Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (5)

6

— Изхвърлиха го от квартирата му, защото не си е платил наема — каза Корета.

Влачехме Дюпре от колата към вратата й; краката му се тътреха, оставяйки две дълбоки следи в градината на хазяина й.

— Първокласен шлосер за почти пет долара на час, а не може да си плаща дори сметките — продължи тя.

Отбелязах си наум, че ако Дюпре издържаше малко повече на пиене, тя нямаше да е толкова язвителна.

— Хвърли го върху онова легло, Изи — каза ми тя когато успяхме да го довлечем до стаята.

Дюпре беше едър мъж и имаше късмет, че успях изобщо да го настаня върху леглото. Бях направо капнал докато успея да приключа. Сгромолясах се върху дребната спалня на Корета в още по-малката й всекидневна.

Тя ми наля една чашка за лека нощ и ние се настанихме върху дивана й. Седяхме съвсем близо един до друг, защото стаичката й беше не по-голяма от килер за метли. Избухваше в смях дори и на най-тъпите ми лафове и се люшкаше напред-назад, като се улавяше за коляното ми за момент и после вдигаше блесналите си очи към мен. Разговаряхме тихо и дълбокото хъркане на Дюпре удавяше половината от разговора ни. Всеки път, когато имаше да ми каже нещо, тя го прошепваше доверително и се преместваше по-близо до мен, за да е уверена, че я чувам.

Когато вече бяхме толкова близо едно до друг, че дъхът ни започна да се слива, аз де обадих:

— По-добре да си тръгвам, Корета. Ако изгревът ме свари да излизам на пръсти от стаята ти, не знам какво ще си помислят съседите ти.

— Хммм! Дюпре се тръшна като свиня и ти веднага ми обръщаш гръб и излизаш от вратата сякаш съм някаква купчина отпадък.

— В съседната стая спи приятелят ти, скъпа. Какво ще стане, ако чуе нещо?

— Така, както е захъркал? — Тя плъзна ръка под блузата си, като повдигна сутиена, за да проветри гърдите си.

Изправих се със залитане и направих двете крачки до вратата.

— Ще съжаляваш, ако си тръгнеш, Изи.

— Ще съжалявам още повече, ако остана.

Тя не коментира думите ми. Само се отпусна по гръб на дивана, без да спира да вее на гърдите си.

— Трябва да си ходя — заявих. Дори отворих вратата.

— Дафне сега хърка и тя. — Корета се усмихна и разкопча едно копче. — Сега не можеш научи нищо за нея.

— Как я нарече?

— Дафне. Нали така се казва? Ти й казваш Делайя, но това не е истинското й име. Миналата седмица станахме много гъсти, когато нейният и моят приятел бяха в игралната зала.

— Дюпре?

— Ами. Изи, беше друг мъж. Нали знаеш, че имам повече от един приятел.

Корета се изправи и влезе право в прегръдката ми. Усещах студеният аромат на жасмин, който проникваше през вратата с мрежата и горещият жасмин, който излъчваше гръдта й.

Бях на достатъчно години, за да убивам хора на война, но още не бях възмъжал достатъчно. Най-малкото, не бях мъж по начина, по който тя беше жена. Тя ме възседна върху кушетката и прошепна:

— О, да, татенце, точно там, да! О, да!

Не знам как се сдържах да не извикам. После тя отскочи от мен и прошепна свенливо:

— Оооооо, това беше прекалено хубаво, Изи.

Опитах се да я придърпам обратно, но Корета никога не ходеше там, където не искаше да отиде. Тя просто се отскубна от прегръдките ми и стъпи на пода, като заяви:

— Не мога да издържа на такава любов, татенце, просто не мога, при тия неща.

— Какви неща? — извиках.

— Нали знаеш? — Тя кимна с глава. — Дюпре е в съседната стая.

— Зарежи го! Ти направо ме влудяваш, Корета.

— Просто не е редно така, Изи. Аз правя такова нещо за теб, а ти само душиш подир приятелката ми Дафне.

— Не душа подир нея, сладур. Просто работа, това е всичко.

— Каква работа?

— Един човек иска от мен да я открия.

— Какъв човек?

— Кой го е грижа какъв? Не ме интересува никой друг, освен теб.

— Но Дафне ми е приятелка…

— Някакъв неин приятел, Корета, това е всичко.

Когато възбудата ми започна да отшумява, тя отново ми подаде точката си и ми позволи да я погаля още малко. По този начин ме не остави чак до сутринта. Каза ми кой бил приятелят на Корета; не бях особено щастлив, когато чух името му, но така беше по-добре.

Когато Дюпре се разкашля в съседната стая като човек, който всеки момент ще се събужда, аз мигом скочих в панталоните си и хукнах към вратата. Корета се хвърли на гърдите ми и въздъхна.

— Няма ли мъничката Корета да получи едни мънички десет долара, ако откриеш това момиче, Изи? Аз бях тази, която ти каза за нея.

— Разбира се, миличко. Веднага щом я открия.

Когато ме целуна на прощаване, разбрах, че нощта вече е отминала; целувката й вече беше безсилна да възкреси мъртвец.