Сидни Шелдън
Голо лице (7)

Глава седма

Джад остана до асансьора и тъмнината го погълна като черна пелена. Усети как сърцето му за миг забави ритъм и после се втурна да наваксва. Внезапен и атавистичен страх го сграбчи за гърлото и той бръкна в джоба си за кибрит. Оказа се, че го е забравил в кабинета. А може би на долния етаж осветлението работеше? Бавно и предпазливо се запъти напред към вратата, която водеше към стълбището, с ръце протегнати в мрака като на слепец. Пръстите му докоснаха врата и я отвориха. Стълбището тънеше в мрак. Хвана се здраво за парапета и се приведе надолу. Някъде в дълбочината видя подскачащия лъч на нечие фенерче в ръката на изкачващ стъпалата човек. Обзе го внезапно облекчение. Това беше Бигелоу, нощния пазач.

— Бигелоу! — изрева той. — Бигелоу! Аз съм, доктор Стивънс!

Гласът му избумтя в каменните стени, а ехото глухо отекна през стълбището. Фигурата с фенерчето в ръка продължаваше неспирния си ход нагоре.

— Кой е там? — изкрещя Джад.

Единственият отговор беше ехото на думите му.

И Джад внезапно проумя кой е там. Неговите убийци. Сигурно бяха най-малко двама. Единият беше прекъснал захранването долу, докато другият през това време блокираше стълбите, за да го спре.

През това време лъчът се бе приближил, оставаха само два или три етажа и щяха да стигнат при него. Тялото на Джад изстина от внезапния страх. Сърцето му забумка в гърдите като пневматичен чук, а коленете му омекнаха. Бързо се обърна и тръгна по стълбите към етажа си. Отвори вратата и застана така, вслушан в мрака. Ами ако някой го дебнеше в тъмния коридор?

Шумът от стъпките на изкачващия се усили. Джад се завъртя и с пресъхнала уста тръгна по мастиленочерния коридор. Когато подмина асансьорите, започна да брои вратите на офисите. Чу да се отваря вратата на стълбището тъкмо когато стигна кабинета си. Връзката ключове се изплъзна от нервните му пръсти и издрънча на пода. Пръстите му зашариха в паника, напипаха ги. Отключи вратата към приемната и влезе, след което я заключи с две превъртания. Сега никой не можеше да я отвори, освен ако не разполагаше с дубликат на специалния му ключ.

Откъм коридора се разнесе шумът на приближаващи се стъпки. Влезе в кабинета си и натисна ключа за лампите. Нищо. Захранването в цялата сграда беше прекъснато. Заключи и вътрешната врата и се придвижи до телефона. Напипа шайбата и набра номера на централата. Последваха три дълги сигнала и операторката вдигна слушалката, единствената му връзка с външния свят.

Той изговори бързо.

— Централа, тревога. Тук е доктор Джад Стивънс. Искам да говоря с детектива Франк Анджели от Деветнадесети участък. Моля, побързайте!

— Благодаря ви. Вашият номер, моля?

Той го издиктува.

— Един момент, моля.

Дочу шум. Някой пробваше външната врата на кабинета му откъм коридора. Не можеха да влязат оттам, защото нямаше външна ключалка.

— Централа, побързайте!

— Един момент, моля! — отвърна студеният равнодушен глас.

От другата страна се дочу звънене и се обади операторът на централата от полицейския участък.

— Деветнадесети полицейски участък, слушам.

Сърцето на Джад подскочи.

— Искам да говоря с детектив Анджели — изрече той. — Много е спешно!

— Детектив Анджели… секунда, моля.

Нещо ставаше отвън в коридора. Дочу звуците на приглушени гласове. Някой се беше присъединил към първия човек. Какво ли умуваха?

От слушалката се разнесе познат глас.

— Детектив Анджели отсъства. Тук е неговият партньор, лейтенант Макгрийви. Какво мога…

— Тук е Джад Стивънс. Намирам се в кабинета си. Цялото осветление е угасено и някой се опитва да се вмъкне в кабинета ми и да ме убие!

От другата страна последва тежка тишина.

— Вижте, докторе — каза Макгрийви. — Защо просто не дойдете при нас да си поговорим и…

— Не мога да дойда при вас! — Джад малко остана да изкрещи. — Някой се опитва да ме убие!

От другата страна отново настъпи тишина. Макгрийви не му беше повярвал и нямаше да му се притече на помощ. Той дочу да се отваря врата и гласовете се разнесоха в приемната му. Те бяха в приемната му! Необяснимо как се бяха вмъкнали, без да имат ключ! Но сега вече ги чуваше съвсем ясно как се насочват към вратата за кабинета му.

Гласът на Макгрийви се разнесе от слушалката, но Джад дори и не се вслуша. Беше много късно, безнадеждно късно. Пусна слушалката. Нямаше значение дори и Макгрийви да се беше съгласил да дойде. Убийците бяха тук! Животът представлява една много тънка нишка и за никого не е трудно да я скъса. Страхът му се превърна в сляпа ярост. Той нямаше да се примири и да позволи да го заколят като Керъл или Хансън. Той щеше да се бие. Опипа в мрака около себе си за някакво оръжие. Пепелник… нож за отваряне на писма… безполезно… Убийците бяха въоръжени с пистолети. Приличаше на някакъв кошмар по Кафка. Осъден без никакво обяснение от безименни убийци.

Чу ги да приближават до вътрешната врата и разбра, че разполага само с минута или две. С някакво странно и безстрастно спокойствие, сякаш беше негов собствен пациент, той изследва своите окончателни мисли. Помисли си за Ан, и го прониза страшната болка от загубата. Помисли си за пациентите, колко много се нуждаеха от него. Харисън Бърк. Сякаш нещо го удари по главата при мисълта, че още не се е обадил на работодателя на Харисън Бърк, за да го изпрати в психиатрична клиника. Трябваше да пъхне някъде лентите, където тези оттатък нямаше да успеят да ги открият… Сърцето му подскочи. Може би все пак разполагаше с оръжие!

Чу да натискат дръжката на вратата. Беше заключено, но това едва ли щеше да представлява препятствие за тях. Той бързо напипа пътя към масата, в чието чекмедже беше заключил лентата със записа от беседата с Бърк. Чу как вратата изскърцва сякаш някой я натискаше с цялото си тяло. После чу шум в ключалката. Защо просто не я разбият?, зачуди се той. С някаква далечна част на съзнанието си той усети важността на тази подробност, но нямаше време да я обмисли. Отключи чекмеджето с треперещи пръсти и измъкна отвътре кутията. Буквално издра ролката от кутията, после се придвижи до магнетофона и започна да я навива върху него. Един напълно илюзорен шанс, но с друг не разполагаше. Стоеше напрегнат като струна, опитвайки се да си припомни за какво точно бяха разговаряли с Бърк. Натискът върху вратата се усилваше. Джад си каза наум молитвата.

— Съжалявам, че захранването още не е възстановено — каза той на висок глас. — Но съм сигурен, че ще го възстановят само след няколко минути, Харисън. Защо не легнете на кушетката и не се отпуснете?

Шумът от другата страна на вратата внезапно спря. Джад бе успял да постави ролката върху магнетофона. Натисна бутона, но нищо не се случи. Ами разбира се! Нали в цялата сграда нямаше ток! Той отново ги чу да се мъчат с ключалката. Вълна от отчаяние го обзе.

— Сега е по-добре — изрече той на висок глас. — Разположете се удобно.

Заопипва върху масата за кибрита, намери го, скъса една клечка и я запали. Поднесе пламъка близо до магнетофона. Имаше бутон за превключване на режим „батерии“. Той превключи, после отново натисна стартовия бутон. И в този момент бравата на вратата изщрака и се отвори. И последната му защита беше изчезнала.

И изведнъж в стаята прозвуча гласът на Бърк.

— Само това ли имате да ми кажете? Та вие дори не искате да изслушате доказателствата ми. Откъде да знам, че не сте един от тях?

Джад замръзна, без да посмее и да шавне, и сърцето му заби лудо.

— Знаете много добре, че не съм един от тях — прозвуча гласът на Джад от лентата. — Аз съм ваш приятел и се опитвам да ви помогна… Разкажете ми за вашите доказателства.

— Снощи се вмъкнаха в апартамента ми — продължи гласът на Бърк. — Дойдоха да ме убият, но аз не им се дадох. Сега спя в работната си стая и съм поставил допълнителни брави на всички врати, така че да не могат да се доберат до мен.

Звуците от приемната стихнаха.

Отново гласът на Джад.

— Обадихте ли се в полицията във връзка с опита за взлом в къщата ви?

— Разбира се, че не! Полицията работи заедно с тях. Те имат заповед да ме застрелят. Но няма да посмеят да го направят, ако има хора наоколо, и затова винаги се движа в тълпата.

— Радвам се, че ми дадохте тази информация.

— Какво ще правите с нея?

— Слушам много внимателно всичко, което ми казвате — изрече гласът на Джад. И си записвам всичко… — и в този момент светна червена лампичка в съзнанието на Джад: следващите думи бяха: „… на магнетофон“.

Замахна отчаяно към стоп бутона и го натисна.

— … в ума си — изрече високо Джад. — И ние ще направим всичко възможно, за да го предотвратим.

Той спря. Не можеше да пусне отново магнетофона, защото не знаеше колко да го превърти. Единствената му надежда беше, че мъжете отвън се бяха убедили, че той не е сам, а е с пациент в кабинета си. Но дори и да ги беше убедил, щеше ли това да ги спре?

— Случаи като този — продължи Джад, като повиши гласа си, — са в действителност много по-разпространени, отколкото си мислите, Харисън. — Той издаде нетърпеливо възклицание. — Няма ли вече да пуснат захранването. Знам, че шофьорът ви чака долу пред входа и сигурно се чуди защо се бавите още, и навярно след малко ще се качи.

Спря и се вслуша. Дочу шепота от другата страна на вратата. Какво ли умуваха? Някъде отдалеч внезапно зави полицейска сирена. Шепотът спря. Той напрегна слуха си, за да улови звука от затварянето на външната врата, но не успя да чуе нищо. Дали все още бяха там и чакаха? Воят на сирената се усили и спря точно пред сградата.

Изведнъж всички лампи светнаха едновременно.