Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (4)

5

Открих свободен стол да моя приятел Одел Джоунс.

Одел беше спокоен мъж, религиозен. Главата му имаше цвета и формата на червен орех. И макар да беше богобоязлив мъж, три-четири пъти на седмица пътят му все свърташе през кръчмата на Джон. Обикновено преседяваше там до полунощ над бутилка бира, безмълвен, освен ако някой не го заговореше.

Одел се просмукваше от опиянението на заведението, което пренасяше и на работното си място като техник по поддръжката на училището на Плезънт Стрийт. Винаги беше облечен в едно старо туидово сако и износени кафяви вълнени панталони.

— Хей, Одел — поздравих го.

— Изи.

— Как е тая вечер?

— Ами, бива — изрече той бавно, като обмисляше думите си. — Всичко върви добре. Разбира се.

Разсмях се и го потупах по гърба. Беше толкова слаб, че силата на потупването ми го блъсна настрани, но той само се усмихна и пак се намести на стола. Одел беше по-възрастен от повечето ми приятели; мисля, че по онова време трябва да бе надхвърлил петдесетте. До този момент той бе надживял две съпруги и три от четирите си деца.

— Как са нещата тази вечер, Одел?

— Ами — почеса се той зад лявото си ухо, — преди два часа дебелата Уилма Джонсън дойде тук с Тупедо и на дансинга се развихри ураган. Така скачаше във въздуха и се приземяваше, че цялата сграда се тресеше.

— Тая Уилма явно доста си пада по танците — забелязах.

— Чудя се откъде взема тази енергия, като я знам как блъска за къшея хляб.

— Явно и здравата набива.

Това докара Одел до възторг.

Помолих го да ми запази място докато обиколя заведението да се обадя на неколцина приятели.

Направих обиколката, като стисках ръце и питах хората дали са виждали едно бяло момиче, Делия или Далия, или нещо от тоя род. Не използвах истинското й име, защото не исках всички тук да ме свързват с нея, ако се окажеше, че мистър Олбрайт ме е преметнал и играта загрубее. Никой обаче не я беше виждал. Канех се да задам въпроса дори и на Франк Грийн, но той бе изчезнал нейде докато се добера до бара.

Когато се върнах на масата си, Одел още беше там и се усмихваше.

— Дойде Хилда Ред — каза ми той.

— Така ли?

— Лойд се опита да я хване за задника, и тя така го халоса в дебелото му шкембе, че той малко остана да припадне. — Одел имитира Лойд, като изду бузи и очи.

Още се смеехме, когато дочух някой да крещи името ми толкова силно, че дори Липс вдигна очи зад тръбата си.

— Изи!

Одел вдигна поглед.

— Изи Ролинс, ти ли си?

През заведението крачеше едър мъжага. Едър мъжага в бял костюм на сини райета и огромна шапка. Едър чернокож мъж с широка бяла усмивка, който се движеше през претъпканото заведение подобно на дъждовен облак, като ръсеше „Здрасти“ и „Как я карате?“ покрай себе си по пътя към дребната ни масичка.

— Изи! — засмя се той. — Още ли не си изхвърчал през нечий прозорец?

— Още не, Дюпре.

— Познаваш Корета, нали?

Забелязах я зад Дюпре; сякаш я водеше на въженце както дете влачи камионче зад себе си.

— Здрасти, Изи — поздрави ме тя с мек глас.

— Хей, Корета, как си?

— Добре, благодаря — отвърна тя. Говореше толкова тихо, че се зачудих как я чувам при всичкия този грохот от музика и шум. А може би изобщо не я чувах, а само разбирах какво искаше да каже по начина, по който ме гледаше и се усмихваше.

Дюпре и Корета се различаваха страшно много. Той беше мускулест и беше инч или два по-висок от мен, може би шест фута и два инча, шумен и дружелюбен като голямо куче. Дюпре беше умен мъж, що се отнасяше до числа и книги, но иначе винаги беше затънал до шия, защото парите му отиваха по пиячка и жени, а ако останеше нещо, човек винаги можеше да му измъкне и последния останал цент с някоя изтъркана сърцераздирателна история.

Корета обаче беше нещо съвсем различно. Беше нисичка и закръглена с вишневокафява кожа и големи лунички. Винаги носеше рокли, които подчертаваха и открояваха гърдите й. Имаше бадемовидни очи, които на пръв поглед обикаляха безцелно из заведението, но човек добиваше впечатлението, че го наблюдава. Тя беше завършената мъжка мечта.

— Липсваш им в завода, Изи — каза Дюпре. — Да, вече не е същото без теб, да знаеш, Изи. Ония другите негри не могат да им вършат тая работа, дето ти им я вършеше.

— Мисля, че отсега нататък вече трябва да се справяте без мен, Дюпре.

— Ами. Няма да мога. Бени иска да се върнеш, Изи. Много съжалява, че те е пуснал.

— За пръв път го чувам.

— Нали ги знаеш онези жабари, Изи, не могат да кажат тая дума „съжалявам“, щото ги е срам. Но иска да се върнеш, знам го.

— Може ли да седнем при теб и Одел, Изи? — запита сладко Корета.

— Разбира се, разбира се. Донеси й стол, Дюпре. Дай го тук, Корета.

Повиках бармана да донесе кварта бърбън и кофичка с натрошен лед.

— Значи искал да се върна, така ли? — обърнах се към Дюпре след като всички вече имахме чаши.

— Да. Каза ми днес, че ако се върнеш и прекрачиш прага, веднага ще те вземе пак на работа.

— Първо иска от мен да го цункам отзад — казах. Забелязах, че чашата на Корета беше почти празна. — Искаш ли още една, Корета?

— Може и да пийна още една, ако ми налееш. — Усетих усмивката й по целия си гръбнак.

— Давай, Изи — обади се Дюпре, — аз му казах, че съжаляваш за станалото и той няма нищо против да го забрави.

— Аз и без това съжалявам. Всеки мъж без пари съжалява.

Смехът на Дюпре беше толкова гръмогласен, че едва не изпрати бедния Одел на пода.

— Значи, идващ! — изрева Дюпре. — В петък си при нас и работата ти е в кърпа вързана.

 

Питах ги за момичето, но напразно.

Точно в полунощ Одел се изправи да си ходи. На мен и на Дюпре ни пожела лека нощ, после целуна ръката на Корета. Дори този спокоен и дребен мъж беше подпален от пожара й.

После двамата с Дюпре започнахме надпревара кой ще каже повече лъжи за войната. Корета се смееше и гаврътваше уиски след уиски. Липс и триото му не спираха да свирят. През цялата нощ в бара прииждаха нови хора, но аз вече бях приключил с търсенията на мис Дафне Монет за деня. Разсъдих, че ако успея да си възвърна работата в завода, ще мога да си върна парите на мистър Олбрайт. Така или иначе, уискито ме направи ленив; единственото нещо, което ми се искаше да правя в момента, беше да се смея.

Дюпре клюмна на масата преди да пресушим и втората кварта; часът вече беше три след полунощ.

Корета изви капризно носле зад главата му.

— Той обича да се весели докато пропеят трети петли, но днес май петлите не са на кеф.