс М.

Първият човек, който видях в двора на ранчото, беше един кравар с бинтован крак. Той трепна, но след като проумя, че нямаше под ръка револвер, седна внимателно обратно на мястото си.

— Здравей… трябва да ти кажа, че идвам на гости, а не да си търся неприятности. — Ухилих му се. — Не ти се сърдя.

— Ти не ми се сърдиш? А какво да кажа аз? За малко не ми откъсна крака!

— Следващият път много-много не го размятай. Пък и какво толкова си се разциврил? Не си свършил работа и за един напръстник откакто те раних. Само си седиш по цял ден на задника и оплакваш крака си!

Някой зад мен се изкикоти и аз се извърнах в седлото си. Беше Канавал.

— Направил го е, за да има оправдание да не работи, Бренан.

— Оправдание? — Раненият скочи на здравия си крак с алено от гняв лице. После изведнъж видя, че и двамата с Канавал се смеем, и закуцука настрани.

Канавал се обърна към мен. Извади торбичката си с тютюн и започна да си свива цигара.

— За какво си дошъл, Бренан?

— Искам да поухажвам малко… имаш ли нещо против?

— Това не ми влиза в работата. Само че на Руд това може да не се хареса и може да ми нареди да те изгоня.

— Кажеш ли ми да си тръгна, веднага потеглям. Само искам да уточня едно нещо. Ако Парк е тук, дръж го далеч от мен. Още не съм готов да се срещна с него, а когато наистина стана готов, бих предпочел това да не става пред очите й.

— Разбирам те напълно. — Очите му весело примигнаха и той ме изгледа леко развеселен. — Само че смятам, че грешиш, като искаш да лишиш Мойра от тази гледка. Смятам, че може да я хареса.

Смъкнах се от коня и разхлабих малко седлото, след което завързах коня за оградата на корала. Канавал застана до мен наблюдавайки ме.

— Момчетата на Бенарас идваха тук.

— Предадоха ли ти писмото ми?

Той изведнъж застана нащрек и заинтригуван.

— Да… получих го. Защо ще им е на Слейд да идват тук? На кой ще му е притрябвало да убива Руд Макларън?

— Поблъскай си малко главата… може би някой иска да си мъртъв, като по този начин Руд остане сам.

Той не ми вярваше. Виждах го и това беше голяма изненада за мен. Дали Канавал знаеше нещо, което ми беше неизвестно? Или нещо се беше случило след предупреждението ми?

На стъпалата спрях и се обърнах назад.

— Същият този юнак има планове да ме запази за десерт… като ми оказва особено внимание.

Той остана зад мен с цигара в ръка, а аз почуках на вратата. Отвътре се раздаде глас от който кръвта ми закипя. Това беше глас, към който нямаше да остана равнодушен и до смъртта си. Глас, на който никога нямаше да се наситя.

Влязох и за миг изображението ми застина до нейното върху огледалото пред което беше застанала. Тя ме съзря и в миг се обърна.

Стояхме така и се гледахме. Висок, загорял млад мъж с широки плещи в тъмносиня риза, черна копринена кърпа около врата, черни джинси, и два кобура с револвери с дръжки от орехово дърво; Мойра в морскозелена рокля, ефирна, в разцвета си, момиче с чудна шия и рамене, с меки устни…

— Мат! Не трябваше да идваш тук! Татко ще…

— Все ще трябва да свикне един ден, и колкото скоро, толкова по-добре.

— Говориш глупости!

Устните й го изрекоха, но очите й не считаха думите ми за глупави. Макар че точно в тази минута, когато изглеждаше като богиня, и отвсякъде заобиколена от разкош и богатство, това можеше да прозвучи глупаво дори и на мен.

— По-добре започвай да си купуваш чеиза. Поне година или две още няма да имам толкова пари, за да…

— Мат, — очите й излъчваха трескава молба, — по-добре си тръгвай, защото очаквам Морган.

Улових я за ръцете.

— Не се тревожи, Мойра. Обещах на Канавал да не създавам никакви неприятности и ще изпълня обещанието си.

Тя не беше много убедена в това и се опита да спори, но на мен в ума ми се въртеше единствено преклонението пред нейната красота. Разтревожена и малко ядосана, с чудната си оголена шия, тя можеше да докара всеки мъж до полуда.

— Мат! — Гневът й вече се бе разраснал и тя беше малко уплашена от мисълта, че Морган Парк всеки момент може да се появи. — Ти дори не ме слушаш! И не ме гледай така!

— А как искаш един мъж да гледа една жена?

В този момент тя се предаде и ние влязохме навътре. Всекидневната беше комфортно обзаведена, но не по онзи претрупан и безвкусен маниер на градовете от източните щати. Руд Макларън очевидно беше човек, който обичаше комфорта, и беше отгледал дъщеря, която можеше да превърне всяка къща в красота даже и в тази сурова земя.

— Мат… как си? Искам да кажа, как са раните ти? Добре ли си?

— Не съвсем… но далеч по-добре оттогава.

Седнахме и за пръв път тя изглежда се чувстваше малко неудобно, и упорито избягваше погледа ми.

— Къде беше преди да дойдеш тук, Мат? Канавал каза, че си бил маршал на Мобити някога.

— За много кратко време.

Разказах й за онези дни, и после нещо за останалото време, за дългите нощи езда, за разтеглените на мили стада, за бизоните, за кръчмите по границата. За онези дни в Сонора когато работех за една мексиканска хасиенда, и за рудните проучвания в Баха Калифорния, за развалините на старите мисии, и за още много неща.

Тя полека забравяше къде се намираме и аз й разказвах за нестихващия вятър в огромния океан на прерията на изток от Скалистите планини, как се разлюлява тревата на мощни вълни подобно на море. За дивите крясъци на команските атаки… и за нощите под звездите, самотните нощи, когато дълго време лежах буден, копнеещ да дойде в мрака тя, единствената, да я прилаская, и тя мен да приласкае.

Ние се срещахме тогава както мъж и жена трябва да се срещат, когато светът и времето застават разделени и не остава нищо друго, освен среща на двама души, две създания от плът и кръв, и докосването на ръцете в ленивите часове.

И тогава в безмълвието се разнесе тропот на копита в двора; два коня се приближаваха към къщата.

Два коня… с двама ездачи.