Сидни Шелдън
Голо лице (19)

Глава деветнадесета

Седеше в колата срещу празното място и се опитваше да обмисли ситуацията. Възможно беше телефонният номер да е сгрешен. Или пък адресът. Но не и двете. Ан съвсем съзнателно го беше излъгала. И щом го беше излъгала коя е тя и къде живее, за какво друго не би го излъгала? Той се напрегна, за да преосмисли всичко, което наистина му беше известно за нея. Не беше много. Почти нищо. Беше дошла при него в кабинета му без предварително обаждане и беше настояла да му стане пациентка. И през четирите седмици, докато траеха посещенията й при него, се беше изхитрила да не му каже нищо за действителния си проблем, след което изведнъж му беше заявила, че проблемът вече е решен и тя си отива. След всяко посещение му беше плащала в брой, за да не може да проследи източниците й. Но каква причина можеше да има тя да се представя за пациент и после изведнъж да изчезне? Отговорът можеше да бъде само един. И когато стигна до съзнанието му, той се почувства физически зле.

Ако някой искаше да го убие — и ако този някой искаше да научи разписанието и обстановката в кабинета му — какъв по-добър начин от този да се вмъкне като пациент? Значи за това беше дошла тя при него. Дон Винтън я беше изпратил. Беше научила каквото й трябва и сетне беше изчезнала без следа.

Всичко е било преструвка, а как само вярваше на цялата история! Как ли се е присмивала след всеки доклад пред Дон Винтън на тоя влюбен идиот, наричащ себе си психоаналитик с претенции да познава хората. Беше влюбен до ушите в момиче, чиято единствена цел беше да го направи мишена за наемни убийци. Беше ли възможно един истински специалист по човешки характери да не го види? Как ли щяха да му се смеят в Асоциацията на американските психиатри.

Добре, но ако въпреки всичко се окажеше, че това не е вярно? Ако Ан беше дошла при него с действителен проблем, но под измислено име, защото се е страхувала да не засегне някого? А след време проблемът й се е разрешил и тя е сметнала, че повече не се нуждае от помощта му? Но Джад знаеше, че това бе прекалено лесно, за да е вярно. Съществуваха неща, които той бе длъжен да открие. Съзнаваше добре, че сред тези все още неизвестни за него подробности лежи и отговорът на въпроса какво и защо става около него. Напълно беше възможно Ан да е била заставяна да участва във всичко това против волята си. Но още щом си го помисли, разбра, че е пълна глупост. Опитваше се да си я представи като разстроено девойче, а себе си като рицар в блестяща броня. Дали наистина го беше направила мишена за наемните убийци? Все някак трябваше да го разбере.

От другата страна на улицата от една къща излезе жена в парцаливо палто и се втренчи в него. Той потегли и направи завой, като подкара обратно към моста Джордж Уошингтън.

Зад него се беше проточила цяла колона от коли. Една от тях можеше да е тази на преследвачите му. Но защо им беше да го следят? Враговете му знаеха къде да го открият. Той не можеше просто така да стои и да ги чака да атакуват. Той самият трябваше да атакува, да ги изведе от равновесие, да доведе Дон Винтън до такава степен на неконтролирана ярост, че да го принуди да направи глупост и да се издаде. И всичко това трябваше да свърши преди Макгрийви да го залови и да го вкара в затвора.

Джад подкара към Манхатън. Единственият възможен ключ към всичко това беше Ан — а тя беше изчезнала безследно. След два дни щеше да е напуснала страната.

И той внезапно проумя, че има само една възможност да се добере до нея.

Тъй като беше на връх Коледа офисът на Пан-Ам гъмжеше от пътници и такива, които чакаха следващите самолети с някое свободно местенце за целия свят.

Джад си проби път до гишето през гъмжилото и поиска да види управителя. Момиче в униформа го дари с професионална усмивка и го помоли да изчака; управителят говорел по телефона.

Джад остана на мястото си и изслуша безброй откъслечни фрази.

— Искам да потегля от Индия на пети.

— Студено ли е в Париж?

— Искам да ме чака кола в Лисабон.

Обзе го отчаяно желание да грабне първия самолет и да избяга. Осъзна колко изтощен е физически и емоционално. Дон Винтън явно разполагаше с цяла армия, докато Джад беше сам. Имаше ли въобще някакъв шанс срещу тях?

— С какво мога да ви помогна?

Джад се обърна. Зад гишето стоеше върлинест, подобен на чучело служител.

— Приятно ми е, казвам се Френдли^[1] — представи се той, като изчака Джад да оцени и да реагира на шегата. Джад послушно се усмихна. — Чарлз Френдли. Какво мога да направя за вас?

— Казвам се доктор Стивънс и се опитвам да открия една моя пациентка. Има резервация за утрешен полет за Европа.

— Как се казва?

— Блейк. Ан Блейк. — Той се поколеба. — Възможно е да се е записала като мистър и мисис Антъни Блейк.

— За кой град точно лети?

— Аз… просто не знам.

— Имат резервация за предобеден или следобеден полет?

— Аз дори не съм сигурен дали ще лети с вашата авиолиния — изтърси Джад.

Дружелюбието изчезна от очите на мистър Френдли за броени секунди.

— Страхувам се, че в този случай не мога да ви бъда от полза.

Джад усети внезапен пристъп на паника.

— Наистина е много важно. Трябва да я открия, преди да отпътува.

— Докторе, Пан Американ има по един или повече полети всеки ден за Амстердам, Барселона, Берлин, Копенхаген, Дъблин, Дюселдорф, Франкфурт, Хамбург, Лисабон, Лондон, Мюнхен, Париж, Рим, Шанхай, Щутгарт и Виена. Същото е и с повечето от останалите международни авиолинии. Налага се да се свържете с всяка една от тях поотделно. И аз много се съмнявам дали те ще бъдат в състояние да ви помогнат, освен ако не им дадете крайния пункт на полета и времето на отпътуване. — Изражението върху лицето на мистър Френдли говореше за силно нетърпение. — Много ви моля да ме извините, но… — И той се обърна да си тръгне.

— Почакайте! — извика Джад.

Как да обясни на този човек, че от това зависи животът му? Неговата последна възможност да открие кой иска да го убие.

Френдли го гледаше със зле скривана досада.

— Какво има?

Джад изобрети една фалшива усмивка върху лицето си, като в същото време му се повдигаше от себе си.

— Нямате ли нещо като централизирана компютърна система — запита той, — където регистрирате имената на пасажерите…?

— Това е възможно само ако знаете номера на полета — отсече мистър Френдли, обърна се и изчезна.

Джад остана пред гишето и усети, че му прилошава. Край. Той беше свършен. Нямаше къде повече да бяга.

Отнякъде се пръкна група италиански свещеници, облечени в дълги, развяващи се черни раса и широки бели шапки, сякаш току-що пристигнали от средните векове. Бяха натоварени до шия с евтини мукавени куфари, кашони и кошници с плодове. Говореха шумно на италиански и очевидно дразнеха най-младия член на групата им, момче на не повече от осемнайсет или деветнайсет години. Явно ваканцията им беше свършила и се прибираха в Рим, помисли си Джад, докато се вслушваше в забързаната им реч. Рим… където щеше да ходи Ан… отново Ан.

Свещениците се промъкваха към гишето.

— E molto bene di ritornare a casa.

— Si, d’accordo.

— Signore, per piacere, guardatemi.

— Tutto va bene?

— Si, ma…

— Dio mio, dove sono i miei biglietti?

— Cretino, hai perduto i biglietti.

— Ah, eccoli.^[2]

Свещениците връчиха билетите си на най-младия, който срамежливо се запъти към момичето на гишето. Джад погледна към изхода. Едър мъж в сиво палто се вмъкваше във вратата.

Младият свещеник разговаряше с момичето зад гишето.

— Dieci. Dieci.

Момичето го изгледа с празен поглед. Свещеничето призова всичките си знания по английски и произнесе бавно и много спокойно:

— Десет. Билета. Тикет.

Той побутна билетите към нея.

Момичето се усмихна облекчено и започна да обработва билетите. Свещениците избухнаха във възторжени одобрителни викове пред лингвистичните способности на колегата си и го затупаха по гърба.

Нямаше смисъл да седи повече тук. Рано или късно щеше да се сблъска лице в лице с онези, които все още бяха в сянка. Джад бавно се обърна и тръгна към изхода покрай групата свещеници.

— Guardate che ha fatto il Don Vinton.

Джад внезапно спря; кръвта нахлу в главата му. Обърна се към дребния тумбест свещеник, който беше произнесъл името и го хвана за рамото.

— Извинявайте — каза той с дрезгав и несигурен глас. — Вие ли казахте „Дон Винтън“?

Свещеникът го изгледа с празен поглед, после го потупа по рамото и понечи да тръгне.

Джад стегна хватката си върху рамото му.

— Почакайте! — каза той.

Свещеникът го гледаше нервно. Джад си наложи да говори спокойно.

— Дон Винтън. Кой е той? Покажете ми го.

Свещениците се втренчиха в Джад. Дребният свещеник изгледа компанията.

— E un americano matto.^[3]

От групата му се надигна възбудена глъчка. С крайчеца на окото си Джад мярна Френдли да го наблюдава иззад гишето. После Френдли решително се запъти към него. Джад с усилие потисна надигащата се в гърдите му паника — той пусна ръката на свещеника, приведе се към него и изрече бавно и отчетливо:

— Дон Винтън.

Дребният свещеник се взря в Джад и след секунда лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Don Vinton!

Управителят приближаваше с бърза крачка с откровено враждебна физиономия. Джад кимна окуражително на свещеника. Дребният свещеник посочи към момчето:

— Don Vinton — голям шеф.

И изведнъж всичко си дойде на мястото.