Сидни Шелдън
Голо лице (14)

Глава четиринадесета

Хората на коронера бяха привършили работата си и изнесли тялото. Всички си бяха тръгнали, с изключение на Джад, Макгрийви и Анджели. Седяха в малкия офис на мениджъра, украсен с няколко впечатляващи голи модели върху календари, едно старо бюро, въртящ се стол и два метални шкафа с чекмеджета. Осветлението работеше, включен бе и един електрически радиатор.

Бяха успели да открият мениджъра на фабриката, някой си мистър Пол Морети, и му бяха развалили предколедното парти, за да му зададат няколко въпроса. Той им беше обяснил, че е освободил персонала още по обед, защото е предколедна седмица. Затворил фабриката още на двадесет и трети и доколкото му било известно, едва ли някой е останал да работи по това време. Мистър Морети беше пиян като свиня и след като Макгрийви се убеди, че присъствието му едва ли щеше да им бъде повече от полза, нареди да го върнат у дома му. Джад изобщо не осъзнаваше какво става в стаята. Цялото му съзнание беше обсебено от пълнобузестия и жизнерадостен Муди и ужасната му смърт. За всичко Джад обвиняваше себе си. Ако не го беше замесил в тая история, дребният детектив щеше да си остане жив.

Вече преваляше полунощ. Джад с последни сили разказваше за десети път историята с телефонното обаждане на Муди. Макгрийви седеше срещу него, загърнат в палто и дъвчеше яростно края на пурата си. Накрая проговори.

— Четете ли детективски истории?

Джад го изгледа втренчено.

— Не. Защо?

— Ще ви кажа защо. Историята ви е прекалено правдоподобна, за да бъде истинска, доктор Стивънс. Още от самото начало започнах да си мисля, че сте затънали до шията. И ви го казах. Така че какво става? Изведнъж се превръщате в мишена, а не в стрелец. Първо твърдите, че ви блъска някаква кола…

— Той наистина беше блъснат от кола — напомни му Анджели.

— И полицай новобранец ще ти го обясни — изръмжа Макгрийви. — Напълно е възможно да е било организирано от онзи, който играе комбина с нашия доктор тук. — Той се обърна към Джад. — После звъните по телефона на детектив Анджели и пищите с пяна на уста, че двама мъже се мъчат да се вмъкнат в офиса ви и да ви убият.

— Те се вмъкнаха — каза Джад.

— Не, те не са се вмъкнали — изсумтя Макгрийви. — Използвали са специален ключ. — Гласът му изведнъж се втвърди. — Вие казахте, че имало само два такива ключа за този офис — вашият и този на Керъл Робъртс.

— Точно така. Казах ви — те са направили копие на ключа на Керъл.

— Знам какво ми казахте. Наредих да направят парафинова проба. Ключът на Керъл никога не е бил копиран, докторе. — Той направи пауза, за да може Джад да осмисли думите му. — И след като споменатият ключ е у мен, тогава значи остава вашият, нали така?

Джад го гледаше, загубил дар слово.

— И след като не се хванах на вашата блестяща теория за изтървания маниак, наемате си детектив директно от телефонния указател, и той незабавно открива бомба, поставена в колата ви. Май само аз не съм успял да я видя, защото вече я няма. После решавате, че е крайно време да ми подхвърлите поредния труп, така че връзвате Анджели по телефона с поредния номер за някаква си среща с Муди на потайно място, където щял да ви съобщи кой стои зад всички тия мистериозни опити да ви светят маслото. И какво става? Идваме тук и що да видим — вашият човек увиснал на куката.

Джад почервеня от гняв.

— Нямам вина за това, което се случи.

Макгрийви го изгледа с продължителен и твърд поглед.

— Знаете ли коя е единствената причина досега да не съм ви пъхнал в дранголника? Защото не съм открил още и следа от мотив в цялата тая гадост. Но аз ще го открия, докторе. Обещавам ви.

И той се надигна от мястото си.

Джад изведнъж си спомни какво искаше да му съобщи.

— Почакайте! — каза той. — Какво ще кажете за Дон Винтън?

— Кой е тоя Дон Винтън?

— Муди каза, че той стоял зад цялата тази история.

— Познавате ли някого на име Дон Винтън?

— Не — каза Джад. — Аз… аз предполагам, че е известен на полицията.

— Никога не съм чувал за такъв.

Макгрийви се обърна към Анджели. Анджели поклати глава.

— Окей. Изпрати запитване за Дон Винтън до ФБР, Интерпол, до полицейските шефове във всички големи американски градове. — Той изгледа Джад. — Сега доволен ли сте?

Джад кимна. Който и да се криеше зад всичко това, не можеше да не е регистриран в полицията. Едва ли щеше да представлява проблем да го идентифицират.

И отново Муди зае съзнанието му със своите непретенциозни афоризми и ум като бръснач. Сигурно го бяха проследили до фабриката. Беше немислимо да е казал и на някой друг за срещата им; спомни си за изключителната настойчивост в гласа му. Сега поне знаеха името на човека, когото търсеха.

Praemonitus, praemunitas.

Предупреден, въоръжен.

Убийството на Норман З. Муди изпълни първите страници на вестниците още на следващата сутрин. Джад си купи един по пътя към кабинета. Споменаваха накратко и него като свидетел, открил заедно с полицията тялото, но Макгрийви не беше допуснал и един излишен ред. Държеше вестникарите на максимална дистанция. Джад се зачуди какво ли щеше да си помисли Ан.

Беше събота, денят, в който той правеше обичайната си обиколка в клиниката, но се беше обадил и помолил някой да го смени. Качи се сам в асансьора и се постара да не срещне никого в коридора. Питаше се дори още докато вървеше колко време може да издържи човек като него в непрекъснатото напрежение убиецът да направи поредния си опит.

Поне пет пъти сутринта посяга към слушалката, неспособен да овладее възбудата си, но всеки път успяваше да се сдържи. Искаше да пита Анджели дали са открили кой се крие зад името Дон Винтън. Анджели сигурно щеше да му се обади веднага щом научеше нещо. Джад се питаше какъв ли мотив можеше да има този човек, за да желае така страстно смъртта му. Възможно беше да се окаже негов стар пациент отпреди години, вероятно по времето, когато беше практикуващ лекар по болниците. Някой, който считаше, че Джад го беше ощетил или наранил по някакъв начин. Но той не си спомняше за такъв пациент с такова име.

По обяд чу, че някой прави опит да отвори вратата от коридора към приемната му. Беше Анджели. Джад не можеше да прочете нищо по изражението на лицето му, само дето то изглеждаше още по-изтощено и изпито в сравнение с предния ден. Носът му беше зачервен и надут от непрекъснато подсмърчане. Влезе в кабинета му и уморено се отпусна в едно кресло.

— Научихте ли нещо за Дон Винтън? — запита нетърпеливо Джад.

Анджели кимна.

— Получихме обратни телекси от ФБР, полицейските шефове от всички големи градове в Съединените щати и Интерпол. — Джад кимна безмълвно, останал без дъх. — Дори и не са чували това име.

Джад се втренчи в Анджели, неспособен да повярва на ушите си; усети изведнъж как стомахът му пропадна някъде.

— Но това е невъзможно! Искам да кажа… все някой трябва да е чувал за него! Човек, способен на всичко това не се появява току-така!

— Точно това каза и Макгрийви — изрече изтощено Анджели. — Докторе, хората ми и аз не сме мигнали цяла нощ, отмятайки всеки Дон Винтън в Манхатън и всички останали предградия. Проверихме дори и Ню Джърси и Кънектикът. — Той извади навита на руло хартия от джоба си и я показа на Джад. — Открихме в телефонния указател единайсет човека с името Дон Винтън, които го изговарят „-тън“, четирима — „тен“ и двама — „-тин“. Пробвахме дори и варианта да се изговаря като едно цяло име. Свихме кръга на заподозрените до пет души и проверихме всеки един от тях. Единият е парализиран. Вторият е свещеник. Третият е първият вицепрезидент на една банка. Четвъртият е пожарникар, който е бил дежурен по време на две от убийствата. Остана ми да проверя само последния. Държи магазинче за домашни питомци и трябва да е най-малко на осемдесет години.

Джад изведнъж усети гърлото си пресъхнало. Чак сега осъзна колко много беше разчитал на тази проверка. Муди едва ли щеше да му каже името, без да е абсолютно сигурен. А той не беше споменал Дон Винтън да е само съучастник; напротив, беше наблегнал, че той се крие зад цялата работа. Беше немислимо полицията да няма досие на такъв човек. Муди го бяха убили, защото се беше добрал до истината. И след като бяха отстранили и Муди, Джад оставаше абсолютно сам. Примката се стягаше още по-плътно.

— Съжалявам — проговори Анджели.

Джад изгледа детектива и изведнъж съобрази, че Анджели цяла нощ не се е прибирал у дома си.

— Не знам как да ви се отблагодаря за усилията — каза той.

Анджели се приведе напред.

— Сигурен ли сте, че сте чули добре какво каза Муди?

— Да — изрече Джад.

Той затвори очи в опит да се концентрира. Беше запитал Муди дали знае със сигурност кой стои зад всичко това. Гласът на Муди отново прозвуча в ушите му. Абсолютно сигурен. Да сте чували някога за Дон Винтън? Дон Винтън. Той отвори очи.

— Да — повтори той.

Анджели въздъхна.

— Тогава сме доникъде — изсмя се той с глас, в който нямаше и следа от веселие. — Не исках да ви обидя. — Той кихна.

— Най-добре ще е да се прибирате и право в леглото.

Анджели се изправи.

— Да. Май сте прав.

Джад се поколеба.

— От колко време работите заедно с Макгрийви?

— Това е първият ни съвместен случай. Защо?

— Мислите ли, че той е способен да ме натопи за убийство?

Анджели кихна отново.

— Мисля, че може би имате право, докторе. Е, май трябва да си вървя.

И той се запъти към вратата.

— Мисля, че имам някаква следа — каза Джад.

Анджели спря и се извърна.

— Продължавайте.

Джад му разказа за Тери, като добави, че се кани да провери и някои от бившите приятели на Джон Хансън.

— Не звучи много вероятно — призна Анджели, — но предполагам, че е по-добре от нищо.

— До гуша ми дойде непрекъснато да съм нечия мишена. Ще започна да отвръщам на ударите. Тръгвам след тях.

Анджели го изгледа.

— С какво ще воювате? Ние се бием с призраци.

— Когато има свидетел, който подозира някого, полицията използва художник, който рисува портрет на заподозрения, съгласно описанията на всички, които са го видели. Така ли е?

Анджели кимна.

— Полицейски робот.

Джад възбудено закрачи из кабинета.

— Ще ви опиша личността на човека, който се крие зад всичко това.

— Как ще го направите? Та вие никога не сте го виждали. Той може да бъде всеки човек от улицата.

— Не, не може — поправи го Джад. — Ние търсим един много специален човек.

— Някой ненормален.

— Ненормалност е улична фраза. Такъв термин в медицината не съществува. Нормалността е просто способността на разума да реагира адекватно на заобикалящите го условия. Ако ние не реагираме адекватно, то тогава или се крием от реалността, или бягаме в някакъв въображаем свят, където сме свръхчовеци, за които не съществуват никакви закони.

— Нашият човек се мисли за свръхчовек.

— Точно. Всеки човек попаднал в ситуация, където е заплашен животът му, има три възможности за избор. Бягство, договаряне с противника, или атака. Нашият човек е избрал последното.

— Следователно е лунатик.

— Не. Много рядко се случва лунатик да посегне на живота на друг човек. Периодът, в който са способни на такива действия, е изключително кратък. Имаме работа с някой, който е много по-специален. Той може да е соматик, хипофреник, шизоид, циклоид — или да е някаква комбинация от тези типове. Възможно е да сме се сблъскали с някоя фуга — временна амнезия, предшествана от ирационални постъпки. Особеното обаче в нашия случай е, че неговото поведение и външен вид ще изглеждат абсолютно нормални за околните.

— Значи пак сме в задънена улица.

— Не, грешите. Вече разполагаме с достатъчно информация. Вече мога да ви опиша и външния му вид — каза Джад. Той присви очи в усилието си да се концентрира. — Дон Винтън е над средния ръст, с хармонични пропорции на тялото, и е с телосложение на атлет. Винаги е елегантен и придирчив към всичко, което върши. Не притежава художествен талант. Не рисува, не пише, нито свири на пиано.

Анджели го гледаше със зяпнала уста.

Джад продължи да говори още по-бързо; лицето му беше поруменяло.

— Не посещава никакви обществени клубове или организации. Такива, които той не притежава или контролира. Той е от тези мъже, които са родени да командват. Безжалостен и без задръжки. Мисли само за едри сделки. Например, той никога не би се замесил в кокошкарски истории. Ако има досие в полицията, то ще бъде само за банков обир, отвличане, или убийство. — Възбудата на Джад нарастваше с всяко изречение. Картината взе да изпъква пред взора му. — Когато го заловим, ще установим, че вероятно единият от родителите му го е отритнал през детството.

Анджели го прекъсна.

— Докторе, неприятно ми е да ви разочаровам, но е напълно възможно да се окаже някой откачен наркоман, който…

— Не. Този човек не взема наркотици. — Гласът на Джад беше определено убеден. — И ще ви кажа още нещо за него. В училището е практикувал спортове, в които има физически сблъсък с противника. Футбол или хокей. Не го вълнуват нито шахът, нито словесните игри, нито загадките.

Анджели го гледаше със скептичен поглед.

— Самият вие твърдите, че нападателите са били повече от един човек — възрази той.

— Аз ви описвам Дон Винтън — каза Джад. — Мозъкът на цялата операция. Ще ви кажа и още нещо за него. Той е южняшки тип.

— Кое ви кара да мислите така?

— Методите, които използува при убийствата. Нож — киселина — бомба. Произходът му е от Латинска Америка, Италия или Испания. — Джад си пое дъх. — Ето ви полицейския робот. Това е човекът, извършил три убийства и който още не се е отказал да убие и мен.

Анджели преглътна.

— Откъде, по дяволите, научихте всичко това?

Джад седна на стола и се приведе към Анджели.

— Такава ми е професията.

— Портрет откъм психическата страна, да. Но как можете да опишете външния вид на човек, когото никога не сте виждали?

— Не съм от тези, които гадаят. Един лекар на име Кречмър е открил, че осемдесет и пет процента от хората, страдащи от параноя са добре сложени, с атлетическо телосложение. Нашият човек е очевиден параноик. Има мания за величие. Мегаломаниак, който си мисли, че стои по-високо от закона.

— Тогава защо не са го опандизили още отпреди?

— Защото носи маска.

— Носи какво?

— Ние всички носим маски, Анджели. Още в детството ни приучават да крием истинските си чувства, да не даваме показ на ненавистта и страховете си. — Гласът му беше напълно уверен. — Но при един силен стрес Дон Винтън ще смъкне маската си и ще покаже истинското си лице.

— Разбирам.

— Неговото его е и неговата ахилесова пета. Ако бъде застрашен — но наистина застрашен — той ще се прекърши. Сега е на ръба. Няма да мине много време, и ще се срине съвсем. — Джад се поколеба, но след малко продължи, сякаш вече говореше на себе си. — Той е човек с… мана.

— С какво?

— Мана. Това е термин, с който примитивните племена наричат техен съплеменник, притежаващ власт върху тях, защото в душата му са се вселили демони, които му придават свръхестествени способности.

— Вие казахте, че той не рисува, не пише или не свири на пиано. Откъде знаете това?

— Светът е пълен с хора на изкуството шизоиди. Повечето от тях успяват да се спасят, без да се отдадат на насилието, чрез своята работа, която им служи като отдушник. Нашият човек не притежава такъв спасителен изход. Той наподобява вулкан. Единственият начин, по който може да се разтовари от напрежението, което го разпъва отвътре, е да избухне. И той избухва: Хансън — Керъл — Муди.

— Искате да кажете, че това са просто безсмислени убийства, извършени от него, защото той е бил…

— За него не са безсмислени. Точно обратното… — Умът на Джад препускаше стремително напред. Още няколко късчета от мозайката бяха заели местата си. Изруга се, загдето толкова дълго време се беше оказал сляп за тях. — Аз съм единственият човек, който Дон Винтън иска да убие. Джон Хансън беше убит, защото го бяха сбъркали с мен. Когато убиецът е разбрал грешката си, той се е върнал в кабинета за следващия си опит. Аз вече си бях отишъл, но той е заварил Керъл там.

Гласът му трепереше от гняв.

— Той я е убил, за да не го издаде, така ли?

— Не. Мъжът, когото търсим, не е садист. Измъчвал е Керъл, защото е искал нещо от нея. Някакво уличаващо доказателство, да речем. А тя не е искала — или не е могла — да му го даде.

— Какво доказателство? — запита Анджели.

— Нямам представа — каза Джад. — Но съм сигурен, че точно това е ключът към загадката. Муди откри отговора и затова го убиха.

— Има още нещо, което не се вписва във вашата теория. Ако например бяха успели да ви убият тогава на улицата, то в такъв случай нямаше да могат да се доберат до доказателството.

— Вписва се. Нека да приемем, че доказателството се намира някъде сред записите на разговорите с моите пациенти. Само по себе си то може да е абсолютно безобидно, но ако го съпоставя с другите факти, би могло да представлява заплаха за тях. Така че те имат два изхода. Или да ми го отнемат, или да ме премахнат, за да не мога да го кажа на никого. Първо се опитаха да ме премахнат. Но по погрешка убиха Джон Хансън. Тогава отидоха на втория вариант. Опитаха се да го вземат от Керъл. Когато и там не успяха, решиха на всяка цена да ме унищожат. Тогава дойде и инцидентът с леката кола. Вероятно са ме проследили, когато отидох при Муди, след което са започнали да следят и него. И когато е открил каква е истината, го убиха.

Анджели гледаше Джад с някаква замислена гримаса върху лицето си.

— Ето затова убиецът няма да се спре пред нищо, докато не ме премахне — заключи спокойно Джад. — Играта е стигнала последния етап — или аз, или той, а човекът, когото търсим, не понася да губи.

Анджели размишляваше над думите на Джад.

— Ако вие сте прав — каза той накрая, — тогава ще имате нужда от охрана.

Той извади служебния си револвер и отвори барабана да види дали е зареден.

— Благодаря ви, Анджели, но не ми трябва пистолет. Ще воювам с тях със собствени оръжия.

Външната врата на кабинета внезапно се отвори с рязко щракане.

— Да не чакате някого?

Джад поклати глава.

— Не. Този следобед нямам пациенти.

Анджели мигновено се придвижи плътно до вратата на кабинета с револвер в ръка. Застана от едната страна и рязко я отвори. На прага стоеше Питър Хадли с увиснала челюст.

— Кой сте вие? — изръмжа Анджели.

Джад се приближи до тях.

— Всичко е наред — каза той. — Това е мой приятел.

— Хей, какво става тук, по дяволите?

— Съжалявам — извини се Анджели и прибра револвера.

— Запознайте се — доктор Питър Хадли — Детектив Анджели.

— Каква е тая лудница при теб? — запита Питър.

— Случи се неприятност — обясни Анджели. — Кабинетът на доктор Стивънс беше малко… атакуван, и ние помислихме, че онези, които са го извършили, пак се връщат.

Джад подхвана подадения му спасителен пояс.

— Да. Но не успяха да намерят това, което са търсили.

— Има ли нещо общо това с убийството на Керъл, Джад? — запита Питър.

Анджели заговори преди Джад да успее да измисли нещо.

— Все още не сме сигурни, доктор Хадли. Засега службата ни е помолила доктор Джад да се въздържа от обсъждане на случая.

— Разбирам — изрече Питър. Той се обърна към Джад. — Не си забравил за обяда, нали?

Джад изведнъж се сети, че съвсем му беше изхвръкнало от ума.

— Разбира се — каза бързо той. После се обърна към Анджели. — Мисля, че се разбрахме за всичко.

— И за последно — каза Анджели. — Сигурни ли сте, че нямате нужда…? — И той потупа револвера си.

Джад поклати глава.

— Благодаря ви, но няма нужда.

— Окей. Пазете се — каза Анджели.

— Ще се пазя — обеща Джад.

По време на обяда Джад беше извънредно замислен, но Питър не го притесняваше с въпроси. Говориха за общи приятели и пациенти, които и двамата бяха лекували. Питър разказа на Джад, че е разговарял с работодателя на Харисън Бърк и много бързо успял да го убеди да прати Бърк на преглед при психиатър. Щели да го изпратят в частна клиника.

Когато вече си пиеха кафето Питър каза:

— Не знам какви проблеми имаш, Джад, но ако мога да ти помогна с нещо…

Джад поклати глава.

— Благодаря ти, Питър, но това е нещо, с което трябва да се справя сам. Веднъж да свърши и ще ти разкажа всичко.

— Надявам се да е скоро — изрече Питър. Той се поколеба, преди да заговори пак. — Джад… сигурен ли си, че не се намираш в никаква опасност?

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Джад.

Ако не се броеше маниакалният убиец извършил три убийства и решен на всяка цена да прибави и Джад към списъка на жертвите си.