Сидни Шелдън
Голо лице (18)

Глава осемнадесета

Този път болничната стая изглеждаше другояче, но сестрата беше същата. Самото въплъщение на неодобрението. Седеше до главата му и беше първото нещо, върху което падна погледът на Джад, когато отвори очи.

— Е, дойдохме на себе си — коментира тя зловещо. — Доктор Харис искаше да ви види. Сега ще му съобщя, че сте се събудили.

И тя напусна стаята с вдървен гръб.

Джад се изправи и седна в леглото с внимателни движения. Ръцете и краката му бяха запазили рефлекса си, макар и малко забавен, но иначе бяха наред. Опита се да фокусира поглед върху един стол в стаята, като редуваше очите си. Виждаше предметите малко размазани.

— Какво ще кажете за една консултация?

Той повдигна глава. В стаята беше влязъл доктор Сеймур Харис.

— Е, — произнесе щастливо доктор Харис, — вие изглежда ще се окажете един от най-добрите ни клиенти. Знаете ли на колко възлиза вече сумата от сметката само за шевовете ви? Решихме да ви направим голямо намаление като на редовен клиент… Как спа, Джад? — запита Харис, като приседна на ръба на леглото.

— Като младенец. Какво ми даде?

— Инжекция от натриев луминал.

— Кое време е?

— Следобед.

— Господи — простена Джад. — Трябва да се измъквам оттук.

Доктор Харис издърпа картона от калъфа, който носеше.

— За какво искаш първо да си поговорим? За мозъчното ти сътресение? Разкъсванията? Контузиите?

— Чувствам се чудесно.

Лекарят остави картона до себе си. Гласът му стана сериозен.

— Джад, тялото ти е претърпяло изключително сътресение. Много по-сериозно, отколкото можеш да си представиш. И ако умът ти си е на мястото, няма да мърдаш от това легло поне няколко дни. А после ще си вземеш най-малко един месец отпуск.

— Благодаря ти, Сеймур — каза Джад.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Имам задължение, с което само аз мога да се справя.

Доктор Харис въздъхна.

— Знаеш ли кои са най-лошите пациенти на света? Докторите. — Той смени темата, очевидно вдигнал ръце. — Питър прекара до теб цялата нощ. Звъни всеки час. Много е разтревожен. Мисли, че някой се е опитал да те убие снощи.

— Нали ги знаеш какви са докторите, все им се привиждат глупости.

Харис го гледа известно време, повдигна рамене и после каза:

— Ти си психоаналитик, а аз съм най-обикновен доктор. Надявам се, че знаеш какво правиш, макар че не бих заложил и десет цента за това. Сигурен ли си, че не искаш да останеш в болницата поне няколко дни?

— Не мога да остана.

— Добре, пантеро. Утре ще те изпиша.

Джад се опита да протестира, но доктор Харис решително го прекъсна.

— Недей да спориш. Утре е неделя. Ония юнаци, дето са те пребили, и те имат нужда от отдих.

— Сеймур…

— И още нещо. Страшно мразя да се правя на грижовна майчица, но все пак ще ми кажеш ли дали изобщо ядеш в последно време?

— Ами, хапвам — каза Джад.

— Окей. Давам на госпожица Нощно гърне двайсет и четири часа да ти позаглади малко косъма. И още нещо, Джад…

— Да?

— Бъди внимателен. Нямам никакво желание да губя такъв доходоносен клиент като теб.

И доктор Харис излезе.

Джад притвори очи за момент. Чу тракането на съдовете и когато ги отвори, видя една красива сестра ирландка да вкарва количката за хранене.

— Вече сте буден, доктор Стивънс — усмихна се тя.

— Колко е часът?

— Шест.

Значи беше спал цял ден.

Сестрата започна да нарежда храната върху нощното му шкафче.

— Тази вечер имате угощение — пуйка. Утре е навечерието на Коледа.

— Знам.

Нямаше никакъв апетит до момента, в който зъбите му се забиха в пуешката кълка и внезапно разбра, че изпитва вълчи глад. Доктор Харис беше наредил централата да не прехвърля никакви разговори към отделението му и той си лежеше необезпокояван в леглото, като събираше сили. Утрешният ден щеше да му поиска всичката енергия, която беше способен да акумулира в себе си.

В десет часа на следващата сутрин доктор Сеймур Харис се втурна в стаята на Джад.

— Как е любимият ми пациент? — сияеше той. — Вече си придобил почти човешки вид.

— Аз вече се и чувствам почти човек — усмихна се Джад.

— Чудесно. След малко ще имаш посетител. Не бих искал да го уплашиш с външния си вид.

Питър. И сигурно Нора е с него. Изглежда, че двамата прекарваха по-голямата част от времето си да го посещават по болниците.

Доктор Харис продължи.

— Лейтенант Макгрийви е.

Сърцето на Джад за миг спря да бие.

— Много иска да разговаря с теб. Тръгнал е насам. Искаше да е сигурен, че си се събудил.

Значи като нищо се канеше да го арестува. Докато Анджели лежеше болен у дома си Макгрийви беше успял да скалъпи доказателство, което щеше да предяви срещу Джад. Озовеше ли се веднъж в ръцете на Макгрийви, нямаше да има спасение за него. Трябваше да изчезва, преди да го е спипал.

— Би ли помолил сестрата да извика бръснаря? — каза Джад. — Бих искал да се обръсна.

Гласът му сигурно бе прозвучал малко необичайно, защото срещна странния поглед на доктор Харис. Или пък самият Макгрийви беше проговорил на Харис за него?

— Разбира се, Джад.

И той излезе.

Джад скочи от леглото веднага щом вратата хлопна. Двете нощи непробуден сън бяха сторили истинско чудо с него. Малко се чувстваше нестабилно на краката си в първия момент, но това щеше да премине. Предстоеше му да се придвижва с най-голямата бързина, на която беше способен. Успя да се облече само за три минути.

Отвори вратата на сантиметър, огледа се дали няма някой наблизо, който да го спре, и тръгна към служебните стълби. Тъкмо вече бе поел по стъпалата, когато вратата на асансьора се отвори и видя Макгрийви да излиза от него и да се насочва към стаята, която току-що беше напуснал. Крачеше бързо по коридора, а зад него имаше и един униформен полицай и двама детективи. Джад бързо продължи надолу по стълбите към входа за линейките. Едва на следващата пресечка след болницата замаха на едно такси.

Макгрийви влезе в болничната стая и хвърли само един поглед върху празното легло и разтворените врати на дрешника.

— Изчезнал е — каза той на останалите. — Но май има още шанс да го открием.

Той сграбчи телефонната слушалка. Телефонистката го свърза с полицейската централа.

— Тук е Макгрийви — каза бързо той. — Незабавно пуснете полицейски бюлетин с описание. Спешно… Доктор Стивънс, Джад. Мъж. Кавказки тип. Възраст…

Таксито спря пред сградата с офиса на Джад. От този момент нататък за него вече безопасно място не съществуваше. Не можеше да се върне в апартамента. Трябваше да отиде в някой хотел. Отбиването му в офиса беше опасно, но бе принуден да поеме риска.

Трябваше му един телефонен номер.

Плати на шофьора и влезе във фоайето. Всеки мускул на тялото му пулсираше от болка. Движеше се бързо, защото знаеше, че разполага с много малко време. Едва ли можеха да допуснат, че ще се реши да се върне в офиса си, но все пак рискът си оставаше. Въпросът беше кой ще се добере до него пръв — полицията или убийците му.

Кабинетът му изглеждаше странен и враждебен, и Джад разбра, че повече едва ли щеше да лекува пациенти в него. Това означаваше да ги подлага на изключителна опасност. Кипеше от гняв към този невидим Дон Винтън, разрушил до такава степен живота му. Без никакви усилия можеше да си представи сцената, разиграла се след завръщането на двамата братя и след техния доклад, че за пореден път са претърпели провал. Дон Винтън сигурно беше на ръба на експлозията, ако правилно беше нарисувал психологическия му портрет. Следващата атака можеше да дойде всеки момент.

Той прекоси стаята, за да вземе номера на Ан. Защото в болницата си спомни две неща:

Някои от посещенията на Ан бяха предшествали тези на Джон Хансън.

А няколко пъти беше заварвал Керъл и Ан да си бъбрят дружески. Беше възможно Керъл да е изтървала нещо смъртоносно важно пред Ан. Ако е така, тогава и Ан се намираше в смъртна опасност.

Той извади адресната книжка от заключеното чекмедже, намери телефонния номер и го избра. Чуха се три прозвънявания и след това се обади нечий равнодушен глас.

— Това е специална централа. Кой номер избирате, моля?

Джад даде номера на телефонистката. След няколко секунди тя се обади.

— Съжалявам, но при нас такъв номер не съществува. Моля, проверете в указателя или се свържете със служба „Информация“.

— Благодаря ви — каза Джад и затвори.

Остана за миг така, като си припомни какво му бяха съобщили от службата за връзка с пациентите му преди няколко дни. Бяха успели да се свържат с всички пациенти, с изключение на Ан. Може би са записали неправилно цифрите или пък са ги разместили. Погледна и в телефонния указател, но там не фигурираше нито нейното име, нито това на съпруга й. Изведнъж почувства, че е много важно да поговори с нея. Преписа си адреса й: Уудсайд авеню 617, Байон, Ню Джърси.

След четвърт час беше в сервиза на Ейвис, където нае кола. Зад щанда висеше табела с надпис: „Не сме първокласни, но затова пък се стараем повече“. На един хал сме, помисли си Джад.

След няколко минути изкарваше колата от гаража. Направи една обиколка из квартала, за да се увери, че никой не го следи, и се насочи към моста Джордж Уошингтън, от който се отделяше пътя за Ню Джърси.

В Байон спря на една бензиностанция, за да пита за адреса.

— На следващия ъгъл наляво и после третата пресечка вляво.

— Благодаря ви — каза Джад и потегли.

При мисълта, че ще види Ан, сърцето му ускори пулса си. Какво трябваше да й каже, без да я разтревожи? Съпругът й дали си беше у дома?

На Уудсайд авеню зави наляво. Загледа се в номерата. Намираше се в деветстотния квартал. Къщите от двете страни на улицата бяха дребни, стари и очукани от природните стихии и годините. Подкара към седемстотния квартал. Къщите прогресивно продължаваха да остаряват и да се смаляват.

Ан му беше казала, че живее в хубаво имение с много дървета. А тук нямаше дърво даже и за цяр. И когато най-сетне стигна до номера, който Ан му беше дала, той беше почти подготвен за това, което видя.

Номер 617 представляваше пуст и буренясал парцел.