Сидни Шелдън
Голо лице (22)

Глава двадесет и втора

Антъни де Марко притежаваше мана.

Джад усещаше изгарящата мощ на излъчването му, прииждащо на вълни, които го удряха с осезаема сила. Ан не беше преувеличила с твърдението си, че нейният съпруг е красив.

Де Марко имаше класическо римско лице със съвършен профил, въгленовочерни очи, и привлекателни сиви кичури в иначе гъстата черна коса. Беше по средата между четиридесетте и петдесетте, висок и атлетичен, движеше се с котешка грация. Гласът му беше дълбок и магнетичен.

— Ще пийнете ли, докторе?

Джад поклати глава, омаян от мъжа пред него. Всеки би се заклел, че Де Марко е абсолютно нормален и очарователен мъж, съвършеният домакин, приветстващ почетен гост.

Бяха пет човека в богато украсената библиотека. Джад, Де Марко, детективът Анджели, и двамата мъже, които се бяха опитали да убият Джад в апартамента му, Роки и Ник Вакаро. Бяха образували кръг около Джад. Взираше се в лицата на врага с мрачно задоволство. Най-после знаеше с кого беше воювал. Ако можеше да използва тази дума. Беше влязъл сам в капана на Анджели. Дори още по-лошо. Беше му телефонирал и го беше помолил да дойде да го спаси! Анджели, този Юда, който го заведе в кланицата.

Де Марко го изучаваше с явен интерес, черните му очи буквално дълбаеха тези на Джад.

— Слушал съм много за вас, докторе — каза той.

Джад не каза нищо.

— Простете ми, че наредих да ви докарат в това имение, но трябваше да ви задам няколко въпроса.

Той се усмихна извинително, излъчвайки топлина.

Джад знаеше много добре какво ще последва и бързо се подготви.

— За какво си говорехте със съпругата ми, доктор Стивънс?

Джад умело вмъкна изненада в гласа си.

— Вашата съпруга? Нямам честта да я познавам.

Де Марко поклати с укор глава.

— През последните три седмици е посещавала кабинета ви два пъти седмично.

Джад сви замислен вежди.

— Нямам пациентка на име Де Марко…

Де Марко кимна с разбиране.

— Може би е използвала друго име. Може би моминското си име — Блейк. Ан Блейк.

Джад демонстрира добре премерена изненада.

— Ан Блейк?

Братята Вакаро стегнаха обръча около него.

— Не — спря ги рязко Де Марко. Той се обърна към Джад. Възпитаните му маниери бяха изчезнали. — Докторе, ако се опитваш да ми играеш номера, ще се видиш в такова чудо, че направо няма да ти се вярва.

Джад го погледна в очите и повярва. Разбра, че животът му виси на косъм. Насили се да покаже негодувание в гласа си.

— Можете да правите каквото си искате. До този момент нямах и представа, че Ан Блейк е ваша съпруга.

— Това е вярно — намеси се Анджели. — Той…

Де Марко игнорира Анджели.

— За какво разговаряхте с жена ми в продължение на три седмици?

Бяха стигнали до решаващия момент. И последните късчета мозайка легнаха на местата си в мига, когато беше съзрял петела със счупената опашка на покрива. Ан не беше насочвала убийците по следите му. Тя беше жертва също като него. Беше се омъжила за Антъни де Марко, деен собственик на голяма строителна компания, без изобщо да има представа какво бе направила. Но сигурно скоро след това се беше случило нещо, което й е отворило очите за същината на съпруга й. Беше разбрала, че е замесен в някакъв престъпен бизнес. Без никакъв близък човек до себе си се беше видяла принудена да се обърне за помощ към един психоаналитик, абсолютно непознат, на когото да се довери. Но в кабинета на Джад пълната лоялност към съпруга й не й беше позволила да обсъжда страховете и опасенията си.

— Не сме разговаряли кой знае за какво — произнесе с равен глас Джад. — Вашата съпруга отказа да ми каже какъв е проблемът й.

Черните очи на Де Марко не се отделяха от неговите.

— По-добре измислете нещо по-правдоподобно.

В каква ли паника трябва да е изпаднал Де Марко, когато е разбрал, че съпругата му посещава психоаналитик — съпругата на бос от Коза Ностра. Не беше чудно, че Де Марко беше убивал при опитите си да се добере до записите от беседите на Джад с Ан.

— Всичко, което ми каза, беше, че е нещастна поради някаква причина, която не пожела да обсъждаме — каза Джад.

— Това изречение ви отне десет секунди — каза Де Марко. — Имам до секунда времето й, прекарано в кабинета ви. За какво ви говори тя през останалото време на трите седмици? Не може да не ви е казала кой съм аз.

— Каза, че сте собственик на строителна компания.

Де Марко го изучаваше студено. Джад усети как по челото му се събират ситни капчици пот.

— Имам представа от психоанализа, докторе. Пациентът говори за всичко, което му дойде в главата.

— Това е само част от терапията — каза сухо Джад. — Заради това и не стигнах доникъде с мисис Блейк… мисис Де Марко. Възнамерявах да се откажа от нея като пациентка.

— Но не го направихте.

— Не се и наложи. Когато беше при мен в петък ми каза, че заминава за Европа.

— Ан промени решението си. Тя не иска да заминава с мен за Европа. Досещате ли се защо?

Джад го изгледа искрено озадачен.

— Защо?

— Заради вас, докторе.

Сърцето на Джад подскочи. Той се опита да запази гласа си равен.

— Не ви разбирам.

— Разбира се, че ме разбирате. Ан и аз имахме дълъг разговор снощи. Тя счита, че бракът й с мен е грешка. Вече не е щастлива с мен, защото е решила да дойде при вас. — Де Марко говореше вече с почти хипнотичен шепот. — Искам да ми разкажете абсолютно всичко, което се е случило между вас двамата на дивана в кабинета ви.

Джад положи страшни усилия, за да не даде израз на противоречивите чувства, които го сграбчиха. И тя го обичаше! Но каква полза от това? Де Марко не отделяше поглед от него в очакване на отговора му.

— Нищо не се е случило. След като имате представа от психоанализа, трябва да ви е известно, че всяка пациентка преминава през фазата на емоционално обвързване с лекаря. Всяка от тях по някое време започва да си мисли, че е влюбена в лекаря си. Но това преминава.

Де Марко го наблюдаваше напрегнато, с впити в него очи.

— Как разбрахте, че се кани да дойде при мен? — запита Джад, като се постара да придаде на гласа си нехаен тон.

Де Марко го изгледа за момент, после се приближи до едно голямо бюро и вдигна остър като бръснач нож за отваряне на писма във формата на кинжал.

— Един от хората ми я е видял да влиза в сградата, където се помещава офисът ви. Там има много лекари гинеколози и те си помислили, че може би Ан ми подготвя мила изненада. Проследили я до вашия офис. — Той се обърна към Джад. — Изненадата им наистина била голяма. Тя отивала при психиатър. Съпругата на Антъни де Марко споделя професионални тайни пред един психиатър!

— Казах ви, че тя…

Гласът на Де Марко беше тих и мек.

— Commissione^[1] имаха среща. Гласуваха да я убия, както убиваме всеки предател. — Де Марко крачеше из стаята с походка на хищник, затворен в клетка. — Но те не могат да ми дават заповеди като на въшлив прост войник. Аз съм Антъни де Марко, аз съм капо. Обещах, че ако тя е издала дори и само една от професионалните ни тайни, ще убия мъжа, на когото ги е казала. Ей с тези две ръце. — И той ги вдигна над главата си свити в юмруци; едната още държеше острия кинжал. — Това сте вие, докторе.

Де Марко беше започнал да прави кръгове около него, докато говореше, и всеки път, когато Де Марко беше зад гърба му, Джад несъзнателно се свиваше.

— Правите грешка, ако… — започна Джад.

— Не. Знаете ли кой допусна грешката? Ан. — Той изгледа отгоре до долу Джад. Гласът му съдържаше искрено учудване. — Как въобще е могла да допусне дори и за миг, че вие сте по-добър от мен?

Братята Вакаро изсумтяха.

— Ти си нищожество. Един педал, който гние всеки ден в кабинета си и прави — колко? Трийсет бона годишно? Петдесет? Сто? Аз правя много повече само за седмица. — Маската на Де Марко бързо се изхлузваше от лицето му под непоносимия натиск на чувствата. Започваше да говори с къси, избухливи изречения; красивите му черти се покриваха с грозна патина. Само Ан беше успяла да го зърне зад фасадата му. Джад гледаше оголеното лице на един параноичен убиец. — Ти и тая малка putana сте се чукали!

— Не сме се чукали — каза Джад.

Де Марко го наблюдаваше с блестящи очи.

— Нищо ли не означава за вас?

— Казах ви. Тя е просто един от пациентите ми.

— Окей — каза накрая Де Марко. — Кажете й го тогава.

— Какво да й кажа?

— Че не давате пет пари за нея. Ще й предам да слезе долу. Искам да си поговорите насаме.

Пулсът на Джад изведнъж се ускори. Щеше да има възможност да спаси себе си и Ан.

Де Марко махна с ръка и мъжете излязоха в коридора. Де Марко се обърна към Джад. Дълбоките му черни очи бяха притворени. Той се усмихна меко; отново бе сложил маската.

— Ан ще живее дотогава, докато бъде в неведение. Вие ще я убедите да тръгне с мен за Европа.

Джад усети устата му изведнъж да пресъхва. Очите на Де Марко сияеха триумфално. И Джад разбра защо. Защото беше подценил своя противник.

Фатално.

Де Марко не беше шахматен играч и въпреки това бе имал достатъчно ум да съобрази, че държи фигура, която прави Джад безпомощен. Ан. Какъвто и ход да направеше Джад, тя все щеше да е изложена на опасност. Убедеше ли я да тръгне за Европа с Де Марко, означаваше животът й да бъде заплашен. Той не вярваше, че Де Марко ще й подари живота. Коза Ностра нямаше да му позволи. В Европа Де Марко щеше да инсценира „нещастен случай“. Но ако Джад й кажеше да не тръгва, ако тя откриеше какво ще му се случи, щеше да се опита да се намеси, а това означаваше моментална смърт за нея. Спасение нямаше: само избор между два капана.

Ан беше проследила от прозореца на спалнята си на втория етаж пристигането на Джад и Анджели. В един възбуден миг беше повярвала, че Джад идва да я вземе със себе си, да я освободи от ужасната ситуация, в която се бе озовала. Но после бе видяла Анджели да изважда револвера си и да подкарва Джад към къщата.

През последните четиридесет и осем часа беше научила цялата истина за своя съпруг. Преди това бяха съществували само някакви неясни и бледи подозрения, толкова неясни, че се беше опитала да ги отхвърли настрани. Всичко започна преди няколко месеца, когато беше на театър в Манхатън, но се беше върнала неочаквано по-рано у дома, защото звездата се беше оказала мъртвопияна и завесата я бяха спуснали по средата на второто действие. Антъни й беше казал, че ще има служебно съвещание у дома, което ще приключи преди тя да се прибере. Но когато се върна, съвещанието още не беше свършило. И преди изненаданият й съпруг да успее да затвори вратата на библиотеката, тя успя да чуе някой гневно да крещи:

— Аз съм „за“ да ударим фабриката довечера и да ликвидираме мръсните копелета веднъж и завинаги!

Самата фраза, безжалостният външен вид на непознатите мъже и увещанията на Антъни при появата й бяха успели да я разтревожат дълбоко. Тя се беше оставила да я убеди с наивни приказки само защото отчаяно искаше да бъде убедена. През шестте месеца на нейния брак той се бе проявявал като внимателен и грижовен съпруг. От време на време в очите му бяха проблясвали мълнии, но всеки път бързо бе успявал да се вземе в ръце.

Няколко седмици след случая с театъра вдигна телефонната слушалка и неволно стана свидетел на разговора на Антъни по дериватния телефон:

— Довечера ще прехващаме пратка от Торонто. Вземи някой с теб да вземе мярката на пазача. Не е от нашите.

И тя бавно бе пуснала слушалката, цялата разтърсена.

„Ще прехващаме пратка“… „да вземе мярката на пазача“… Звучаха зловещо, но може и да бяха съвсем невинни работни фрази. И тя се зае много внимателно и сякаш така между другото да разпитва Антъни за бизнеса му. Сякаш блъсна челото си в желязна стена. Съпругът й се бе превърнал в побеснял непознат, който я предупреди да си гледа къщата и да не му се бърка в бизнеса. Скандалът беше много голям и на следващата вечер той й подари една изключително скъпа огърлица и нежно поиска прошка.

Месец по-късно се случи и третият инцидент. Една сутрин Ан се събуди в четири сутринта от силно хлопване на вратата. Тя се загърна в един пеньоар и слезе по стълбите да провери какво е станало. Чу да се разнасят гневни възгласи от библиотеката. Приближи се до вратата, но спря, като видя Антъни в стаята да говори с половин дузина непознати мъже. Уплашена, че той ще се ядоса, ако я види, тя бързо се дръпна назад и се качи обратно в спалнята си. На сутринта докато закусваха го запита как е спал.

— Чудесно. Както се проснах в десет — та чак до сутринта.

И Ан разбра, че е загазила. Нямаше представа точно как или колко сериозно. Знаеше само, че съпругът й я беше излъгал поради някакви свои съображения, които тя не можеше да проумее. Какъв бизнес можеше да върти в четири часа сутринта толкова потайно и с хора, които приличаха на всичко друго, само не и на почтени бизнесмени? Беше я страх да повдига отново въпроса пред Антъни. Започна да я обхваща паника. Нямаше и никой, с когото да сподели страховете си.

Няколко дни по-късно на парти в един клуб, някой спомена за психоаналитик на име Джад Стивънс и какъв страхотен специалист бил.

— Той е супер психоаналитик, ако разбираш какво искам да ти кажа. Страшно готин е, но ще си загубиш напразно времето — непробиваем е.

Ан беше запаметила името му и следващата седмица отиде при него.

Още първата среща с Джад обърна живота й с главата надолу. Усети как я завлича необяснима емоционална вихрушка, която я остави разтърсена из основи. В своето смущение едва можеше да разговаря с него и си беше тръгнала пламнала като ученичка, като си обеща повече да не се връща при него. Не успя да сдържи даденото пред себе си обещание и се беше върнала, за да си докаже, че случилото се е било само щастлива случайност. Вторият път реакцията й беше още по-силна. Винаги се беше гордяла, че е разумна и с реален поглед върху нещата, а се държеше като шестнайсетгодишна хлапачка, влюбена за пръв път в живота си. Откри, че нещо й пречи да обсъжда съпруга си с Джад и затова бяха разговаряли на всякакви други теми. След всяко посещение Ан разбираше все повече и повече, че е влюбена в този чувствителен, непознат мъж.

Съзнаваше добре, че всичко е абсолютно безнадеждно, защото никога нямаше да се разведе с Антъни. Чувстваше, че нещо не е наред, защото не беше нормално да се омъжи и само шест месеца по-късно да се влюби в друг мъж. Реши, че ще е по-добре да не се срещат повече.

И съвсем скоро след това започнаха да се случват странни неща. Беше убита Керъл Робъртс, а Джад — блъснат от кола, чийто шофьор беше предпочел да избяга. Прочете във вестниците, че Джад е бил в склада, когато са открили тялото на Муди във фабриката „Файв Стар“. Беше виждала някъде и преди това име.

Върху една фактура на бюрото на Антъни.

И едно ужасно подозрение започна да се оформя в ума й.

Беше направо невероятно Антъни да е замесен в което и да е от тия ужасни неща, които непрестанно се случваха, и все пак… Тя се чувстваше като въвлечена в ужасен кошмар, от който няма спасение. Не можеше да обсъди страховете си с Джад, а се страхуваше да повдигне темата пред Антъни. Непрекъснато си повтаряше, че съмненията й са безпочвени: Антъни дори и не подозираше за съществуването на Джад.

И изведнъж, само преди два дни, Антъни беше нахлул в спалнята и беше започнал да й задава въпроси за посещенията при Джад. Първата й реакция беше гняв, поради факта че си е позволил да я шпионира, но гневът бързо отстъпи място на страховете, които я разяждаха отвътре. Не отделяше погледа си от разкривеното му от гняв лице и съзнаваше, че съпругът й е способен на всичко.

Даже и на убийство.

По време на разпита тя беше допуснала една ужасна грешка. Беше му позволила да узнае отношението й към Джад. Очите на Антъни бяха потъмнели още повече и той бе разтърсил глава, сякаш съвземайки се след физически удар.

Едва когато остана сама, осъзна степента на опасност, в която се намираше Джад и това, че не може да го изостави. Отказа на Антъни пътуването до Европа.

И сега Джад беше тук, в къщата й, а животът му висеше на косъм заради нейната глупост.

Вратата на спалнята се отвори и Антъни влезе. Остана за момент неподвижен, наблюдавайки я през това време.

— Имате гост — каза той.

Тя влезе в библиотеката, облечена в жълта пола и блуза, с коса свободно сипеща се върху раменете. Лицето й беше изпито и бледо, но цялата й поза говореше за спокойствие. Джад беше сам в стаята.

— Здравейте, доктор Стивънс. Антъни ми каза, че сте тук.

Джад изпитваше усещането, че играят на някаква сцена пред невидима и смъртоносно опасна публика. Той интуитивно чувстваше, че Ан е съвсем наясно за ситуацията и се оставяше в ръцете му, като предоставяше избора на него.

А той не можеше да направи нищо, освен да се опита да удължи живота й поне малко. Ако тя откажеше да тръгне с Де Марко за Европа, най-вероятно той щеше да я убие още тук.

Джад се поколеба, стараейки се да подбере най-точните изрази. Всяка дума можеше да се окаже по-опасна и от бомбата, която бяха поставили в колата му.

— Мисис Де Марко, вашият съпруг е много разстроен загдето сте променили решението си да заминете за Европа с него.

Ан чакаше, претегляйки и обмисляйки всяка своя дума.

— Аз също споделям неговото огорчение и мисля, че трябва да тръгнете с него — каза Джад, като повиши глас.

Ан изучаваше лицето му, мъчейки се да отгатне посланието на очите му.

— Какво ще стане, ако откажа? Какво ще стане, ако просто си отида?

Джад се изпълни с внезапна тревога.

— Не трябва да постъпвате така. — Тя нямаше да напусне жива къщата. — Мисис Де Марко — произнесе той натъртено, — вашият съпруг е с погрешното убеждение, че вие сте влюбена в мен.

Тя отвори уста да му възрази и той бързо продължи.

— Аз му обясних, че това е една нормална фаза от анализа — емоционално ангажиране, през което преминават всички пациентки.

Тя подхвана и продължи спасителната нишка.

— Знам. Страхувам се, че беше малко глупаво от моя страна да отивам направо при вас. Трябваше да се опитам първо сама да реша проблема си. — Очите й му казваха колко е искрена, колко съжалява, че го е въвлякла в тази смъртна опасност. — Мислих много върху това. Може би една ваканция в Европа ще ми се отрази добре.

Той пое облекчено дъх. Беше го разбрала.

Лошото беше, че нямаше как да й съобщи за действителната опасност, която я грозеше. А може би тя знаеше? Но дори и да знаеше, какво можеше да направи? Той погледна покрай Ан през прозореца на библиотеката, който отрязваше като рамка на портрет високите дървета на заобикалящата ги гора. Беше му разказвала за разходките си из нея. Ако успееха да се доберат до гората…

Той понижи гласа си:

— Ан…

— Свършихте ли малкия си разговор?

Джад се обърна стремително. Де Марко беше влязъл в библиотеката, без да го усети. Зад него бяха Анджели и братята Вакаро.

Ан се обърна към съпруга си.

— Да — каза тя. — Доктор Стивънс счита, че трябва да тръгна за Европа с вас. Ще последвам съвета му.

Де Марко се усмихна и погледна Джад.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, докторе.

Сияеше, излъчвайки топлина и огромното задоволство на човек, извоювал пълна победа. Сякаш невероятната енергия, протичаща през Де Марко, можеше да се преобразува по желание от адското зло във всевъзмогваща и привличаща топлина. Не беше чудно, че Ан се бе почувствала неотразимо привлечена от него. Дори и в този момент Джад отказваше да приеме, че грациозният и дружелюбен Адонис пред него беше хладнокръвен убиец психопат.

Де Марко се обърна към Ан.

— Тръгваме рано сутринта, скъпа. Защо не се качиш горе да подготвяш багажа?

Ан се поколеба. Не искаше да изоставя Джад сам с тези мъже.

— Аз…

Тя погледна безпомощно към Джад. Той кимна едва забележимо.

— Добре. — Тя протегна ръка на Джад. — Сбогом, доктор Стивънс.

Джад пое ръката й.

— Сбогом.

И този път наистина беше сбогом. Нямаше да има връщане. Джад я проследи с поглед как се обърна, кимна на останалите и излезе от стаята.

Де Марко погледна след нея.

— Не е ли красива?

На лицето му се бе появило странно изражение. Любов, собственическо чувство… и още нещо. Съжаление? За това, което щеше да й стори?

— Тя не знае нищо за вашите истории — каза Джад. — Защо не я пуснете да си отиде?

Джад стана свидетел на почти мигновената промяна в Де Марко. Обаянието изчезна без следа и ненавистта отново изпълни стаята, като течеше от Де Марко към Джад, без да засяга другите. На лицето на Де Марко се появи възторжено, почти оргийно изражение.

— Да тръгваме, докторе.

Джад се огледа наоколо, като преценяваше шансовете си за бягство. Де Марко определено предпочиташе да не го убива в дома си. Моментът беше сега или никога. Братята Вакаро го наблюдаваха с жадни погледи, очаквайки и най-малкото движение. Анджели стоеше до прозореца, с ръка на кобура.

— Аз не бих опитвал, ако бях на ваше място — изрече меко Де Марко. — Вие сте мъртъв, но ще стане както го искам аз.

Той побутна Джад към вратата. Останалите го заобиколиха и всички тръгнаха към фоайето на входа.

Ан стигна до горната площадка на стълбището, спря се и зачака, без да отделя поглед от коридора под нея. Скри се зад ъгъла като видя Джад и останалите да отиват към входната врата. Бързо се прибра в спалнята си и надникна през прозореца. Мъжете набутваха Джад в колата на Анджели.

Ан посегна към телефона и набра номера на централата. Секундите докато отговорят й се сториха цяла вечност.

— Централа, свържете ме с полицията! Бързо, спешно е!

В този момент нечия мъжка ръка се пресегна пред нея и натисна вилката на телефона. Ан нададе писък и се обърна. Ник Вакаро се извисяваше ухилен над нея.