Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (9)

10

Към обяд вече си бях у дома. Улицата беше празна, а околността — спокойна. От другата страна на улицата срещу дома ми имаше паркиран тъмен форд. Спомням си, че в този момент си помислих, че някой бирник прави обиколката си. После гръмко се разсмях, защото всичките ми сметки бяха платени и авансово. Този ден бях горд човек; пропадането ми принадлежеше на миналото.

Докато затварях вратата на външния двор видях как двама бели мъже излизат от форда. Единият беше върлинест и мършав и носеше тъмносин костюм. Другият беше моят ръст и три пъти по-дебел от мен. Носеше измачкан костюм, целият покрит с мазни петна.

Мъжете закрачиха бързо към мен, но аз само бавно се обърнах и тръгнах към вратата.

— Мистър Ролинс! — извика единият подире ми.

Обърнах се.

— Да?

Приближаваха бързо, но предпазливо. Дебелият беше пъхнал ръка в джоба си.

— Мистър Ролинс, аз съм Милър, а това е партньорът ми Мейсън. — И двамата ми протегнаха значките си.

— Да?

— Искаме да дойдете с нас.

— Къде?

— Ще видите — произнесе дебелият Мейсън докато ме улавяше за лакътя.

— Арестувате ли ме?

— Ще видите — повтори Мейсън, докато ме дърпаше към вратата.

— Имам правото да знам защо ме отвеждате.

— Ти имаш правото да паднеш и да си разбиеш мутрата, мръсен брикет. Имаш правото да пукнеш — каза той. После ме удари в диафрагмата. Когато се свих на две, той ми сръчно ми постави белезниците на извитите ми отзад ръце и двамата заедно ме замъкнаха до колата. Хвърлиха ме върху задната седалка, където агонизирах, задушавайки се.

— Ха си повърнал върху килима, ха си го облизал с езика — изрева ми Мейсън през рамо.

Откараха ме до участъка на Седемдесет и седма улица и ме извлякоха до предната врата.

— Значи го спипа, а, Милър? — обади се нечий глас. Двамата ме държаха за лактите и аз се влачех с провиснала глава. Бях се оправил от удара, но не исках да го разберат.

— Да, спипахме го когато се прибираше у дома. Чист е.

Отвориха вратата на една малко помещение, което вонеше слабо на урина. Стените представляваха груба мазилка, а мебелите бяха представени от гол дървен стол. Не ми го предложиха, между другото, просто ме зарязаха паднал на колене и излязоха, като затръшнаха вратата след себе си.

Вратата имаше малка шпионка.

Плъзнах се до стената и се изправих, подпирайки се на рамото си. Стаята не изглеждаше никак хубаво. По тавана вървяха няколко голи тръби, от които капеше. Периферията на покрития с линолеум под беше разядена и избеляла от влагата. Имаше само един прозорец. Стъкло нямаше, а само решетка от кръстосани два по два дебели железни пръти. През прозореца влизаше доста оскъдно количество светлина поради клоните и листата, които се опитваха да се вмъкнат в килията. Беше малко помещение, може би двайсет на двайсет фута, и изпитвах страх, че може да се окаже последното помещение, обитавано от мен.

Тревожех се, защото не следваха обичайните процедури. И преди бях играл на „ченгета и негри“. Ченгетата те пипват за врата, вземат ти името и отпечатъци от пръстите, после те хвърлят в един кюп с други задържани „заподозрени“ и пияници. И след като вече ти е прилошало за не знам кой път от бълвочите и мръсния език, те те отвеждат в друга стая и те питат защо си ограбил онзи магазин за алкохолни напитки или какво си направил с парите.

Аз се опитвам да изглеждам невинен докато отричам всичко, в което ме обвиняват. Трудно е да се правиш на невинен, когато си такъв, но ченгетата, знаят, че не си. Те разсъждават, че си направил нещо, защото това е начинът им на мислене, а ти им казваш, че си невинен, което просто ги убеждава още повече, че криеш нищо. Този ден обаче играта не беше същата. Знаеха името ми и нямаха нужда да ме плашат с който и да било общ арест; не им беше необходимо да вземат отпечатъци от пръстите ми. Нямах представа защо ме бяха задържали, но знаех, че това нямаше никакво значение, защото те считаха себе си за прави.

Седнах на стола и се загледах в листата, промъкващи се през прозореца. Изброих тридесет и две яркозелени олеандрови листа. През прозореца проникваха също така и колона от черни мравки, които бягаха покрай стената до другата страна на стаята, където в единия ъгъл лежеше дребен смачкан миши труп. Предположих, че някой друг затворник беше стъпкал мишката. Вероятно се бе опитал да я убие в средата на стаята, но бързият гризач се бе изплъзнал два или три пъти. Накрая обаче мишката явно не бе преценила правилно наличието на цепнатина в стената и съкафезникът бе успял да блокира бягството й с двата крака. Мишката вече изглеждаше мумифицирана, така че по всяка вероятност смъртта бе станала в началото на седмицата, когато ме бяха изхвърлили от работа.

Докато си мислех за мишката вратата на килията се отвори и полицаите влязоха. Бях разгневен на себе си, защото не бях проверил дали бяха заключили вратата. Тия ченгета явно си правеха каквото си искат с мен.

— Езекиил Ролинс — произнесе Милър.

— Да, сър.

— Имаме да ви зададем няколко въпроса. Можем да ви свалим белезниците, ако проявите желание да ни сътрудничите.

— Аз ви сътруднича.

— Нали ти казах, Бил — обади се дебелият Мейсън. — Тоя негър е схватлив.

— Свали му белезниците, Чарли — нареди Милър и дебелият изпълни нареждането му.

— Къде беше вчера сутринта около пет часа?

— Коя сутрин е това? — опитах се да печеля време.

— Той има предвид четвъртък сутринта — каза дебелият Мейсън, като придружи думите си с ритник в гърдите ми, който ме преобърна.

— Ставай — нареди Милър.

Изправих се на крака и наместих стола.

— Трудно е да се каже — произнесох, докато отново сядах на стола. — Бях излязъл да пийна нещо и после помогнах да пренесем един пиян у дома му. Може да съм бил на път към къщи или вече да съм си бил в леглото. Не съм гледал часовника.

— Кой беше тоя приятел?

— Пит. Моят приятел Пит.

— Пит, а? — изкикоти се Мейсън. Той мина откъм лявата ми страна и преди да успея да се извърна усетих как резкият удар на юмрука му експлодира в главата ми.

Отново се озовах на пода.

— И така, къде пиехте двамата с твоя Питър? — изсумтя Мейсън.

— При един приятел на Осемдесет и девета улица.

Мейсън отново ме приближи, но този път успях да се извъртя. Той само ме изгледа с невинно лице и длани изправени към мен.

— Да не е един незаконен клуб, наречен кръчмата на Джон? — попита Милър.

Мълчах.

— Ти имаш далеч по-големи неприятности от пиячката си в бара на твоя приятел, Езекиил. Имаш далеч по-големи проблеми от този.

— Какви проблеми?

— Големи проблеми.

— Какво означава това?

— Означава, че можем да изкараме черния ти задник зад участъка и да ти пуснем куршум в мозъка — намеси се Мейсън.

— Къде бяхте в пет часа четвъртък сутринта, мистър Ролинс? — попита Мейсън.

— Не мога да кажа с точност.

Мейсън бе свалил обувката си и започна да почуква с тока в отворената си месеста длан.

— Пет часът — каза Милър.

Тази игра продължи още малко.

— Вижте, — произнесох накрая, — не е необходимо да си блъскате главите заради мен; ще се радвам да ви кажа, онова, което искате да чуете.

— Значи си готов да сътрудничиш? — попита Милър.

— Да, сър.

— Къде отиде когато излезе от къщата на Корета Джеймс в четвъртък сутринта?

— Прибрах се у дома.

Мейсън се опита да изрита стола под мен, но аз скочих преди да успее.

— Писна ми вече, човече! — изревах, но нито единият, нито другият се впечатлиха особено от изблика ми. — Казах ви, че се прибрах у дома и това е всичко.

— Седнете, мистър Ролинс — произнесе спокойно Милър.

— Защо ми е да сядам, след като всеки път се опитвате да изритате стола под мен? — извиках, но въпреки това пак седнах.

— Нали ти казах, че е луд, Бил — каза Мейсън. — Казах ти, че това тук е раздел осми.

— Мистър Ролинс — произнесе Милър, — къде отидохте, след като напуснахте дома на мис Джеймс?

— Прибрах се у дома.

Този път никой не ме удари; никой не се опита да изрита стола под мен.

— Видяхте ли мис Джеймс по-късно същия ден?

— Не, сър.

— Имахте ли сблъсък с мистър Бушард?

Разбрах го много добре, но въпреки това пак играх за печелене на време.

— А?

— Имахте ли спор с Дюпре Бушард относно мис Джеймс?

— Нали се сещаш, Пит — вмъкна се Мейсън.

— Така му казвам понякога — казах.

— Имахте ли сблъсък с мистър Бушард?

— Не съм имал никакъв сблъсък с Дюпре. Той беше заспал.

— Тогава къде ходихте в четвъртък?

— Прибрах се у дома с махмурлук. Останах си вкъщи цял ден и цяла нощ, и после отидох на работа, днес имам предвид. Е, — исках разговорът ни да продължава, за да не изпадне отново в бяс Милър и да посегне към мебелировката на килията — не съвсем на работа, защото в понеделник ме изритаха. Отидох да питам дали няма да ме вземат обратно.

— Къде ходи в четвъртък?

— Прибрах се у дома с махмурлук…

— Мръсен негър! — нахвърли се с юмруци срещу мен Мейсън. Събори ме на пода, но аз успях да го сграбча за китките. Завъртях се и се усуках, така че след малко вече бях възседнал дебелия му задник. Можех да го убия така, както бях убил другите бели мъже в униформи, но усещах присъствието на Милър зад гърба си, така че се изправих и придвижих в ъгъла.

Милър бе извадил полицейския си специален.

Мейсън имаше вида на човек, готов да скочи и да ме разкъса, но коремния танц, който му бях приложил, го беше замаял.

— Остави ми го само за минутка — примоли се както беше на колене той.

Милър обмисли молбата му. Погледът му непрекъснато отскачаше между мен и дебелака. Може би го беше страх, че мога да убия партньора му, или може би му се повдигаше после от обяснителните доклади, които трябваше да пише после; а можеше и да се окаже, че Милър е потаен хуманист, който мрази проливането на човешка кръв.

— Не — прошепна накрая той.

— Но… — запъна се Мейсън.

— Казах не. Да тръгваме.

Милър подпъхна свободната си ръка под дебелата мишница на партньора си и му помогна да се изправи на крака. После пъхна револвера в кобура си и изпъна сакото си. Мейсън ми се озъби и после последва Милър през вратата. Започваше да ми напомня на дресиран пес. Ключалката изщрака след тях.

Върнах се на стола и отново изброих листата. Отново проследих мравките до мъртвата мишка. Този път обаче си представих, че аз съм осъденият, а мишката е Мейсън. Така го размазах, че целият му костюм се просмука от телесните флуиди и той заприлича на една безформена купчина парцали в ъгъла; очите му изскочиха от орбитите.

От тавана висеше гола крушка, но нямаше как да я изключа. Оскъдното количество светлина, процеждащо се през клоните и листата, бавно започна да стопява и в помещението нахлу здрачът. Седях на стола и от време на време опипвах раните си да видя дали болката не е отшумяла.

Не мислех нищо. Не си задавах въпроси за Корета или Дюпре или как полицията знаеше толкова много какво съм правил сряда вечерта. Всичко, което правех, беше да седя в мрака, опитвайки се да се слея с него. Бях буден, но мисълта ми приличаше на съновидение. Сънувах буден, че мога да се превърна в мрак и да се промуша през ерозиралите цепнатини на килията. Ако се превърнех в нощ, никой нямаше да ме открие; никой дори нямаше да разбере, че ме няма.

Виждах лица в мрака; красиви жени и празненства с угощения. Едва в този момент установих колко гладен и самотен бях.

 

В килията вече царуваше пълен мрак когато крушката рязко пламна. Още се жумях отчаяно, опитвайки се да притъпя ослепителната болка в очите си, като през това време Милър и Мейсън влязоха в стаята. Милър затвори вратата.

— Да ти е дошло още нещо наум, което да ни кажеш? — попита Милър.

Само го изгледах.

— Можеш да си ходиш.

— Нали го чу, чернилка мръсна! — изрева Мейсън, докато се уверяваше, че предницата му е закопчана. — Изчезвай оттук!

Поведоха ме през откритото помещение и покрай бюрото на дежурния. Всички хора се извърнаха да ме огледат. Някои се изсмяха, други бяха шокирани.

Отведоха ме при дежурния сержант, който ми връчи портфейла и джобното ножче.

— По-късно можем пак да ви потърсим, мистър Ролинс — каза Милър. — Знаем къде живеете, ако се наложи да ви зададем още няколко въпроса.

— Въпроси за какво? — попитах, опитвайки се да звуча безгрижно като човек с чиста съвест.

— Това не е твоя работа.

— Значи ако някой реши да ме отмъкне от собствения ми двор и да ме домъкне тук и да ме размята както си иска, това пак не е моя работа, така ли?

— Ако искаш, да ти дам бланка да напишеш оплакване? — Мършавото сиво лице на Милър не промени изражението си. Напомняше ми на един друг човек, когото познавах, Орин Клей. Орин имаше пептична язва и винаги държеше устата си така, сякаш всеки момент ще се изплюе.

— Искам да знам какво става — заявих.

— Ще наминем, ако ни потрябваш.

— Как ще се прибера толкова отдалеч? Автобусите спират след шест.

Милър ми обърна гръб. Мейсън вече бе изчезнал.