Сидни Шелдън
Голо лице (10)

Глава десета

Седяха във всекидневната на апартамента на Джад и разговаряха; Муди беше разлял огромното си туловище върху големия диван. Преди да се качат горе, той внимателно беше преместил частите от вече обезвредените бомби в багажника на колата си.

— Не трябваше ли да ги оставите там, за да може полицията да ги изследва? — запита го Джад.

— Винаги съм твърдял, че най-объркващото нещо на света е излишъкът от информация.

— Но това щеше да убеди лейтенант Макгрийви в моята правота.

— Мислиш ли?

Джад разбра накъде клонеше Муди. Според Макгрийви Джад можеше да е поставил собственоръчно бомбите в колата си. И въпреки това му изглеждаше странно, че един детектив ще укрива веществени доказателства от полицията. Имаше чувството, че Муди прилича на огромен айсберг. По-голямата част от същината му се криеше под повърхността, под фасадата на един миловиден и безвреден човечец. Но сега, като слушаше речта му, се изпълваше с възторг. Не беше луд и светът не гъмжеше от невероятни съвпадения. На свобода се движеше опасен убиец. Реален убиец, от плът и кръв. И поради някаква причина беше вдигнал Джад на мушката си. Господи, помисли си Джад, колко е лесно да бъде съсипан човек. Само преди няколко минути беше готов да повярва, че се е превърнал в параноик. Дългът му към Муди беше несметен.

— … Вие сте лекарят — тъкмо говореше Муди. — А аз съм само една стара подметка. Винаги съм казвал, че ако ви се яде мед, трябва да отворите кошера.

Джад започваше да разбира жаргона на Муди.

— Искате мнението ми що за хора са тези, които търсим.

— Точно така — просия Муди. — Дали си имаме работа с някой убиец маниак духнал от лудницата…

От психиатричната клиника, поправи го автоматично Джад наум.

— … или е нещо много по-сериозно?

— Нещо много по-сериозно — изрече мигновено Джад.

— Какво те кара да мислиш така, докторе?

— Първо, в кабинета ми предната нощ се вмъкнаха двама души. Бих могъл да преглътна хипотезата за единичен лунатик, но двама лунатици работещи съвместно вече е прекалено.

Муди кимна одобрително.

— Точно така. Продължавайте.

— Второ, един разстроен разум може да има идеи фикс, но дори и така, той все пак следва законите на някаква вътрешна логика. Не знам защо са убили Джон Хансън и Керъл Робъртс, но ако не греша, аз ще бъда третата и последна жертва.

— Кое ви кара да мислите, че ще бъдете последната? — запита любопитно Муди.

— Защото — отвърна Джад, — ако са имали планирани други убийства, тогава след като не успяха с мен първия път, те щяха да продължат със следващия по списъка им. Но вместо това се заинатиха и се заловиха здраво с мен.

— Знаете ли — изрече одобрително Муди, — вие сте по природа детектив.

Джад се намръщи.

— Има няколко неща, които силно ме озадачават.

— Като?

— Първо, мотивът — каза Джад. — Не познавам никого, който…

— По-късно ще се върнем на това. Какво още?

— Ако някой наистина искаше толкова горещо да ме убие, тогава, когато ме блъсна онази кола, шофьорът трябваше само да върне малко назад колата и да ме прегази. Аз бях паднал в безсъзнание.

— Аха! Тук вече изниква и мистър Бенсън.

Джад го изгледа с празен поглед.

— Мистър Бенсън е свидетелят на вашата злополука — обясни Муди великодушно. — Взех името му от полицейския доклад и отидох да го видя, след като вие си тръгнахте от офиса ми. Още три долара и петдесет цента за такси. Окей?

Джад кимна безмълвен.

— Мистър Бенсън между другото е кожухар. Кожусите му са един път. Ако някой път искате да купите нещо на гаджето си, аз съм насреща. Ще ви го издействам с намаление. И така, вторник, нощта на злополуката, той излизал от една сграда, където работела снаха му. Оставил някакви хапчета, защото брат му Матю, който между другото продава библии, имал тежък грип и тя щяла да му ги занесе у дома.

Джад потискаше нетърпението си. Дори и Норман З. Муди да се готвеше да му издекламира цялата Декларация за правата на човека, той пак щеше да го слуша.

— И така, мистър Бенсън оставил хапчетата и тъкмо излизал от сградата, когато видял черната лимузина да се устремява към вас. Разбира се, в онзи момент той не е знаел, че това сте вие.

Джад кимна.

— Колата вървяла малко настрани и от мястото, където се намирал мистър Бенсън, изглеждало, сякаш я било поднесло. Като видял, че ви блъснала, той се затичал да ви помогне. Лимузината през това време се дръпнала малко назад, за да ви прегази. Шофьорът обаче видял мистър Бенсън и мигновено отпрашил.

Джад преглътна с усилие.

— Значи, ако не се бил случил наблизо мистър Бенсън…

— Да-а — проточи меко Муди. — Тогава вече с чиста съвест бихте казали, че нямаше да се срещнем. Тия момчета не се шегуват. Няма да се спрат пред нищо, докторе.

— Ами когато нахлуха в кабинета ми? Защо не разбиха тогава вратата?

Муди замълча за момент, мислейки усилено.

— Това е наистина загадка. Можели да се вмъкнат и да ви пречукат и вас, и който и да е друг в стаята и да се измъкнат, без някой да ги види. Но след като са се заблудили, че не сте сам, са офейкали. Нещо не пасва с останалото. — Той замислено хапеше горната си устна. — Освен ако… — започна той и спря.

— Освен ако какво?

Лукаво изражение се промъкна по лицето на Муди.

— Чудя се, дали… — пое си той дъх.

— Какво?

— Ще го отложим засега. Имам някаква теория, но докато не изровим мотива, безсмислено е да я обсъждаме.

Джад повдигна безпомощно рамене.

— Не познавам никой с мотив да ме убива.

Муди размишлява над това в продължение на няколко секунди.

— Докторе, не е ли възможно да сте споделили някаква тайна с оня ваш пациент Джон Хансън и Керъл Робъртс? Нещо, което само вие тримата сте знаели?

Джад поклати глава.

— Единствените тайни, които знам за моите пациенти, са професионалните. И в техните истории няма нищо такова, което да би оправдало убийството. Никой от моите пациенти не е таен агент или чуждестранен шпионин, нито избягал затворник. Всички от тях са обикновени хора — домакини, технически лица, банкови чиновници — с проблеми, които не могат да решат самостоятелно.

Муди го изгледа простодушно.

— Значи сте сигурен, че сред сплотената ви групичка не се спотайва никакъв маниак убиец?

Гласът на Джад прозвуча твърдо и на самия него.

— Абсолютно. Макар че вчера не бях толкова сигурен. Ще ви призная — вече бях започнал да се чудя дали не страдам от параноя и ето че вие ме развеселихте.

Муди му се усмихна.

— По едно време и на мен ми хрумна същото — каза той. — След като си уговорихме срещата по телефона, направих някои проверки за вас. Обадих се на двама много добри доктори, мои приятели. Репутацията ви наистина си я бива.

Значи онова „мистър Стивънсън“ е било част от простодушната селска фасада на Муди.

— Ако сега отидем в полицията с това, което ни е известно — каза Джад, — можем най-малкото да ги накараме да се разтърсят кой може да се крие зад всичко това.

Муди го изгледа с меко удивление.

— Така ли мислите? Та ние не разполагаме кой знае с какво, не е ли така, докторе?

Не беше лъжа.

— Но аз не губя кураж — заяви Муди. — Мисля, че наистина имаме напредък. Свихме доста кръга.

Израз на отчаяние премина по лицето на Джад.

— Разбира се. Някой от континенталната част на Съединените щати.

Муди седя мълчаливо известно време, зяпайки тавана. Накрая поклати глава.

— Фамилиите — въздъхна той.

— Фамилиите?

— Докторе… аз ви вярвам, когато ми казвате, че познавате и кътните зъби на пациентите си. И ако твърдите, че никой от тях не е способен на такова нещо, аз съм длъжен да ви вярвам. Това е вашият кошер и вие се грижите за пчелите си. — Той се приведе напред от кушетката. — Но я ми кажете още нещо. Когато се залавяте с някой пациент, интервюирате ли и семейството му?

— Не. Понякога семейството на пациента дори няма представа, че техен родственик идва при мен за психоанализа.

Муди се отпусна доволно назад.

— Пипнахме го — каза той.

Джад го изгледа.

— Мислите, че някой член от семейството на мой пациент иска да ме убие?

— Твърде е възможно.

— Та техният мотив би бил по-несъществен дори и от този на пациента ми.

Муди с огромно усилие се изправи на крака.

— Човек никога не може да бъде сигурен, нали така, докторе? Ще ви кажа какво искам да направя. Налага се да ми дадете списък на всичките си пациенти от последните четири или пет седмици. Може ли да го направите?

Джад се поколеба.

— Не — произнесе накрая той.

— Клетвата на Хипократ, а? Мисля, че е крайно време да станем малко клетвопрестъпници. Става въпрос за живота ви, хей.

— Мисля, че сте на погрешен път. Това, което става около мен, няма нищо общо нито с пациентите ми, нито с техните семейства. А ако е имало някаква ненормалност в някое от тях, щеше да излезе наяве при сеансите. — Той поклати глава. — Съжалявам, мистър Муди. Длъжен съм да защитавам пациентите си.

— Вие казахте, че няма нищо от особена важност в картоните им.

— Нищо, което да е важно за нас. — Той си помисли за част от съдържанието на картоните. Джон Хансън сваля моряци в барове за хомосексуалисти на Трето авеню. Тери Уошбърн изчуква подред момчетата от оркестъра. Четиринайсетгодишната проститутка Ийвлин Уоршак, ученичка в девети клас… — Съжалявам — повтори той. — Не мога да ви покажа картоните.

Муди повдигна рамене.

— Окей — каза той. — Окей. Тогава вие ще трябва да свършите част от работата ми.

— Какво искате да направя?

— Извадете лентите на всички, които са лягали на кушетката ви през последния месец. Прослушайте ги внимателно една по една. Само че тоя път не като доктор, а като детектив, с ухо и за най-малкото необичайно нещо.

— Правя го редовно. Такава ми е работата.

— Направете го отново. И си отваряйте очите на четири. Не искам да ви загубя, преди да съм решил случая. — Той вдигна палтото си и с усилие се вмъкна в него; отстрани изглеждаше като танц на слон. Дебелите би трябвало да са грациозни, помисли си Джад, но мистър Муди очевидно не се вписваше в тая схема. — Знаете ли кое е най-интересното нещо в цялата тая работа? — попита замислено Муди.

— Кое?

— Вие сам го посочихте, когато казахте, че мъжете били двама. Напълно вероятно е някой да изгаря от желание да ви пръсне черепа, но защо двама?

— Не знам.

Муди го изучава известно време със замислен вид.

— Боже мой! — изрече накрая той.

— Какво има?

— Ама и брейнсторминг^[1] си направих! Ако съм прав, тогава хората по петите ви може да са повече от двама.

Джад го изгледа с невярващ поглед.

— Да не искате да кажете, че ме преследват цяла банда маниаци? Това е абсолютна глупост.

Лицето на Муди заблестя от възбуда.

— Докторе, току-що ми хрумна кой може да е реферът в тая игра. — Той изгледа Джад с блеснали очи. — Все още не знам как или защо, но е възможно да съм разбрал кой.

— Кой?

Муди поклати глава.

— Ще ме шибнеш на минутата в психото, ако само си отворя устата. Винаги съм казвал: ако възнамеряваш да се раздрънкаш, напълни си добре устата преди това. Нека да направя няколко пробни изстрела. И ако се окаже, че съм попаднал в десетката, ще ти се обадя.

— Надявам се, че ще го направите — изрече горещо Джад.

Муди остана взрян в него известно време.

— Не, докторе. Ако дори и малко цениш живота си, моли се да съм сгрешил.

И той напусна апартамента.

 

 

Джад взе такси до кабинета си.

Беше петък следобед и в оставащите само три дни до Коледа улиците гъмжаха от закъснели купувачи, които се свиваха срещу суровия вятър, втурнал се откъм Хъдсън. Витрините на магазините бяха празнично украсени и сияйни, изпълнени с коледни дръвчета и дялани фигурки на „Рождество Христово“. Мир на Земята. Коледа. И Елизабет с тяхното неродено дете. Много скоро един ден — ако останеше жив — щеше да намери и той своя покой, да се освободи от бремето на миналото. Знаеше, че с Ан би могъл… Той се насили да спре дотук. Какъв смисъл имаше да си фантазира, че една омъжена жена може да напусне съпруга си, когото обича, и да тръгне с него?

Таксито спря пред сградата с кабинета му и той излезе от колата като нервно се озърна наоколо. Но за какво ли би могъл да се взира? Нямаше и представа какво оръжие биха използвали този път, нито пък кой щеше да го държи.

След като влезе в кабинета си, заключи външната врата, отиде до панела, зад който криеше лентите и го отвори. Записите бяха подредени в хронологичен ред с изписани върху кутиите имена. Избра тези от последните седмици и ги отнесе до магнетофона. След като беше отложил всичките си ангажименти за деня, нямаше кой да го безпокои. Можеше да се концентрира в опитите си да се добере до някой ключ, който да насочва към приятелите или семействата на негови пациенти. Той чувстваше, че предложението на Муди беше като че изсмукано от пръстите, но го уважаваше прекалено много, за да го пренебрегне.

Докато поставяше на магнетофона първата лента, си спомни при какви обстоятелства го беше използвал последния път. Нима беше едва миналата нощ? Паметта му се изпълни с острото усещане за кошмар. Някой беше планирал да го убие в стаята, където бяха умъртвили Керъл.

Внезапно се сети, че досега не му беше идвало наум за пациентите в безплатната клиника, където ходеше на работа един предобед седмично. Вероятно се беше получило така, защото убийствата бяха станали или в кабинета му, или близо до него. И все пак… Отиде до шкафовете с надпис „Клиника“, прегледа някои от лентите и накрая се спря на шест от тях. Постави първата на магнетофона.

Роуз Греъм.

— … злополука, докторе. Нанси много плаче. Открай време си е ревлива, така че, когато я бия, правя го за нейно добро.

— Опитвали ли сте се някога да разберете защо плаче толкова много Нанси? — запита гласът на Джад.

— Щото е разглезена! Татенцето й много я разлигави и после се чупи, като ни заряза. Нанси винаги си мислеше, че е таткова дъщеричка, но как може Хари да я е обичал толкова много, след като ни заряза?

— Вие с Хари нямахте брак, така ли?

— Е… Банален случай, предполагам бихте го нарекли. Щяхме да се женим.

— Колко време живяхте заедно?

— Четири години.

— Колко време беше изминало, откакто Хари ви напусна, когато счупихте ръчичката на дъщеря си?

— Май някъде около седмица. Ама аз не исках да я чупя. Само дето не искаше да спре да хленчи, и накрая взех една релса за пердета и я заудрях с нея.

— Мислите ли, че Хари обичаше Нанси повече от вас?

— Не. Хари беше луд по мен.

— Тогава, защо мислите, ви изостави?

— Защото е мъж. А вий знаете ли какво сте мъжете? Животни! Всички сте животни! Трябва да ви изколят като свини!

Подсмърчане.

Джад изключи магнетофона и се замисли за Роуз Греъм. Тя беше психо мизантроп и два пъти беше пребивала до смърт шестгодишното си дете. Но спецификата на убийствата изключваше от себе си психозата на Роуз Греъм.

Той постави следващата лента на пациент от клиниката.

Александър Фолън.

— Полицията твърди, че сте атакували мистър Чампиън с нож, мистър Фолън.

— Аз само направих това, което ми беше наредено.

— Някой ви нареди да убиете мистър Чампиън?

— Той ми нареди.

— Той?

— Господ.

— Защо ви нареди Господ да го убиете?

— Защото Чампиън е обладан от злото. Той е актьор. Видях го в театъра. Целуна онази жена. Актрисата. Пред цялата публика. Целуна я и…

Тишина.

— Продължете.

— Докосна я… по гърдите.

— Това разгневи ли ви?

— Разбира се! Страшно ме разгневи. Не разбирате ли какво означава това? Той се отнесе като животно към нея. На излизане от театъра се почувствах така, сякаш излизам от Содом и Гомор. Те трябваше да бъдат наказани.

— И вие решихте да го накажете.

— Не аз. Господ реши. Аз само изпълних заръката му.

— Господ често ли разговаря с вас?

— Само когато трябва да се изпълнява волята му. Той ме е избрал за свое оръдие, защото съм чист и безгрешен. И знаете ли кое ме прави чист? Знаете ли кое пречиства най-много на света? Изтреблението на злото!

Александър Фолън. Тридесет и пет годишен, помощник-хлебар на половин работен ден. Бяха го изпратили в психиатрична клиника за шест месеца и после го бяха изписали. Би ли могъл Господ да му нареди да убие Хансън, хомосексуалист, и Керъл, бивша проститутка, а накрая Джад, техния благодетел? Джад реши, че това бе малко вероятно. Мисловните процеси на Фолън протичаха накъсано, с продължителни и болезнени спазми. А този, който беше планирал убийствата, беше високо организиран.

Той пробва още няколко ленти от клиниката, но никоя не се вписваше в схемата, която си беше изградил. Не. Не беше пациент от клиниката.

Прегледа отново картотеката на пациентите си в кабинета и едно име привлече вниманието му.

Постави лентата на магнетофона и го включи.

Скийт Гибсън.

— Добро утро, докторче. Какво ще кажеш за тоя хубав ден, който ти скалъпих?

— Днес се чувствате добре.

— Само да се почувствам малко по-добре, и веднага ще ме опандизят. Успяхте ли да хванете шоуто ми снощи?

— Не. Съжалявам, но нямах възможност.

— Бях страхотен. Джак Гулд ме нарече „най-любимият комедиант на света“. А кой съм аз, че да противореча на гений като Джак Гулд? Трябваше да чуеш публиката! Аплодираха ме така, сякаш беше последното ми представление! И знаеш ли какво доказва това?

— Че те могат да четат думата „аплодисменти“ на програмите за представлението?

— Голям гявол си, ей, сече ти пипето, ще знаеш. Ей това ми харесва у тебе — психиатър, ама с чувство за хумор. Последният преди теб беше голяма гадина. Имаше голяма, голяма брада, от която направо ми избиваше чивията.

— Защо?

— Защото беше жена!

Силен смях.

— Тоя път го хвана, а, авер? Няма майтап, мъжки, една от причините днес да съм във форма, е, че днес направих дарение от един милион долара — само си представи: един милион кинта — за умиращите от глад деца на Биафра.

— Не е за чудене, че се чувствате добре.

— Можеш да се обзаложиш. На първите страници по всички вестници в света съм.

— Толкова ли е важно?

— Какво искаш да кажеш с това „Толкова ли е важно?“. Колко хора познаваш като мен, дето ей така ще хвърлят толкова мангизи? Трябва да го разтръбиш на целия свят, Питър Пан. Щастлив съм, че мога да си позволя да даря толкова пари.

— Вие непрекъснато повтаряте думата „дарявам“. Да не би да имате предвид „давам“?

— Даряваш — даваш — какво значение има? Даряваш милион — даваш няколко бона — и всички се хвърлят да ти целуват задника. Не ти ли казах, че днес имам годишнина?

— Не. Моите поздравления.

— Благодаря. Петнайсет годинки, хей! Никога не си виждал Сали. Най-страшното курве, крачило някога по земята от времето на сътворението. Голям късмет извадих с брака си. Знаеш ли колко досадни могат да бъдат тия роднини, а? А Сали си ги имаше, и то двама — братя. Бен и Чарли. Разказвал съм ти за тях. Бен е основният сценарист за моето тв шоу, пък Чарли ми е продуцентът. Голяма работа са. Седем години вече съм в ефира. И никога не сме изпадали от десетката на Нилсен. Късмет извадих да се сродя с такъв род, а? Повечето жени се освинват веднага щом сложат вилата на врата на съпруга си. Но Сали, Господ да я благослови, е по-тънка дори и от деня на сватбата ни. Какво парче!… Да ти се намира цигарка?

— Заповядайте. Мислех, че сте ги отказали.

— Исках само да си докажа, че волята ми е пак като предишната и затова ги отказах. Сега пуша, защото така ми се иска… Вчера сключих нов договор с телевизионната мрежа. Направо им взех акъла. Изтече ли ми времето?

— Не. Никога ли не изпитвате умора, Скийт?

— Да ти кажа правичката, сладур, в такава бясна форма съм, че не знам по дяволите какво търся повече при тебе.

— Вече нямате проблеми?

— Кой — аз и проблеми? Светът е моята стрида, а аз съм диамантеният Джим Брейди. Диамантът. Трябва да ти го връча. Ти наистина ми помогна. Мой човек си. С тия пари, които ги правиш, може би ще мога да почна бизнес и да си направя собствена фирма, а?… Хей, това ми напомня за голямата история на един момък, който отива на психоаналитичен сеанс, но е толкова нервен, че само си лежи на кушетката и не обелва зъб. В края на сеанса психиатърът му казва: „Това струва петдесет долара“. Е, това се точи цели две години, без юнакът да отрони даже и дума. И накрая малкият юнак си отваря устата един ден и казва: „Докторе, мога ли да ти задам един въпрос?“. Ама разбира се, отвръща докторът. А юнакът казва: „Какво ще кажеш да станем ортаци, а?“.

Силен смях.

— Да ти се намира малко аспиринче, а?

— Разбира се. Много ли ви боли главата?

— Абе, яде се, авер… Благодаря. Това ще свърши работа.

— Как мислите, на какво се дължат тези постоянни болки в главата?

— Ами обичайното напрежение в шоубизнеса… Днес следобед ще четем сценария.

— Заради това ли сте толкова нервен?

— Кой — аз? Нервен? По дяволите, разбира се, че не! За какво има да се нервирам? Ако майтапите са въшливи, кривя се като маймуна, намигам на публиката, и те го преглъщат. Колкото и да е скапано шоуто, старият Скийт излиза като цъфтяща майска роза.

— На кое се дължат според вас ежеседмичните ви главоболия?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Нали ти си докторът. Ти ми кажи. Не ти плащам да си седиш на дебелия задник цял час и да ми задаваш идиотски въпроси. Исусе Христе, ако идиот като тебе не може да излекува един въшлив главобол, ами че те трябва да те приберат час по-скоро да не мътиш повече главите на хората. Кой ти е дал диплома? Някое ветеринарно училище ли? Та аз не бих ти поверил даже и котката си. Ти си пълен хахо! Дойдох при теб само защото оная вещица Сали се е впила като кърлеж в гърба ми и това е единственият начин да се отърва от нея. Знаеш ли как му викам аз на ада? Адът е да си женен за грозна и мършава пиявица петнайсет години. Ако търсиш още леваци за цедене, хвани ония, двамата й братя, Бен и Чарли. Бен, моят основен сценарист, не може да разбере от коя страна се подава графитът на молива, а пък брат му е още по-голям идиот от него. Ще ми се пукясат нейде. Искат да ме довършат. Ти какво си мислиш, че ми харесваш ли? Мръсно, вонящо прасе! Ти си най-тъпата свиня, която някога съм виждал, гледаш отвисоко на всички хора. Нямаш никакви проблеми, нали? И знаеш ли защо? Защото теб те няма за нищо. Кръгла нула си. Седиш си по цял ден на дебелия задник и бъркаш в джобовете на болните хорица. Е, това няма да продължава вечно, мръсен кучи сине. Аз ще те докладвам на Медицинската асоциация…

Подсмърчане.

— Иска ми се да не ми се налага да ходя на това дяволско четене.

Тишина.

— Е… горе главата. До следващата седмица, сладур.

Джад изключи магнетофона. Скийт Гибсън, най-популярният и обичан американски комик, е трябвало да бъде приет в психиатрична клиника преди десет години. Любимото му занимание беше да спуква от бой млади и руси момичета от шоубизнеса и да предизвиква пиянски свади в баровете. Скийт беше дребен на ръст, но беше започнал като професионален боксьор, и знаеше как да причинява болка. Любимото му хоби беше да ходи по барове за хомосексуалисти, да завлича нищо неподозиращи гейове в мъжките тоалетни и там да ги пребива до безсъзнание. Няколко пъти беше залавян от полицията, но скандалите обикновено се потулваха. В края на краищата Скийт беше най-любимият американски комик, достатъчно параноиден, за да убие, и способен да го направи в пристъп на гняв. Но Джад не мислеше, че Скийт е достатъчно хладнокръвен да осъществи тази така строго планирана вендета. А точно в това лежеше ключът към загадката, почувства Джад. Който и да се опитваше да го ликвидира, го правеше не сред пламъците на деформираната си психика, а със студена методичност и хладнокръвие. Един маниак.

Без да е луд.