Сидни Шелдън
Голо лице (17)

Глава седемнадесета

Беше едър и широкоплещест мъж със сипаничаво лице и дълбоко хлътнали черни очи. Носеше униформата на Майк, която пращеше по шевовете.

Таксито потегли и Джад остана сам с мъжа. Връхлетя го внезапна вълна от болка. Господи, само не сега! Зъбите му затракаха.

— Къде е Майк? — запита той.

— В отпуск е, докторе.

Докторе. Значи мъжът го познаваше или знаеше кой е. И Майк в отпуск? През декември?

Слаба усмивка на задоволство премина по лицето на мъжа. Джад огледа в двете посоки брулената от вятъра улица, но тя беше съвсем пуста. Можеше да се опита да побегне, но при състоянието, в което се намираше, нямаше да има никакъв шанс. Тялото му беше пребито до смърт и ребрата го пронизваха адски при всяко поемане на въздух.

— Май сте претърпели злополука. — Гласът на мъжа беше почти съчувствен.

Джад се обърна, без да каже и дума и влезе във фоайето на сградата. Трябваше да потърси помощта на Еди.

Портиерът го последва. Еди беше в асансьора с гръб към него. Джад закрачи към асансьора; всяка отделна крачка му струваше страшна агония. Съзнаваше добре, че няма право на грешка. Най-важното беше да не позволява на мъжа да го хване някъде сам с него. Едва ли щеше да си позволи да му посегне пред свидетел.

— Еди! — извика Джад.

Мъжът в асансьора се обърна с лице към него.

Джад и него виждаше за пръв път в живота си. Представляваше по-дребна версия на портиера, само дето нямаше белег на шията си. Очевидно двамата бяха братя.

Джад спря, притиснат между двамата.

— Нагоре — изрече мъжът в асансьора. Лицето му изразяваше същата усмивка на задоволство като това на брат му.

Значи ето какви били лицата на смъртта. Джад беше повече от сигурен, че никой от двамата не е мозъкът на операцията. Това бяха наети професионални убийци. Във фоайето ли щяха да го ликвидират или щяха да предпочетат спокойствието на апартамента му? В апартамента, реши той. Така щяха да разполагат с повече време да се измъкнат в безопасност докато откриеха тялото му.

Джад направи крачка към офиса на управителя.

— Трябва да видя мистър Кац за…

Едрият препречи пътя му.

— Мистър Кац е зает, докторе — произнесе той меко.

Мъжът в асансьора се обади:

— Ще ви кача до етажа ви.

— Не — каза Джад, — аз…

— Прави както ти казва той.

В гласа му нямаше и следа от емоция.

Вратата на фоайето се отвори и внезапен леден повей на вятъра се намъкна вътре. Двама мъже и две жени бързо се вмъкнаха вътре, като се смееха и бърбореха, уютно сгушени в топлите си палта.

— Та това е по-лошо даже и от Сибир — каза едната от жените.

Мъжът, който държеше ръката й, се обади със среднозападен акцент:

— Това време не е за мъже.

Компанията се запъти към асансьора. Портиерът и пиколото се спогледаха въпросително.

Проговори и втората жена. Беше дребна платинена блондинка с тежък южняшки акцент.

— Вечерта беше вълшебна. Страшно сме ви благодарни.

Очевидно даваше на мъжете да разберат, че трябва да си вървят.

Вторият мъж нададе силен вой на протест:

— Не можете да ни отпратите, без да почерпите по едно за лека нощ, не е ли така?

— Страшно е късно, Джордж — запревзема се първата.

— Но навън е под нулата. Трябва да ни налеете малко антифриз.

Другият мъж присъедини и той своята молба.

— Само по едно питие и тръгваме.

— Ами…

Джад задържа дъха си. Моля ви!

Платинената блондинка се размекна.

— Добре. Но само по едно, нали?

Компанията избухна в смях и влезе вкупом в асансьора. Джад бързо се вмъкна след тях. Портиерът остана несигурно на мястото си като гледаше брат си. Другият в асансьора вдигна рамене, затвори вратата и натисна бутона за нагоре. Апартаментът на Джад се намираше на петия етаж. Ако компанията слезеше преди него, работата му беше спукана. Но ако слизаха след него имаше шанс да се добере до апартамента си и да се барикадира като извика помощ.

— Етаж?

Дребната блондинка се изкикоти.

— Не знам какво ще каже мъжът ми, като ме види как каня двама непознати мъже вкъщи.

Тя се обърна към пиколото.

— Десети.

Джад издиша и в тоя момент усети, че беше затаил дъх.

— Пети — каза бързо той.

Пиколото го изгледа с разбиране и отвори вратата на петия етаж. Джад излезе и вратата на асансьора се затвори след него.

Джад забърза към апартамента си като се препъваше от болка. Извади ключа си, отключи вратата и влезе. Сърцето му щеше да изкърти ребрата. Имаше на разположение най-много пет минути преди да дойдат да го убият. Затвори вратата и посегна да закачи верижката. Тя се изплъзна от ръката му. Той я погледна и видя, че беше нацяло срязана. Запокити я към стената и се насочи към телефона. Усети как изведнъж му се зави свят. Остана прав, като се мъчеше да надвие болката със затворени очи, докато през това време изтичаха ценни минути. Направи повторно усилие и продължи към телефона. Единственият човек, към когото можеше да се обърне за помощ, беше Анджели, но той си беше у дома, болен. А и какво можеше да му каже? Имаме нови портиер и пиколо и се боя, че ще ме убият? Постепенно осъзна, че държи слушалката на телефона в ръката си, застанал като зашеметен и неспособен да направи нищо. Мозъчно сътресение, реши той. Бойд беше на косъм да ме убие. Щяха да влязат и да го заварят напълно безпомощен. Спомни си изражението върху лицето на едрия мъж. Трябваше да ги надхитри, да разруши плановете им! Беше длъжен! Но как, Господи?

Включи малкия монитор, с който следеше фоайето. Беше пусто. Болката се връщаше, заливаше го с вълните си, светът около него започваше да се олюлява. Накара изтощения си мозък да се концентрира върху проблема. Беше в критична ситуация… Да… критично състояние. Трябваше да предприеме аварийни мерки… Да… Зрението му отново се замъглява. Очите му се фокусираха върху телефона. Бърза помощ… Той повдигна телефона съвсем близо до очите си. Бавно и мъчително набра номера с непослушните си пръсти. Оттатък се обадиха чак след петото позвъняване. Джад заговори със слаб и неясен глас. Окото му улови някакво движение върху екрана на монитора. Двамата мъже, вече в обикновени дрехи, прекосяваха фоайето към асансьора.

Неговото време беше изтекло.

Мъжете се придвижиха безшумно до вратата на апартамента на Джад и заеха позиции от двете й страни. По-едрият, на име Роки, натисна полека дръжката на вратата. Беше заключено. Той извади целулоидна картичка и внимателно я пъхна в процепа. Кимна на брат си и двамата извадиха револвери със заглушители. Роки притисна езичето с картичката и после бавно отвори беззащитната врата. Влязоха във всекидневната с насочени револвери. Срещу тях имаше три затворени врати. Нямаше и следа от Джад. По-малкият брат, Ник, опита първата врата. Беше заключена. Усмихна се на брат си, допря дулото на револвера до ключалката и натисна спусъка. Вратата безшумно се отвори и ги пропусна в спалнята. Двамата пристъпиха вътре, като размахваха револверите.

Вътре нямаше никой. Ник провери шкафовете за дрехи, докато през това време Роки се върна във всекидневната. Движеха се, без да бързат, защото знаеха, че Джад е вътре и се крие безпомощен. Наслаждението просто бликаше от преднамерено забавените им движения преди момента на убийството.

Ник пробва и втората врата. Беше заключена. Той простреля ключалката и влезе вътре. Беше работният кабинет на Джад. Празен. Двамата се ухилиха един на друг и се насочиха към третата заключена врата. Изведнъж Роки хвана брат си за рамото като минаваха покрай монитора. Трима души тичаха през фоайето. Двама от тях носеха униформи на санитари и бутаха носилка на колелца. Третият носеше медицинска чанта.

— По дяволите!

— Задръж топката, Роки! Значи някой е болен. В тая сграда има сигурно поне сто апартамента.

Гледаха като омагьосани на екрана как двамата санитари вкараха носилката в асансьора. Групата изчезна вътре и вратата му се затвори.

— Да изчакаме две минути — предложи Ник. — Може да е някакъв нещастен случай. Ако е така, сигурно ще има и ченгета.

— Ама че шибан късмет!

— Не се тревожи. Стивънс няма къде да избяга.

Вратата на апартамента се отвори с трясък и лекарят с двамата санитари просто влетяха вътре като бутаха носилката пред себе си.

Двамата убийци бързо пъхнаха револверите във външните джобове на палтата си.

Докторът се приближи до тях.

— Мъртъв ли е?

— Кой?

— Самоубиецът. Жив ли е или е мъртъв?

Убийците се спогледаха зашеметени.

— Вие, момчета, май сте сбъркали апартамента.

Лекарят ги разблъска и пробва вратата на спалнята.

— Заключена е. Дайте да я изкъртим.

Двамата убийци наблюдаваха безпомощно как лекарят и двамата санитари разбиват вратата с раменете си. Лекарят прекрачи в спалнята.

— Донесете носилката — каза той. Доближи се до леглото, върху което лежеше Джад. — Добре ли си?

Джад вдигна глава в мъчителен опит да фокусира очите си.

— В болницата — избъбри той.

— Веднага тръгваме.

Санитарите бързо вкараха носилката в спалнята, поставиха сръчно Джад върху нея и го завиха с одеяла, докато през това време двамата убийци ги гледаха с отчаяние.

— Да изчезваме — обади се Роки.

Лекарят ги проследи с поглед докато напуснаха апартамента. После се обърна към Джад, който лежеше върху носилката с бяло, изпито лице.

— Добре ли си, Джад? — Гласът му беше изпълнен с дълбока загриженост.

Джад направи безуспешен опит да се усмихне.

— Чудесно — каза той. Едва чуваше гласа си. — Хубава работа свърши, Пит.

Питър се вгледа в лицето на приятеля си, после кимна на двамата санитари.

— Да тръгваме.