Сидни Шелдън
Голо лице (12)

Глава дванадесета

Снегът отново бе завалял. От височината на петнайсетия етаж звуците от улицата долитаха приглушени, отвявани от арктическия вятър, донесъл снега. От другата страна на улицата в някакъв осветен офис зърна неясната фигура на секретарка, взираща се надолу през прозореца.

— Нора… сигурна ли си в това?

— Говориш с ходеща енциклопедия, когато става дума за Холивуд, любими. Тери живееше с шефа на филмовите къщи „Континентал“, но си имаше и един помощник-режисьор като резерва. Една вечер го спипала, че й изневерява, и го наръгала с нож до смърт. Главният шеф задействал всичките си връзки и платил на маса народ да си затварят устата и цялата работа била потулена под формата на злополука. Част от уговорката била да се маха от Холивуд и никога повече да не се връща там. И тя повече не се върнала.

Джад се втренчи тъпо в слушалката.

— Джад, чуваш ли ме?

— Да, слушам те.

— Звучиш ми малко странно.

— Откъде научи всичко това?

— Да съм го научила? Всички вестници и списания гърмяха седмици наред по случая. Целят свят го научи.

Освен него.

— Благодаря ти, Нора — каза той. — Поздрави Питър от мен. — И той затвори телефона.

Значи това бил „злополучният инцидент“. Тери Уошбърн беше убила човек и никога не бе споменала за това. А след като беше убила веднъж…

Той извади замислено един бележник и написа в него „Тери Уошбърн“.

Телефонът звънна. Джад вдигна слушалката.

— Доктор Стивънс слуша…

— Просто се обаждах да разбера дали всичко е наред. — Беше детективът Анджели. Гласът му продължаваше да бъде дрезгав от грипа.

Вълна от благодарност обля Джад. Някой се беше сетил за него.

— Нещо ново?

Джад се поколеба. Нямаше смисъл да пази в тайна откриването на бомбата.

— Опитаха се отново. — Джад разказа на Анджели за Муди и бомбата, която беше открил в колата му. — Това вече трябва да убеди Макгрийви — заключи той.

— Къде е бомбата? — Гласът на Анджели беше силно възбуден.

Джад се поколеба.

— Разглобиха я.

— Какво? — запита Анджели, без да вярва на ушите си. — Кой го направи?

— Муди. Той реши, че това не е от значение.

— Не било от значение! За него въобще съществува ли такова нещо като полиция? Достатъчно беше само да я погледнем, за да кажем кой я е поставил. Имаме си специален архив за целия контингент. М. О.

— М. О.?

— Modus Operandi. Всеки бомбаджия си има почерк на работа. Веднъж да направят по определен начин нещо първия път, и после това вече започва да се повтаря — не е необходимо да ви го обяснявам.

— Да — каза замислено Джад.

Нямаше и съмнение, че на Муди това му беше добре известно. Дали нямаше някакви свои съображения да не показва бомбата на Макгрийви?

— Доктор Стивънс, ще ми кажете ли как наехте Муди?

— Открих го в телефонния указател.

Даже и на самия него му прозвуча смешно.

Дочу как Анджели преглъща.

— О! Значи не знаете нищо за него.

— Знам само, че мога да му имам доверие. Защо?

— Точно в този момент считам, че не можете да вярвате на никого — каза Анджели.

— Невъзможно е Муди да има нещо общо с която и да е от тия истории. Господи, та аз го избрах съвсем случайно от телефонния указател.

— Пет пари не давам как сте го избрали. Има нещо много гнило в цялата тая история. Муди твърди, че е заложил капан за убийците, които са по петите ви, но хлопва капана тогава, когато хищникът се е измъкнал, така че… И после ви демонстрира бомба в колата ви, която е напълно възможно да е поставена от самия него. С което моментално става ваш човек. Нали така?

— Предполагам, че нещата могат да се погледнат и така — изрече бавно Джад. — Но…

— Може пък вашият приятел да си има своя игра и да залага капана си за вас. Искам да бъдете хладнокръвен и да не изпадате в паника, докато не разберем какво е замислил.

Муди срещу него? Направо не му го побираше умът. И въпреки това отново изскочиха старите му подозрения, че Муди го праща на заколение.

— Какво искате да направя? — запита Джад.

— Какво ще кажете да напуснете за малко града? Но наистина да отидете някъде.

— Не мога да изоставя пациентите си.

— Доктор Стивънс…

— А и освен това — добави Джад, — това няма да реши нищо, не е ли така? Та аз дори няма да знам от какво бягам. И когато се върна, всичко ще си продължи постарому.

Последва кратка тишина.

— Имате право. — Анджели започна въздишка, която изведнъж премина в кихавица. Гърлото му беше в ужасно състояние.

— Кога мислите, че ще ви се обади отново Муди?

— Не знам. Той твърди, че имал някаква представа кой стои зад всичко това.

— Не ви ли е идвало на ума, че авторът на всичко това може да плати на Муди далеч повече, отколкото вие? — Гласът на Анджели беше изпълнен с настойчивост. — Обадете ми се веднага, в случай че поиска да се срещне с вас. Аз ще си бъда у дома още един или два дни. Каквото и да се случи докторе, в никакъв случай не се съгласявайте на среща с него на четири очи!

— Вие прекалено много теоретизирате — възрази Джад. — Само защото Муди е демонтирал бомбата от колата ми…

— Има и още нещо — каза Анджели. — Имам предчувствието, че сте избрали не този човек, който ви трябва.

— Ще ви телефонирам веднага щом ми се обади — обеща Джад.

И затвори, разтърсен, телефона. Не ставаше ли прекалено подозрителен Анджели? Наистина, вероятността Муди да го беше излъгал за бомбата, за да завоюва доверието му, не беше за пренебрегване. След което следващата му стъпка щеше да бъде още по-лесна. Трябваше само да се обади на Джад и да го помоли за среща на четири очи в някое закътано място под претекста, че има да му съобщи някаква важна и поверителна информация. И после… Джад потрепери. Беше ли възможно да е сбъркал в преценката си за характера на Муди? Той си припомни собствената си реакция първия път, когато се беше срещнал с него. Първата му представа за човека пред него беше, че е пълен некадърник. После беше разбрал, че се е заблуждавал. Идиотската фасада на Муди криеше зад себе си ум, остър като бръснач. Но от това съвсем не следваше, че на Муди може да му се вярва. А сега… Чу, че някой отваря външната врата на приемната и погледна часовника си. Ан!

Бързо прибра лентите, отиде до вратата на приемната си и я отвори.

Ан стоеше права до стената. Носеше изключително добре ушито тъмносиньо морско костюмче и малка шапчица. Беше унесена в собствените си мисли и изобщо не усети присъствието му. Той я гледаше жадно, като се опитваше да попие колкото може повече от красотата й. Мъчеше се едновременно с това да открие някакъв, макар и дребен недостатък, който да го убеди, че тя не е за него, че един ден ще намери и по-добра от нея. Баснята за гроздето и лисицата. Не, не Фройд беше бащата на психиатрията, а Езоп.

— Здравейте — каза той.

Тя вдигна поглед с мигновена тревога. После се усмихна.

— Здравейте.

— Заповядайте, мисис Блейк.

Тя мина покрай него и влезе в кабинета му, като го докосна леко с тялото си. Обърна се и го изгледа с невероятните си тъмновиолетови очи.

— Откриха ли онзи шофьор, който ви блъсна и избяга?

Лицето й наистина беше разтревожено, със загрижен израз.

Той отново потисна с усилие импулса да излее душата си пред нея. Беше му пределно ясно, че няма право. В най-добрия случай, щеше да се окаже евтин трик да завоюва съчувствието й. А в най-лошия можеше да й навлече огромни неприятности.

— Все още не.

Посочи й стол, където да седне.

Ан не отделяше очи от лицето му.

— Изглеждате много уморен. Толкова ли беше наложително да се върнете веднага на работа?

Господи, помисли си той. Не понасям вече никакви съчувствия. Не и сега. И то от нея.

На глас произнесе:

— Нищо ми няма. Отложих всичките си ангажименти за днес, но от централата не успяха да се свържат с вас.

Лицето й стана угрижено. Страхуваше се, да не се е оказала натрапница. Ан — и натрапница.

— Извинявам се много. Ако знаех…

— Моля ви, недейте — изрече бързо той. — Та аз дори се радвам, че не са успели да се свържат с вас. — Щеше да я види за последен път. — Как се чувствате? — запита я той.

Тя се поколеба, понечи да каже нещо и се отказа.

— Леко объркана — отвърна.

Изгледа го с малко странен поглед. Изражението на лицето й докосна някаква дълбоко скрита струна в душата му; нещо, което се мъчеше, но не можеше да си припомни. Почувства топлината, която струеше от тялото й, внезапно изпита неописуем физически копнеж. И той изведнъж проумя какво прави. Приписваше й собствените си емоции. За миг се беше заблудил, също като някой студент първокурсник по психиатрия.

— Кога потегляте за Европа? — запита я той.

— Сутринта на Коледа.

— Само вие и съпругът ви?

Чувстваше се като пълен идиот с въпросите си.

— Къде смятате да ходите?

— Стокхолм, Париж, Лондон и Рим.

Ще бъда най-щастливият човек на Земята да те разведа из Рим, помисли си Джад. Една година беше живял в тоя град. Беше работил като лекар стажант в американската болница. Близо до Тиволи имаше едно фантастично старо ресторантче на „Сибел“, забодено на върха на един хълм, близо до останките на древно езическо светилище, където човек можеше да се припича на слънце и да наблюдава как стотици диви гълъби затъмняват небето над петнистите скали.

И Ан отиваше в Рим със своя съпруг.

— Това ще е вторият ни меден месец — каза тя.

В гласа й се промъкна почти неуловимо напрежение. Ако не беше подготвен, можеше и да не го усети.

Джад я огледа с внимателен поглед. Отвън изглеждаше съвсем нормална и спокойна, но усещаше как отвътре напрежението й напира. Нещо никак не беше наред, щом като едно младо, красиво момиче заминаваше за Европа на второ медено пътешествие в такова състояние.

Изведнъж сякаш му падна пелена от очите.

Напълно отсъстваше обичайната възбуда в такива случаи. Но дори и да я имаше, тя беше потисната от много по-силна емоция. Тъга? Съжаление?

Едва в този момент осъзна, че я гледа втренчено.

— Колко… колко време няма да ви има?

Отново идиотски въпрос.

Слаба усмивка докосна устните й, сякаш съзнаваше какво има наум.

— Не мога да знам със сигурност — изрече тя с невесел глас. — Антъни ще реши.

— Разбирам. — Той сведе поглед към пода с нещастен вид.

Трябваше да сложи край на всичко това. Не можеше да я остави да си отиде току-така. Щеше да бъде абсолютен идиот, ако го направеше.

— Мисис Блейк… — започна той.

— Да?

Опита се да придаде на гласа си бодрост.

— Аз наистина ви извиках тук под измислен претекст. Нямаше необходимост от последен сеанс. Просто исках… да се сбогуваме.

Беше много странно, но това по някакъв начин я отпусна малко.

— Знам — каза спокойно тя. — Аз също исках да си вземем довиждане.

Гласът й отново издаде същата нотка, както преди малко.

Тя се надигна.

— Джад…

Вдигна поглед като впи очите си в неговите и той видя какво е прочела тя там. Беше огледалното отражение на толкова мощен порив, че беше почти физически осезаем. Тялото му се устреми към нея и спря. Нямаше право да подлага и нейния живот на опасност.

Когато проговори, гласът му вече беше почти спокоен.

— Пратете ми картичка от Рим.

Тя дълго не отдели поглед от него.

— Моля ви, пазете се, Джад.

Той кимна, неспособен да проговори.

И тя си тръгна.

Джад чу телефона едва след третото прозвъняване.

— Ти ли си, докторе? — Беше Муди. Гласът му буквално преливаше от слушалката и пращеше от възбуда. — Сам ли си?

— Да.

Възбудата на Муди беше примесена с нещо, което Джад не беше в състояние да определи точно. Предпазливост? Страх?

— Докторе, помниш ли, когато ти казах, че имам предчувствие кой може да се крие зад всичко това?

— Да…

— Оказа се, че съм бил прав.

Джад усети как го пронизва внезапен студ.

— Знаете кой е убил Керъл и Хансън?

— Да. Знам кой. Знам също и защо. Следващият си ти, докторе.

— Кажете ми…

— Не по телефона — прекъсна го Муди. — По-добре да се срещнем някъде и да поговорим. Елате сам.

Елате сам!

— Чувате ли ме? — запита Муди.

— Да — изрече бързо Джад.

Какво му беше казал Анджели? Каквото и да става, докторе, не се срещайте с него сам.

— Не можем ли да се срещнем при мен? — запита той, като се мъчеше да печели време.

— Мисля, че ме следят. Но успях да се изтръгна. Обаждам се от компанията за производство на месни пакетирани продукти „Файв Стар“. На Двадесет и трета улица е, западно от Десето авеню, близо до доковете.

Джад още не можеше да повярва, че Муди можеше да му готви капан. Реши да го изпита.

— Ще доведа Анджели с мен.

Гласът на Муди стана остър като бръснач.

— Няма да водиш никого. Идваш сам.

Значи беше истина.

Джад си представи дребния закръглен Буда от другата страна на линията. Простодушният му приятел, който му бъркаше в джоба всеки ден за петдесет долара ежедневни разноски плюс непредвидени разходи, за да подготви смъртоносен капан на клиента си.

Джад задържа гласа си спокоен.

— Добре — каза той. — Веднага тръгвам. — Реши да опита един последен изстрел. — Наистина ли сте сигурен кой се крие зад цялата работа, Муди?

— Абсолютно сигурен съм, докторе. Да си чувал някога за Дон Винтън?

И Муди затвори.

Джад остана прав до телефона, като се мъчеше да овладее урагана от емоции, разбушувал се в душата му. Погледна в бележника си за домашния номер на Анджели и го избра. Сигналът прозвуча пет пъти и Джад усети как го сграбчи внезапната паника, че Анджели можеше да не е у дома си. Щеше ли да събере смелост в себе си да отиде на срещата сам?

И в този момент Анджели вдигна слушалката.

— Хелоу? — Гласът му си беше все така дрезгав.

— Джад Стивънс се обажда. Току-що ми се обади Муди.

Гласът на Анджели изведнъж забърза.

— Какво каза?

Джад се поколеба, притиснат от последните си колебания за лоялност и — да, привличане към това дребно и дебело човече, което замисляше най-хладнокръвно убийството му.

— Поиска да се срещнем в компанията за производство на месни пакетирани изделия „Файв Стар“. Намира се на Двадесет и трета улица близо до Десето авеню. Каза ми да отида сам.

В смеха на Анджели отсъстваше дори и намек за веселост.

— Има си хас. Не си подавайте и главата от кабинета, докторе. Сега ще позвъня на лейтенант Макгрийви. Ще дойдем двамата да ви вземем.

— Добре — каза Джад.

Бавно постави слушалката върху телефона. Норман З. Муди. Простодушният Буда от телефонния указател. Джад почувства пристъп на внезапна и необяснима тъга. Беше обикнал Муди. И му беше поверил живота си.

А Муди го чакаше, за да го убие.