Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (10)

11

Напуснах участъка с бърза крачка, макар че ми се искаше да тичам през глава.

До кръчмата на Джон имаше петнадесет квартала и аз непрекъснато си повтарях, че не трябва да бързам. Бях наясно, че някоя патрулна кола веднага ще арестува всеки тичащ негър, когото зърнат.

Улиците бяха съвсем тъмни и безлюдни. Сентръл Авеню напомняше на гигантска черна алея, а аз се чувствах като дребен плъх, който се спотайва по ъглите и се оглежда за котки.

От време на време профучаваше кола. Долавях късчета музика или смях и след миг всичко отново беше мрак. Нямаше и следа от жива душа по улиците.

Бях вече на три преки от кръчмата когато някой ме извика.

— Хей, ти! Изи Ролинс!

Черен кадилак се бе изравнил с мен и напредваше с моята скорост. Дълъг автомобил; сигурно беше два пъти по-дълъг от обикновените коли. От прозореца на шофьора се подаде бяла глава в черна шапка.

— Спокойно, Изи, ела тук — обади се тя.

— Кой сте вие? — запитах през рамо, без да спирам забързания си ход.

— Спокойно, Изи — отвърна главата. — Един човек отзад иска да говори с теб.

— Точно сега нямам време, човече. Трябва да вървя. — Бях удвоил крачката си и сега подтичвах.

— Скачай вътре. Ще те откараме, където отиваш — каза шофьорът, и после добави: — Какво? — на някой от пасажерите си.

— Изи — обади се отново той. Страшно ми е омразно, когато се обръщат по този начин към мен непознати хора. — Шефът ми иска да ти даде петдесетак, ако си съгласен да те откара.

— Да ме откара къде? — попитах, без да забавям ритъм.

— Където кажеш.

Затворих си устата и продължих да крача.

Кадилакът препусна напред и спря до бордюра на около тридесетина крачки пред мен. Вратата на шофьора се отвори и той слезе от колата. Трябваше да си сгъне дългите крака чак до гърдите, за да се измъкне от седалката. Когато се изправи, видях, че беше висок мъж със слабо, почти изпито лице, и светла коса, която беше или сива или руса, не можех да видя ясно под мижавото осветление.

Той протегна ръце пред себе си на височината на раменете. Това беше странен жест, защото изглеждаше, сякаш искаше мир, но аз бях наясно, че от тази поза може лесно да ме сграбчи.

— Слушай, човече — изграчих аз, като се свих на две; това беше най-лесният начин да се добера до коляното на върлината пред мен. — Прибирам се у дома. Това е всичко, което ме вълнува в момента. След като вашият човек иска да разговаряме, кажете му утре да ми се обади по телефона.

Високият шофьор посочи с палец зад гърба си.

— Човекът ми каза да ви предам, че на него му е известно защо те е прибрала полицията, Изи. Казва, че иска да разговаряте на тази тема.

Шофьорът се бе ухилил с изражението на човек, комуто е известно далеч повече от това, което казва в момента. Само като го гледах и изведнъж усетих насъбралата се в мен умора. Проумях, че ако се хвърля отгоре му, само ще си разбия лицето върху настилката. А и освен това мен все пак ме интересуваше защо ме бяха прибрали в полицията.

— Значи само да си поговорим, така ли? — попитах.

— Ако искаше да ти причини зло, отдавна да си мъртъв.

Шофьорът отвори задната врата и аз се вмъкнах вътре. Мигът, в който вратата се затръшна след мен, обонянието ми беше връхлетяно от отвратителни миризми. Това беше съчетание от аромат на парфюм, воня на вкиснало тяло, която разпознах, но не можех да назова.

Колата включи рязко на задна скорост и аз се забих в седалката с гръб към шофьора. Пред мен седеше дебел бял мъж. Кръглото му бяло лице изглеждаше като месечина в отблясъците на профучаващите улични лампи. Усмихваше се. Зад гърба му се намираше празното пространство на багажника. Стори ми се, че зърнах нещо да се движи зад гърба му, но преди да успея да огледам по-добре, той ме заговори.

— Къде е тя, мистър Ролинс?

— Не ви разбрах?

— Дафне Монет. Къде е?

— Кой е това?

Никога не можех да свикна с дебелите устни у белите хора, особено мъжете. Този мъж имаше дебели и червени устни. Изглеждаха като отекли рани.

— Знам защо ви прибраха ченгетата, мистър Ролинс — кимна той към полицейския участък зад нас. Докато обаче беше обърнат назад аз отново погледнах към багажното пространство. Мъжът придоби доволен вид. — Хайде, излез, сладур.

Иззад седалката се подаде малко момче. Носеше мръсни къси панталонки и мръсни бели чорапи. Кожата му беше кафява, а гъстата му права коса беше черна. Бадемовидните му очи намекваха за китайски произход, но аз знаех, че беше мексиканче.

Момчето стъпи на пода, клекна върху него и се обви около крака на дебелия мъж.

— Това е моето малко момче — произнесе дебелакът. — Той е единствената причина все още да съществувам.

Видът на това нещастно създание и вонята ме накараха да се потърся. Опитвах се да не мисля за гледката пред мен, защото не можех да направи нищо, за да я променя, най-малкото поне в момента.

— Не знам какво искате от мен, мистър Теран — казах. — Не знам защо ме арестува полицията и не познавам никаква Дафне. Всичко, което искам в момента, е да се прибера у дома и да се опитам да забравя всичко това.

— Значи знаете кой съм?

— Чета вестници. Кандидатирахте се за кмет.

— Пак мога да се кандидатирам — каза той. — Пак мога да го направя. А този път можете и да ми помогнете. — Той се пресегна и почеса момченцето зад врата.

— Не знам какво имате предвид. Не знам нищо.

— Полицията иска да знае какво сте направили след като сте пили с Корета Джеймс и Дюпре Бушард.

— Да?

— Пет пари не давам какво си направил, Изи. Единственото нещо, което ме интересува, е човекът, който използва името Дафне Монет.

Поклатих отрицателно глава.

— Някой — поколеба се, — странен човек… не поиска ли да разговаря с Корета?

— Какво искате да кажете с това „странен“?

Матю Теран ми се усмихна за момент, после каза:

— Дафне е бяло момиче, Изи. Младо и красиво. За мен е страшно важно да я намеря.

— Не мога да ти помогна, човече. Не знам дори защо ме замъкнаха в участъка. Вие знаете ли?

— Познаваш ли Хауърд Грийн? — отвърна ми той с въпрос.

— Срещал съм го един или два пъти.

— Онази нощ Корета каза ли нещо за него?

— Нито дума. — Толкова хубаво се чувствах, когато говорех истината.

— А вашият приятел Дюпре? Той каза ли нещо?

— Дюпре пие. Това прави основно. И когато си погълне дажбата, заспива. Това и направи. Това направихме всички.

— Аз съм могъщ човек, мистър Ролинс. — Не беше необходимо да ми го съобщава. — И дори не ми се иска да си представя, че ме лъжете.

— Знаете ли защо ме арестуваха ченгетата?

Матю Теран вдигна дребното мексиканче и го притисна към гърдите си.

— Какво мислиш, сладур? — попита го той.

Гъсти сополи заплашваха да рукнат всеки момент от носа на детето. Устата му беше отворена и той ме зазяпа сякаш бях някакво странно животно. Не опасно, може би трупа на куче или таралеж, прегазен от автомобил и кървящ на магистралата.

Мистър Теран вдигна мраморния рог, окачен до главата му, и проговори в него.

— Норман, откарайте мистър Ролинс където желае. Засега приключихме. — После ми подаде рога. Той миришеше силно на сладки масла и кисели тела. Опитах се да пренебрегна миризмите докато съобщавах на Норман адреса на кръчмата.

— Заповядайте парите, мистър Ролинс — каза Теран. Той държеше няколко смачкани банкноти в ръката си.

— Не, благодаря ви. — Не исках да докосвам нищо, минало вече през ръцете на този мъж.

— Офисът ми е включен в телефонния указател, мистър Ролинс. Ако я откриете, мисля, че ще ни бъдете особено от полза.

Когато най-сетне спряхме пред кръчмата на Джон измъкнах се по най-бързия начин от колата.

 

— Изи! — изрева Хати. — Какво се е случило с теб, бебчо?

Тя заобиколи плота и положи ръка върху рамото ми.

— Ченгета — отвърнах.

— О, милият! Да не беше заради Корета?

Изглежда всички познаваха живота ми до конец.

— Какво общо има това с Корета?

— Не си ли чул?

Само я зяпнах.

— Корета е била убита — каза тя. — Чух, че полицаите са измъкнали Дюпре от работното му място, защото е бил предната нощ с нея. А аз знаех, че и ти беше с тях сряда вечерта, така че разсъдих, че полицията подозира и теб.

— Убита?

— Също като Хауърд Грийн. Толкова лошо са я пребили, че само майка й успяла да я разпознае.

— Мъртва?

— Какво ти направиха, Изи?

— Одел тук ли е, Хати?

— Идва обикновено към седем.

— Колко е сега?

— Десет.

— Можеш ли да му кажеш, че го викам? — помолих я аз.

— Разбира се, че мога, Изи. Само ме остави да накарам Младока да му предаде.

Тя пъхна глава през вратата и после се върна обратно. Одел се появи след няколко минути. По изражението на лицето му разбрах, че не изглеждам добре. Той рядко проявяваше емоции, но точно в този момент имаше вида на човек, току-що видял привидение.

— Можеш ли да ме откараш у дома, Одел? Не съм с колата.

— Разбира се, Изи.

 

Одел беше мълчалив през по-голямата част от пътя. Проговори едва когато наближихме дома ми.

— Трябва да си отдъхнеш, Изи.

— Това и мисля да направя, Одел.

— Нямам предвид само съня. Имам предвид истинска почивка, като отпуск или нещо такова.

Изсмях се.

— Една жена на времето ми каза, че бедните хора не могат да си позволят почивка. Тя каза, че ние трябва да работим безспир, иначе ще загинем.

— Не е необходимо да спираш да работиш. Имах предвид нещо като промяна на обстановката. Може би няма да е зле да отскочиш до Хюстън, или дори до Галвстън, където не те познават толкова добре.

— Защо ми казваш това, Одел?

Колата спря до къщата ми. Понтиакът ми представляваше приятна гледка паркиран пред дома. Можех да прекося цялата страна с парите, които ми беше дал Олбрайт.

— Първо убиват Хауърд Грийн, после Корета, по същия начин. Полицията те хваща за врата и хората говорят, че Дюпре е още в ареста. Време е да си вдигаш задника.

— Не мога да се махна оттук, Одел.

— Защо не можеш?

Погледнах къщата си. Моят прекрасен дом.

— Просто не мога. Но мисля, че имаш право.

— Не тръгнеш ли Изи, тогава потърси си някаква помощ.

— Каква помощ имаш предвид?

— Не знам. Може би не е зле да дойдеш в неделя на църква. Може би трябва да поговориш с отец Таун.

— Господ не може да разчисти тая бъркотия. Трябва да потърся някой друг.

Излязох от колата му и му махнах за лека нощ. Одел беше добър приятел; той ме изчака докато прекрача прага и залитна в къщата си и чак тогава потегли.