Сидни Шелдън
Голо лице (16)

Глава шестнадесета

Някаква безкрайно отдалечена частица от съзнанието му се опитваше да му съобщи нещо изключително важно, но нечий гигантски чук трошеше черепа му с такова усърдие, че той не беше в състояние да се концентрира върху каквото и да било. Съвсем близо до него някой скимтеше като наранено диво животно. С огромни усилия и болка Джад успя да отвори очи. Лежеше по гръб в легло в някаква странна стая. В единия ъгъл на стаята Брус Бойд плачеше неудържимо като дете.

Джад бавно започна да се изправя в леглото. Разкъсващата тялото му болка взриви паметта му със спомена за това, какво се беше случило с него неотдавна и той изведнъж се изпълни с див и бесен гняв.

Бойд повдигна глава като дочу, че Джад се размърда. Приближи се до леглото му.

— Вие сте виновен — проскимтя той. — Ако не бяхте вие, Джони щеше да е в безопасност при мен.

Без всякакво волево усилие, подтикван единствено от някакъв дълбок и тъмен инстинкт за отмъщение, Джад посегна към гърлото на Бойд и пръстите му сграбчиха с всичка сила адамовата му ябълка. Бойд не направи никакъв опит да се защити. Стоеше прав и сълзите свободно се стичаха по лицето му. Джад се втренчи в неговите очи и сякаш надзърна в ада. Ръцете му бавно се отпуснаха. Господи, помисли си той, та аз съм лекар, и искам да убия един болен човек само заради това, че е посегнал на живота ми.

Погледна Бойд; все едно че пред него стоеше сломено и нещастно дете.

И изведнъж той проумя какво се мъчеше да му каже от известно време подсъзнанието: Брус Бойд не е Дон Винтън. Защото ако беше, Джад вече нямаше да е между живите. Бойд беше неспособен да убие човек. И затова не пасваше на описанието му за убиеца. Определено имаше иронично утешение в осъзнаването на факта.

— Ако не бяхте вие, Джони щеше да е жив — подсмръкна Бойд. — Щеше да си е при мен и аз щях да го защитя.

— Никога не съм карал Джон Хансън да ви напуска — изрече изтощено Джад. — Той сам взе това решение.

— Вие сте лъжец!

— Нещата между вас и Джон Хансън не са вървели далеч преди той да дойде при мен.

Последва продължителна тишина. После Бойд кимна.

— Така е. Ние… непрекъснато се карахме.

— Той се опитваше да намери себе си и инстинктите му непрекъснато му казваха, че трябва да се върне обратно при жена си и децата си. Дълбоко в себе си Джон искаше да бъде хетеросексуален.

— Да — прошепна Бойд. — Непрекъснато ми говореше само за това през цялото време, а аз си мислех, че го прави само за да ме накаже. — Той вдигна поглед към Джад. — Но един ден си отиде. Хей така — просто си отиде. Спря да ме обича.

В гласа му се промъкна разтърсващо отчаяние.

— Той не спря да ви обича — каза Джад. — Но ви обичаше просто като приятел.

Бойд беше заковал очите си върху лицето му.

— Ще ми помогнете ли? — Погледът му съдържаше неизказана мъка. — П-помогнете ми, моля ви!

Това беше вик на страдание. Джад дълго време не отдели погледа си от него.

— Да — каза Джад. — Ще ви помогна.

— Ще стана ли нормален?

— Само за себе си такова понятие не съществува. Всеки човек е нормален за себе си и няма двама еднакви в това отношение.

— Можете ли да ме направите хетеросексуален?

— Това зависи от силата на вашето желание. Можем да ви направим психоанализа.

— А ако не успее?

— Ако разберем, че вие сте обречен да бъдете хомосексуалист, най-малкото ще ви помогнем да бъдете в покой със себе си.

— Кога можем да започнем? — запита Бойд.

И Джад отново се върна на земята. Той си седеше и разговаряше с пациент за неговото лечение, когато, доколкото разбираше, му оставаха не повече от двайсет и четири часа живот. Дон Винтън отново се беше отдалечил на недосегаемо разстояние от него. Джад беше елиминирал Тери и Бойд като потенциални убийци в списъка си. Отново знаеше точно толкова, колкото и в началото, когато започна. Ако анализът му за убиеца беше точен, то той вече трябва да беше изпаднал в неконтролируем бяс. И следващата атака нямаше да е много далеч.

— Обадете ми се в понеделник — каза той.

Джад се опита да претегли шансовете си да оцелее, докато таксито го караше към дома му. Не бяха много осезаеми. Какво толкова можеше да притежава, че човек като Дон Винтън така отчаяно да се нуждае от него? И кой беше Дон Винтън? Възможно ли беше наистина да не е регистриран в полицията? Дали не се представяше под друго име? Не. Муди съвсем ясно беше произнесъл „Дон Винтън“.

Концентрацията му струваше огромни усилия. Всяко рязко движение на таксито причиняваше болезнени спазми по цялото му разнебитено тяло. Джад размишляваше над убийствата и опитите за убийство, които се бяха случили в последно време, като се мъчеше да открие схема, подчиняваща се на някакъв смисъл. Наръгване с нож, убийство чрез изтезание, пътна „злополука“, бомба в колата, удушаване. Нямаше схема, поне доколкото можеше да види: само безжалостно насилие на маниак. Нямаше начин как да разбере кога ще бъде следващият опит за убийство. Или кой ще го извърши. Най-уязвимите места бяха кабинетът му и апартаментът, който обитаваше. Спомни си съвета на Анджели. Трябва да сложа по-здрави брави на вратите на апартамента, реши той. И да предупреди Майк, портиера, и Еди, пиколото на асансьора, да си отварят очите на четири. Той можеше да им има доверие.

Таксито спря пред жилищния блок, в който живееше. Портиерът му отвори вратата.

Джад не го беше виждал никога през живота си.