Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (29)

30

Открили ДеУит Олбрайт сгърчен върху кормилото малко на север от Санта Барбара; изминал толкова дълъг път, докато му изтече кръвта. Направо не ми го побираше умът. Мъж като Олбрайт не умираше, просто не можеше да умре. Целият настръхнах при мисълта, че след като свят като този можеше да убие мъж като Олбрайт, какво ли можеше тогава да стори на мен?

Двамата с Плъха чухме новината по радиото когато го откарвах на автогарата на следващата сутрин. Изпитвах истинско щастие от раздялата ни.

— Ще дам всичките пари на Ета, Изи. Може би тогава ще ме приеме обратно, още повече че спасих задника ти, като при това се върнах и богат. — Плъха ми се усмихна и се качи на автобуса. Знаех, че пак ще се съберем, но не знам какво изпитах при мисълта за това.

 

Същата сутрин отидох в апартамента на Дафне, където намерих момчето. То беше до невъзможност мръсно. Бельото му не беше сменяно от седмици и сополите бяха засъхнали по носа и цялото му лице. Не каза нищо. Намерих да яде от един пакет тесто в кухнята. Когато се приближих до него и му подадох ръка, той просто я пое и ме последва до банята. След като го изкъпах го закарах до къщата на Примо.

— Не знам дали разбира английски — каза му аз. — може би ти можеш да измъкнеш нещо от него.

Примо беше баща по сърце. Децата му бяха не по-малко от тези на Роналд Уайт и той ги обичаше всичките.

— Мога да дам неколкостотин долара на някоя момасита за цяла година или две, докато се грижи за него — казах.

— Ще се погрижа — обеща Примо. Той вече бе взел момчето в скута си. — Може и да знам някоя.

 

Следващият човек, с когото отидох да се срещна, беше мистър Картър. Той само ме изгледа студено, когато му казах, че Дафне е изчезнала. Съобщих му, че съм научил от Олбрайт за убийствата, извършени от Франк и Джопи. Казах му за смъртта на Франк и за това, че Джопи и е изчезнал.

Това обаче, което здравата го разтърси, беше вестта, че Дафне е цветнокожа. Казах му, че ме е помолила да му предам, че го обича и иска да е с него, но че тя никога няма да намери покой докато е с него. Изложението ми беше малко неясно, но на него и така му хареса.

Разказах му за жълтата й рокля и докато говорех, си мислех как се бях любел с нея докато все още беше бяла жена. Лицето му придоби изражение на екстаз; моето усещане беше по-тъмно, но не по-малко силно, вътре в мен.

— Аз обаче имам проблем, мистър Картър, а също и вие.

— О? — Той все още се наслаждаваше на виденията си за нея. — Какво точно?

— Аз съм единственият заподозрян според полицията. И ако нещо не се случи, трябва да им кажа за Дафне. А вие знаете, че тя ще ви възненавиди ако я изтипосате по вестниците. Може дори да посегне на живота си — казах. Не мисля, че това беше лъжа.

— Какво мога да направя?

— Нали се хвалехте, че големите клечки от градския съвет пълзят в краката ви?

— Да?

— Тогава врътнете по една шайба. Имам какво да им разкажа, но вие трябва да ми дадете едно рамо. Защото ако отида сам, да знаете, че ще ме пуснат през месомелачката докато не им разкажа за Дафне.

— Защо трябва да ви помагам, мистър Ролинс? Изгубих годеницата си и пари. Не направихте нищо за мен.

— Спасих живота й, човече. Позволих й да избяга с парите ви, отървала кожата. Всеки от мъжете, замесен в тая каша, щеше с удоволствие да й види сметката.

Същият ден следобед отидохме в кметството и се срещнахме с заместник-шефа на полицията и заместник-кмета, Лорънс Райтсмит. Полицаят беше нисък и дебел. Гледаше в устата на заместник-кмета всеки път преди да си отвори своята. Заместник-кметът беше представителен мъж със сив костюм. Размахваше ръката си във въздуха докато разговаряше и пушеше Пол Мол. Имаше сребристосива коса и за момент ме стрелна мисълта, че в детските ми представи така изглеждаше президентът.

Полицаите Мейсън и Милър бяха призовани на мига, в който ги споменах.

Всички седяхме в канцеларията на мистър Райтсмит. Той седеше зад бюрото си, а заместник-шЕфът на полицията стоеше зад него. Двамата с Картър седяхме пред бюрото, а адвокатът на Картър беше зад нас. Мейсън и Милър седяха настрани, на един диван.

— Добре, Мистър Ролинс — произнесе мистър Райтсмит. — Имате да ни кажете нещо за всички тези убийства ли?

— Да, сър.

— Мистър Картър тук твърди, че вие сте работели за него.

— В известен смисъл, сър.

— В какъв точно смисъл?

— Бях нает от ДеУит Олбрайт, чрез един наш приятел, Джопи Шаг. Мистър Олбрайт нае Джопи да издири Франк и Хауърд Грийн. По-късно Джопи го накара да наеме мен.

— Франк и Хауърд, а? Да не са братя?

— Чувал съм, че са далечни братовчеди, но не мога да се закълна. Мистър Олбрайт искаше от мен да открия Франк по поръчка на мистър Картър. Но той не ми каза защо му трябва, просто спомена, че бил някакъв бизнес.

— Става въпрос за парите, за които ти казах, Лари — обади се Картър. — Ти знаеш.

Мистър Райтсмит ми се усмихна.

— Намерихте ли ги? — попита ме той.

— Джопи вече се бе добрал до Хауърд Грийн, тогава е научил за парите.

— И какво точно е научил той, мистър Ролинс?

— Хауърд работеше за един богат мъж, Матю Теран. А мистър теран беше побеснял, защото мистър Картър му пречеше да се кандидатира за кмет. — Усмихнах се. — Предполагам, че много му се е искало да ви стане началник.

Мистър Райтсмит също се усмихна.

— Така или иначе — продължих аз, — той поиска Хауърд и Франк да убият мистър Картър, като го направят така, че да изглежда като обир. Но когато те влезли в къщата и намерили онези тридесет хиляди долара, те толкова се възбудили, че само избягали без да свършат работата.

— Какви тридесет хиляди долара? — попита Мейсън.

— По-късно — намеси се Райтсмит. — Джопи ли уби Хауърд Грийн?

— Точно това е, което си мисля сега. Разбира те, разбрах го едва когато почнаха да търсят Франк. ДеУит Олбрайт проучваше мистър Теран, защото мистър Картър го подозираше. Тогава ДеУит се заинтересува от двамата Грийн, когато провери Хауърд и попадна на името на Франк. Търсеше някой, който да му издири Франк из незаконните барове около Уотс.

— Защо търсеха Франк?

— Беше нужен на ДеУит, защото той търсеше парите на мистър Картър, а беше нужен на Джопи заради онези тридесет хиляди долара, на които искаше да сложи ръка.

Слънцето приближаваше към зеления журнал на мистър Райтсмит. Потях се така, сякаш печеше мен.

— Как разбра всичко това, Изи? — попита Милър.

— От Олбрайт. Той стана подозрителен когато намериха Хауърд мъртъв, а когато откриха мъртва и Корета, вече беше уверен.

— Защо? — попита Райтсмит. Очите на всички в стаята бяха приковани върху мен. Никога до този момент не бях заставал пред съда, но изпитах чувството, че съм изправен пред съдебни заседатели.

— Защото те също търсеха Корета. Разбирате ли, тя прекарваше много време в компанията на братовчедите Грийн.

— А ти не заподозря ли, че тук има нещо нередно, Изи? — намеси се Милър. — защо не ми каза нищо от това когато те арестувахме?

— Когато ме разпитвахте тогава си нямах и представа за всичко това. Олбрайт и Джопи ме бяха наели да търся Франк Грийн. Хауърд Грийн беше вече мъртъв, а какво знаех за Корета?

— Продължавайте, мистър Ролинс — нареди мистър Райтсмит.

— Не можах да открия Франк. Никой не знаеше къде се намира. Дочух обаче една история да се разказва за него. Хората казваха, че той направо полудял от смъртта на братовчед си и хукнал да си отмъщава. Мисля, че той е убил Теран. Той не знаеше нищо за Джопи.

— Значи ти мислиш, че Франк Грийн е убил Матю Теран? — Милър не можеше да скрие отвращението си. — А после Джопи е видял сметката на Франк Грийн и ДеУит Олбрайт?

— Знам само това, което ви казах — заявих аз с максимално невинно изражение върху лицето си.

— А нещо да ни кажеш за Ричард МакГий? Той какво, да не си е забил сам ножа в гърдите? — надигна се Милър от стола си.

— Не знам нищо за него — казах.

Продължиха да ме разпитват още цели два часа. Въпреки всичко защитих версията си. Джопи бе извършил повечето убийства. Направил го от алчност. Отишъл съм при мистър Картър когато съм чул за смъртта на ДеУит и той решил да отиде в полицията.

— Благодаря ви много, мистър Ролинс. А сега ни извинете за малко, ако обичате — каза Райтсмит след като приключих.

Мейсън, Милър, Джеръм Дафи — адвокатът на Картър, и аз излязохме.

Дафи ми стисна ръката и ми се усмихна.

— Довиждане до дознанието, мистър Ролинс.

— Какво означава това?

— Само формалност, сър. При извършване на сериозно престъпление се налага да се зададат няколко въпроса преди случаят да бъде приключен.

Не звучеше по-опасно от връчването на квитанция за неправилно паркиране, съдейки по гласа му.

Той се качи на асансьора и Милър и Мейсън тръгнаха с него.

Аз избрах стълбите. Помислих си, че бих могъл дори да се прибера пеша до вкъщи. Имах заровена двегодишна заплата в задния си двор и бях свободен. Никой не ме преследваше; нямах никакви тревоги. Вярно, бях преживял няколко много сериозни опасности, но самият живот си беше една голяма опасност и човек трябваше да приема и лошото заедно с доброто, ако искаше да оцелее.

Милър се изравни с мен докато слизах по гранитните стъпала на кметството.

— Хей, Езекиил.

— Да, господин полицай?

— Имал си много високопоставен приятел там горе.

— Не знам за какво говорите — излъгах аз.

— Да не си мислиш, че Картър ще хуква всеки път да ти спасява задника когато те прибираме на топло за неправилно пресичане на улицата, плюене на обществени места и предизвикване на безредици? Да не си мислиш, че ще си счупи врата да търчи да те отърва?

— Защо ми да се притеснявам за това?

— Трябва да се притесняваш, Езекиил… — Милър доближи лицето си на не повече от сантиметър от моето; вонеше на бърбън, мента и пот. — … защото аз се притеснявам.

— За какво има да се притеснявате?

— Лепнал ми се е на гърба един обвинител, Езекиил. Има отпечатък от пръст, който не принадлежи на никого от тая каша.

— Може да е на Джопи. Може би когато го намерите, ще имате нужния ви човек.

— Може би. Но Джопи е боксьор. Защо ще му е да използва нож?

Не знаех какво да кажа.

— Дай ми го този човек, синко. Дай ми го и аз ще те оставя на мира. Ще забравя за всички съвпадения, случили се около теб в цялата тая каша, и това, че си пил с Корета в нощта преди убийството й. Не го ли направиш, ще имам грижата да прекараш остатъка от живота си на топло.

— Можете да проверите Младока Форни за онзи отпечатък.

— Кой?

— Бияча в кръчмата на Джон. Може да се окаже негов.

Можеше да се окаже, че това е последният момент от живота ми, прекаран на свобода като възрастен човек, прекаран на стълбището пред кметството. Замърсените прозорци и меката светлина още са пред очите ми.