Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (3)

3

Карах към къщи и си мислех за парите и за това, колко отчаяно се нуждаех от тях.

Много обичам да се прибирам у дома. Може би защото съм отгледан на ферма под аренда или защото никога не бях притежавал нищо преди да купя тази къща, но умирам за къщичката си. В предния двор имам ябълково дърво и авокадо, обградени от гъст килим райграс. Встрани от къщата растат нарово дърво, което дава повече от тридесет плода всяка година и бананово дърво, което досега не е родило и един банан. Около оградата има далии и диви рози в лехи и африкански виолетки, които отглеждам в една голяма саксия на предната веранда.

Самата къща беше малка. Всекидневна, спалня и кухня. Банята беше дори без душ, а задният двор беше не по-голям от детско надувно басейнче. Тази къща обаче означаваше за мен много повече от всички жени, които бях познавал. Обичах я и ревнувах; ако банката изпратеше съдия-изпълнител да ми я отнеме, бях готов по-скоро да се изправя пред него с пушка в ръце, отколкото да я предам.

Работата за приятеля на Джопи беше единственият начин да си запазя дома. Имаше обаче нещо безкрайно гнило в цялата тая работа, усещах го с цялото си тяло. От ДеУит Олбрайт ме побиваха тръпки; нафуканите речи на Джопи, дори и да бяха верни, ме караха да се чувствам несигурен. Не спирах да се подканям да си лягам, и все го забравях.

— Изи — произнесох, — наспи се хубаво тази нощ и утре отивай да си търсиш работа.

— Но сега е двайсет и пети юни — произнесе в отговор нечий глас. — Къде са шейсет и четирите долара, които трябва да платиш на първи юли?

— Ще ги намеря — заявих твърдо.

— Как?

Продължихме по същия начин, но беше безсмислено, още от самото начало. Знаех, че ще приема парите от Олбрайт и ще направя всичко, което поиска от мен, стига да беше законно, защото къщичката ми се нуждаеше от мен и аз не можех да си позволя да я изгубя.

Имаше и още нещо.

ДеУит Олбрайт ме караше да настръхвам. Той беше едър и мощен мъж. Насилието лежеше стаено в него, готово да изригне всеки миг. Издаваха го плещите му. Аз обаче също бях едър. И като повечето млади мъже никога не обичах да си признавам, че страхът може да ме разколебае при вземането на решения.

Не знаех дали Олбрайт беше наясно с това, но той ме бе уловил в капана на собствената ми гордост. Колкото повече се боях от него, толкова по-сигурен ставах, че ще приема предложената от него работа.

 

Адресът, който ми беше дал, представляваше дребна, жълтеникавокафява сграда на Алварадо. Околните здания се извисяваха над нея, но не бяха толкова стари или отличаващи се като нея. Влязох през врата от ковано черно желязо и се озовах в коридор испански стил. Беше безлюдно, нямаше даже и указател на стената, само една дълга стена с боядисано в кремаво врати без табелки върху тях.

— Извинете ме.

Гласът ме накара да подскоча.

— Какво? — Извърнах се и видях дребосъка.

— Кого търсите?

Беше дребен бял мъж с костюм-униформа.

— Търся, а… — заекнах аз. Името излетя от паметта ми. Стиснах с всички сили очи.

Беше ми навик, придобит в Тексас от детските ми дни. Понякога, когато някой бял мъж, представител на властта, внезапно ме спреше, аз си изпразвах съзнанието, за да не мога да произнеса и дума. „Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре“, така ме учеха тогава. Ненавиждах се за това, но съща така ненавиждах и белите, и цветнокожите, които ме караха да се чувствам така.

— Мога ли да ви помогна? — попита белият мъж. Имаше червеникава къдрава коса и източен нос. — Приемаме доставки само между девет и шест — добави той, като видя, че не мога да отговоря.

— Не, не — отвърнах, като се напрягах да се сетя.

— Да, да. А сега по-добре си тръгвайте.

— Не, искам да кажа, че…

Дребният човечец заотстъпва заднишком към един малък подиум, изправен до стената. Разсъдих, че там трябва да бе скрил палката.

— Олбрайт! — изревах.

— Какво? — изрева той в отговор.

— Олбрайт! Дошъл съм да се срещна с Олбрайт!

— Олбрайт кой? — В очите му имаше нескрито подозрение, а ръката му се протягаше зад подиума.

— Мистър Олбрайт. Мистър ДеУит Олбрайт.

— Мистър Олбрайт?

— Да, него търся.

— Да не доставяте нещо? — попита ме той, протягайки мършава ръка.

— Не. Имам среща. Искам да кажа, трябва да се срещна с него. — Ненавиждах този дребен човечец.

— Трябва да се срещнете с него, казвате? А не знаете името му?

Поех си дълбоко дъх и много бавно произнесох:

— Тази вечер имам среща с мистър ДеУит Олбрайт, по всяко време след седем.

— Трябва да се срещнете с него в седем? Сега е осем и половина. Вероятно си е отишъл.

— Той ми каза по всяко време след седем.

Дребосъкът отново протегна ръка към мен.

— Даде ли ви някаква бележка, с която да дойдете тук след работно време?

Поклатих глава. Бях готов да разпоря лицето му както на времето бях постъпил с друг бял мъж.

— Добре, как тогава да разбера, че вие не сте просто крадец? Не можете дори да си спомните името му и искате от мен да ви пусна вътре. Ами че вие можете да имате съучастник, който да ме дебне само да ви пусна вътре…

Отвращението ми нарасна до непоносими граници.

— Зарежи ги тия, човече — казах. — Просто му кажете, когато го видите, че мистър Ролинс е тук. Предайте му, че следващият път, когато поиска да се срещнем, да ми даде бележка, защото вие не пускате никакви мръсни негри да влизат в офиса ви без бележки!

Бях на косъм да му затръшна вратата. Белият дребосък ме беше убедил, че съм сбъркал мястото. Нямах нищо против да се прибера у дома. Парите можех да си ги намеря и по друг начин.

— Задръжте така — каза той. — Само ме изчакайте. Ей-сега ще се върна. — Той изчезна зад една от кремавите врати, като я затръшна. Миг по-късно дочух секретът да изщраква.

След няколко минути вратата се отвори, по същия рязък начин, и той ми махна да го последвам. Докато ме пропускаше през прага, очите му не спряха да шарят наоколо. Сигурно се оглеждаше за съучастниците ми.

Коридорът извеждаше на един открит двор, покрит с тъмночервени тухли и три едри палми, които се издигаха високо над покрива на триетажната сграда. Вътрешните коридори на горните два етажа бяха обгърнати от дървени решетки, по които бяха плъзнали бели и жълти лозници. По това време на годината небето беше още светло, но луната вече надзърташе над вътрешния покрив.

Дребосъкът отвори още една врата в дъното на двора. Тя отвеждаше до една грозна метална стълба в чревата на сградата. Прекосихме едно прашно котелно помещение до един безлюден коридор, боядисан в овехтяло зелено и драпиран с провиснали паяжини.

В дъното на коридора имаше врата със същия цвят, ощърбена и мръсна.

— Ето — произнесе дребосъкът.

Благодарих му и той се дръпна от мен. Повече не го видях. Често си мисля за това, с колко само хора ми се е налагало да си имам работа в продължение на няколко минути, след което изчезваха завинаги. Баща ми беше същият; майка ми и тя не беше по-различна.

Почуках на грозната врата. Очаквах да видя Олбрайт, но вместо това вратата ме въведе в малко помещение с двама странно изглеждащи мъже.

Този, който отвори вратата, беше висок и слаб с къдрава кестенява коса, кожа тъмна като на индиец, кафяви очи толкова светли, че изглеждаха като златни. Приятелят му, подпрял се върху друга врата на отсрещната стена, беше нисък и биеше малко на китаец около очите, но когато го погледнах за втори път, не бях много сигурен за расата му.

Мургавият мъж се усмихна и протегна ръка. Помислих, че иска да се ръкуваме, но вместо това започна да ме потупва отстрани.

— Хей, ти! Какво ти става? — изблъсках го рязко аз. Потенциалният китаец мигновено пъхна ръка в джоба си.

— Мистър Ролинс — произнесе мургавият с непознат акцент, без да спира да се усмихва. — Разтворете малко ръцете си, ако обичате. Просто проверявам. — Усмивката му прерасна в широко ухилване.

— По-добре не си протягайте ръцете, човече. Не позволявам на никого да ме опипва по този начин.

Дребосъкът полуизмъкна нещо от джоба си, не можах да видя точно какво, след което пристъпи към нас. Захиленият се опита отново да ме опипа, но аз го сграбчих за ръката.

Очите на мургавия блеснаха, той ми се усмихна за секунда, и после се обърна към партньора си.

— Спокойно, Мани, чист е.

— Сигурен ли си, Шариф?

— Разбира се. Всичко е наред, само дето е малко нервен. — Зъбите на Шариф проблеснаха между пълните му устни. Продължавах да стискам китката му.

— Обади му се, Мани — каза Шариф.

Мани върна ръката си в джоба и после отново я извади, за да почука на вратата зад себе си.

След минута ДеУит Олбрайт отвори.

— Изи — усмихна се широко той.

— Не иска да го проверим — оплака се Шариф когато пуснах ръката му.

— Спокойно — отвърна Олбрайт. — Исках само да се уверя, че е сам.

— Ти си шефът. — Шариф звучеше на уверен в себе си човек, дори до известна степен арогантен.

— Двамата с Мани можете да си тръгвате — усмихна се Олбрайт. — Ние с Изи имаме да обсъдим една малка работа.

 

Мистър Олбрайт мина зад едно крупно жълто бюро и намести обувките си редом до една наполовина пълна бутилка Уайлд Търки. На стената зад него висеше календар с кошница, пълна с боровинки. Иначе стената беше пуста. Подът беше същият: скучен жълт линолеум, напръскан с разноцветни петънца.

— Заповядайте, седнете, мистър Ролинс — произнесе мистър Олбрайт, като ми махна към стола пред бюрото му. Шапката му бе изчезнала нейде, също и сакото. Под лявата му мишница висеше бял кожен кобур. Дулото на пистолета почти докосваше колана му.

— Добри приятели сте си намерили — казах, докато оглеждах пистолета му.

— Те са също като теб, Изи. Когато ми се наложи да ползвам малко мускули, веднага им завъртам по една шайба. Има цяла армия мъже, специализирани в най-разнообразни работи, и със своя цена, разбира се.

— Онзи дребният, да не е китаец?

Олбрайт повдигна равнодушно рамене.

— Казва ли ти някой. Израснал е в сиропиталище, в Джърси Сити. Нещо за пиене?

— Разбира се.

— Едно от предимствата, когато работиш за себе си. Не трепериш, че шефът ми може да си пъхне носа всеки момент в бюрото ти и да зърне бутилката. Винаги я държа отгоре. „Искаш ли му удариш по глътка? Няма проблеми, авер. Не ти харесва? Вратата е точно зад теб.“

Той наля две чашки докато говореше, които бе извадил от чекмедже в бюрото си.

Пистолетът ме заинтересува. Дръжката и дулото бяха черни; единствената част от вещите му, които не бяха бели.

— Значи, искаш работата, така ли, Изи? — попита ме той докато се привеждах да взема чашката от ръката му.

— Ами, зависи от това, каква точно работа имате предвид.

— Търся един човек, за един приятел — каза той. Измъкна една фотография от нагръдния си джоб и я положи върху бюрото. Беше снимка на красива и млада бяла жена, до раменете. Черно-бяла, но с цветен ретуш, какъвто обикновено добавят към снимките на джаз-певиците, които излагат пред нощните клубове. Светлата й коса струеше върху голите й рамене и високите й скули; очите й вероятно бяха сини. След като я гледах в продължение на цяла минута, реших, че си струва човек да я потърси, стига да успее да я накара да ти се усмихне по същия начин, както и на снимката.

— Дафне Монет — произнесе мистър Олбрайт. — Не лошо да й се порадва човек, но доста трудно се открива.

— Все още не виждам какво общо имам аз с тази работа — казах. — Не съм я мяркал досега.

— Това е истински срам, Изи — усмихна ми се той. — Мисля си обаче, че все пак можеш да ми помогнеш.

— Не виждам как. Жени като тази едва ли ми знаят телефона. Според мен по-добре е да се отнесете до полицията.

— Никога не се обаждам на човек, който не ми е приятел, поне приятел на приятел. Не познавам никакви ченгета, а също и никой от приятелите ми.

— Добре, тогава можете…

— Разбираш ли, Изи — прекъсна ме той, — Дафне си пада много по негърската компания. Обича джаз, свински крачета и черно месо, ако разбираш какво имам предвид.

Знаех какво има предвид, но не ми се искаше да го чуя.

— Значи вие считате, че тя може да е някъде из Уотс?

— Не се и съмнявам. Но нали разбираш, не мога просто да се грабна и да хукна да я търся из онзи район, защото просто нямал подходящата външност. С Джопи се познаваме отдавна и той ми каза всичко, което му е известно, но единственото, което можа да се сети, беше твоето име.

— За какво я търсите?

— Имам приятел, който иска да се извини, Изи. Голям кибритлия и лесно избухва за щяло и нещяло, та затова и момичето е хукнало.

— И той иска тя да се върне при него?

Мистър Олбрайт само се усмихна.

— Не знам дали мога да ви помогна, мистър Олбрайт. Както каза Джопи, само преди няколко дни ме изритаха от работа и трябва да си намеря друга, преди да е дошло известието за вноската.

— Сто долара за една седмица работа, мистър Ролинс, и то в аванс. Утре я намирате и можете да задържите остатъка.

— Не знам, мистър Олбрайт. Искам да кажа, откъде да знам в какво се забърквам? Това, което вие ми предлагате…

Той вдигна мощен показалец пред устните си, преди да проговори.

— Изи, човек само да излезе сутрин от дома си и вече се е озовал в лайняната река. Единственото нещо, което трябва да те тревожи, е дали си извадил късмет да имаш под ръка гребла.

— Това, което имах предвид, беше, че не желая да си имам работа със закона.

— Точно затова и ти предлагам да работиш за мен. Аз самият не понасям полицията. По дяволите! Полицията налага закона, а ти имаш представа какво представлява той, нали?

Имах, разбира се, но предпочетох да ги запазя за себе си.

— Законът — продължи той, — се прави от богатите хора, за да не могат бедните да се измъкнат от мизерията. Колкото ти искаш да се забъркваш със закона, толкова и аз.

Той вдигна чашката и я огледа сякаш търсеше наплюто от мухи, после я остави върху бюрото и положи ръце с дланите надолу от двете й страни.

— Моля те само да намериш едно момиче — каза той. — И да ми кажеш къде е. Това е всичко. Открий я къде е и ми го прошепни на ушенце. Това е всичко. Намираш я и получаваш бонус още една вноска по полицата ти, а моят приятел ще ти намери работа, може би дори ще успее да те върне в Чампиън.

— Кой иска да открие това момиче?

— Без имена, Изи, така е по-добре.

— Просто ми е ненавистна мисълта, че ще я открия, и после някакво ченге ще щръкне пред мен с лайнарския лаф, че аз съм бил последният, който я е видял… преди да изчезне.

Белият мъж се изсмя гръмогласно и поклати глава, сякаш току-що беше чул хубав виц.

— Всеки ден се случва какво ли не, Изи — каза той. — Всеки ден. Ти си образован мъж, нали така?

— Да, защо?

— Значи четеш вестници. Днес чете ли?

— Да.

— Три убийства! Три! Само снощи. Всеки ден се случва какво ли не. Хора, на които не им липсва нищо да си гледат живота, може би дори си имат и малко парици скътани в някоя банка. Сигурно са си планирали всичко за уикенда, но това не им е помогнало да се спасят от смъртта. Плановете им не са им помогнали, когато им е дошло времето. Понасъбрали са малко парици и са си рекли, ех живот, здравей! Забравили са, че единственото нещо, което трябва да си осигурят, е нищо лошо да не им се случва.

Начинът, по който се усмихна, докато се отпускаше на стола си, отново ми напомни за Плъха. Спомних си как се усмихваше Плъха, особено когато нещастието споходеше и някой друг.

— Само намери момичето и ми кажи, това е всичко. Няма да й навредя, нито пък приятелят ми. Няма за какво да се тревожиш.

Той измъкна един бял портфейл от едно чекмедже на бюрото и изтърси от него пачка банкноти. Отброи десет, като при всяка банкнота облизваше квадратния си палец, и ги положи внимателно до чашата с уиски.

— Сто долара — каза.

Не виждах защо да не бъдат моите сто долара.

 

Когато бях беден мъж и без земя, единственото нещо, което не ми даваше мира, беше къде да положа пред нощта и какво да сложа в устата; на човек в такова положение не му е необходимо кой знае колко. Някой приятел щеше да ми протегне залък-два, и имаше достатъчно жени, които да споделят постелята си с мен. Когато обаче ми се наложи да направя поредната вноска по полицата си, открих, че ще ми е нужно и нещо повече от приятелство. Мистър Олбрайт не беше приятел, но имаше това, от което се нуждаех.

Беше също така и добър домакин. Пиячката му не беше лоша, а той самият беше приятен събеседник. Разказа ми няколко истории, от онези, на които ние в Тексас им викахме „лъжи“.

Една от историите му беше от дните му на адвокат в Джорджия.

— Защитавах един тъпанар, който беше обвинен в изгарянето на къщата на банкер — произнесе ДеУит, загледан към стената зад мен. — Банкерът го беше защипал още в мига, в който онзи нещастник получил съобщението, че вноската не е погасена. Човек веднага можеше да види, че той не му е дал никакъв шанс да се разберат като хората. И това момче беше точно толкова виновно, колкото и банкерът.

— Измъкнахте ли го? — запитах.

— Да — усмихна ми се ДеУит. — Обвинителят беше изпипал здраво работата си и беше усукал примката около врата на Леон, така се казваше нещастникът. Да, уважаемият Рандолф Кори имаше солидни доказателства, че клиентът ми е причинил умишления пожар. Аз обаче му се изтропах в къщата и седнах на масата му, като сложих върху нея ето този пистолет. Всичко, за което говорих, беше времето, и докато си приказвахме, си почиствах пистолета.

— Толкова много ли означаваше за вас този клиент?

— Ами, Леон беше пълен отпадък. Ранди обаче не беше губил дело от две години и аз сметнах, че е крайно време това да стане. — Олбрайт разкърши рамене. — Човек трябва да има усет за баланс когато стане въпрос за закона, Изи. Всичко трябва да се получава изрядно.

След няколко чаши аз заговорих за войната. Обичайните дрънканици на ветераните, половината истина и половината измишльотини.

— Някога убивал ли си човек със собствените си ръце, Изи? — запита ме той след малко повече от час.

— Какво?

— Убивал ли си някога човек, в ръкопашен бой?

— Защо?

— Нямам някакво особено любопитство. Просто искам да знам дали си бивал в напечени ситуации.

— Случвало ми се е.

— Убивал ли си някого отблизо? Имам предвид толкова отблизо, че да виждаш как очите му излизат от фокус и той бавно си отива? Когато убиеш човек най-лошото нещо са лайната и пикнята. Вие момчетата сте го правили по време на войната и се обзалагам, че не ви е било приятно. Обзалагам се, че повече не си можел да призоваваш майка си, или пък да извикваш в представите си нещо красиво. Но си живял с това, защото си знаел, че войната те е принуждавала да го правиш.

Бледосините му очи ми напомняха за опулените трупове на германски войници, които на времето бях видял натрупани на купчини покрай един път за Берлин.

— Едно нещо обаче не бива да забравяш никога, Изи — продължи той докато вдигаше парите, за да ми ги подаде през масата. — А то е, че някои от нас могат да убият човек хей-така, сякаш си изпиват чашата с уискито. — Той гаврътна чашката си и се усмихна.

— Джопи ми каза, че на времето си киснел доста в един незаконен клуб на Осемдесет и осма улица и Централна. Един човек е зърнал там Дафне не много отдавна. Не знам как му казват, но през уикендите там ходят на свирят големите имена в джаза, а човекът, който движи мястото, се казва Джон. Можеш да започнеш още тази вечер.

Нещо в блясъка на мъртвите му очи ми подсказа, че нашата малка разпивка е приключила. Не можах да измисля нищо за прощаване, така че само му кимнах, пъхнах парите в джоба и тръгнах да излизам.

На вратата се обърнах да му махна, но ДеУит Олбрайт вече бе напълнил чашата си и забил поглед в отсрещната стена. Взорът му беше насочен в нещо съвсем различно от това мръсно приземие.

 

Заведението на Джон представляваше нелегална кръчма преди отмяната на сухия режим. През 1948 година Лос Анджелиз гъмжеше от законни барове. Джон обаче си падаше много по бизнеса с незаконния алкохол, и беше я загазвал толкова много пъти със закона, че градският съвет в никакъв случай нямаше да му даде шофьорска книжка, още по-малко пък разрешително да продава алкохол. Така че Джон продължаваше да корумпира полицията и организираше един незаконен нощен клуб през задната врата на един малък пазар на ъгъла на Сентрал Авеню и Осемдесет и осма улица. Човек можеше да влезе в този магазин по всяко време между вечерта и три сутринта и да открие Хати Парсънс седнала зад щанда със захарни изделия. Не предлагаха кой знае какъв богат асортимент, стоката и не беше особено прясна, но тя продаваше онова, което се виждаше по рафтовете, и ако човек знаеше вълшебната думичка или беше редовен посетител, тогава влизаше в клуба през задната врата. Ако някой обаче си мислеше, че може да се вмъкне под или от нечие чуждо име, или пък си въобразяваше, че скъпите му дрехи или чекова книжка са достатъчни, за да го пропуснат, е, за такива случаи Хати си имаше готов остър бръснач в джоба на престилката си, а племенникът й, Форни Младши, седеше точно зад вратата.

 

Когато отворих вратата към пазара се сблъсках с третия си бял мъж за деня. Този беше с моя ръст, светлокестенява коса и скъп тъмносин костюм. Дрехите му бяха измачкани, и целият вонеше на джин.

— Хей, цветнокожи братко — изломоти той, като ми махна. Крачеше право срещу мен, така че трябваше да се отстъпя извън магазина, ако не исках да бъда прегазен от този белокож валяк.

— Кво шъ кайш са изкараш един двайсетак набързо, а? — отпери ми той въпроса си, а през това време вратата се тръшна зад него.

Днес определено всички си бяха плюли в устата да ме обсипват с пари.

— И как ще стане тази работа?

— Трябва да вляза там, вътре… търся някого. Ама онова гадже вътре и дума не дава да стане. — Той целият се тресеше и взех да се опасявам да не се изтърси на земята. — Що не й пошушнеш, че съм готен пич?

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— И защо?

— Кажат ли веднъж „не“ в кръчмата на Джон, край. — Заобиколих го, за да вляза отново в магазина. Той се опита да се извърне и да ме сграбчи за ръката, но всичко, което успя да постигне, беше да се завърти два пъти около оста си и да се изтърси по задник до стената. Протегна нагоре ръка сякаш искаше да се наведа, за да ми пошушне нещо, но аз сериозно се съмнявах дали може да ми предложи нещо, дето радикално да подобри живота ми.

 

— Хей, Хати, май си имаш пансионер на прага.

— Онзи пиян бял младеж?

— Аха.

— Ще накарам Форни да му хвърли едно око по-късно. Той ще го изхвърли, ако е още там.

Това беше достатъчно, за да прогоня пияния от съзнанието си.

— Кой ще свири тази вечер?

— Някои от твоите земляци, Изи. Липс с триото си. Последният вторник обаче тук беше и Холидей.

— Наистина?

— Страхотно нещо! — Усмивката на Хати оголи зъби, подобни на плоски сиви речни камъни. — Трябва да беше някъде към полунощ, не помня точно, ама и птиците започнаха да й пригласят чак докато пуснахме кепенците.

— Брей, как към го изтървал! — затюхках се.

— Ще ти струва седемдесет и пет цента.

— Това пък за какво?

— Джон сложи надценка. Разходите скочиха и той се опитва да държи отрепките отвън.

— А кой е този?

Тя се приведе напред, като ми показа воднистите си кафяви очи. Хати имаше цвета на светъл пясък и сериозно се съмнявах дали някога бе надхвърляла петдесет килограма през шейсет и кусур годините си.

— Да си чувал за Хауърд? — попита ме тя.

— Кой Хауърд?

— Хауърд Грийн, шофьорът.

— Ами, не. Не съм го мяркал от миналата Коледа.

— Е, повече няма и да го мернеш, поне на този свят.

— Защо, какво се е случило?

— Излезе от тук в три през нощта, когато Лейди Дей пееше тук и бам! — Тя заби юмрук в отворената длан.

— Да?

— Не му оставили даже и лице. Да знаеш, казах му, че е последният глупак да излиза, след като пее Холидей, но той не ме послуша. Каза, че имал да свърши някакъв бизнес. Казах му, ама на, като не слуша! На ти сега един бизнес!

— И го убили?

— Точно до колата му. Толкова лошо го били, че жена му, Естер, каза, че успяла да го познае само по пръстена му. Сигурно са използвали оловна тръба. Нали го знаеш, че все обичаше да си вре носа там, дето не му беше работа.

— Хауърд си падаше по дебелите работи — съгласих се с нея, като й подадох трите четвъртака.

— Влизай, сладур — ухили се тя.

 

Още с прекрачването на прага в лицето ме блъсна мощта на духовия инструмент на Липс. Бях слушал Липс, Уили и Флаттоп още когато бях малък в Хюстън. Всички те плюс Джон и поне половината посетите на заведението се бяха изнесли от Хюстън след края на войната, а някои дори и преди това. Калифорния беше като рая за негрите от южните Щати. Хората разказваха легенди как можеш да ядеш плодове направо от дърветата и има толкова много работа, че един можеш и да се пенсионираш. В по-голямата си част историите отговаряха на истината, но истината не беше като мечтите. Въпреки всичко животът в Лос Анджелиз си беше труден и дори и всеки ден да блъскаш като животно, пак не можеше да се отлепиш от дъното.

На дъното обаче не беше чак толкова зле, щом човек можеше да си размърда кокалите и да отскача от време на време при Джон и да си бъбри с другите за онова време в Хюстън, когато мечтаехме за Калифорния.

— Хей, Изи — изграчи нечий дебел глас зад мен.

Беше Форни Младока. И той беше от хората, с които се знаех още онова време. Едър, груб мъжага, който можеше цял ден да събира памук и после да танцува до зори, след което отново да излезе на памучните плантации. Веднъж се бяхме сдърпали здравата, тогава бяхме далеч по-млади и двамата; не можах да прогоня мисълта си, че ако не беше Плъха да ме отърве, щях сигурно да съм покойник.

— Здравей, Младок. Как е хавата?

— Не е кой знае каква, ама се навъртай наоколо. — Той се бе настанил на високо столче, като се облягаше на стената. Беше пет години по-млад от мен, някъде на около тридесет и три, и шкембето му вече провисваше над колана, но Форни си беше все така як и грамаден както тогава, когато ме беше проснал на пода.

Цигара стърчеше между устните му. Пушеше най-евтиния и отвратителен сорт тютюн, който произвеждаха в Мексико — Сапатас. Предположих, че я беше изпушил, защото я остави да падне на пода. Тя остана върху пода да дими, прогаряйки черно петно върху дъбовите дъски. Подът около стола на Форни беше нашарен от такива петна. Той беше нечистоплътен мъж, който не даваше пет пари за нищо.

— Не си се навъртал наскоро наоколо, Изи. Къде се губиш?

— Бачках, бачках ден и нощ за Чампиън и накрая ми теглиха ритника.

— Изхвърлиха те? — Около очите му се оформи дребна усмивка.

— Та чак се стоварих на задника си.

— По дяволите. Съжалявам за това. Не пускат ли временно в неплатен отпуск?

— Къде ти. Просто босът не е щастлив, ако само си вършиш работата. Иска в добавка и да му цункаш гъза от благодарност.

— И аз така чувам.

— Миналият понеделник тъкмо ми свършваше смяната и бях толкова каталясал, че едва си мърдах краката…

— Аха — кимна Форни в знак на съчувствие.

— … и шефът ми се пръква и ми сервира, че трябвало да работя и един час извънредно. Е, казах му, че съжалявам много, но имам среща. И аз наистина имах среща, с леглото.

Форни изпадна във възторг от лафа.

— А той да има наглостта да ми заяви, че моят народ трябвало да се научи да работи малко повече, ако искал да напредне.

— И той ти каза това?

— Да. — Усетих как гневът ми се връща.

— А той какъв е?

— Италианец, мисля, защото родителите му са дошли оттам.

— Човече! И ти какво му каза?

— Казах му, че моят народ се е научил да работи свръхсили още преди Италия да започне да съществува като държава. Щото сигурно знаеш, че Италия е далеч по-млада от нас.

— Аха — произнесе Форни, но беше ясно, че няма и представа за какво ставаше дума. — И какво стана после?

— Каза ми, че мога да се прибирам у дома и да не се притеснявам, че ще закъснея следващия ден. Каза, че имал нужда от хора, които искат да работят. И аз си тръгнах.

— Човече — поклати глава Форни. — На всеки от нас им го натеглят по този начин.

— Точно така. Като те гледам така, можеш ли да му удариш една бира?

— Да — изрече зарадвано той, но в следващия момент челото му се набръчка. — Ами как ще я купиш, като сега си без работа?

— Не се тревожи, винаги мога да купя две бири.

— Е, аз пък да ти кажа винаги мога да ги обърна.

 

Приближих се до бара и поръчах две бири. В заведението сякаш се бе събрал половината Хюстън. Повечето маси бяха заети от пет или шест души. Народът крещеше и говореше, целуваше се и се смееше. След тежкия трудов ден кръчмата на Джон беше отлично място за отпускане. Не беше съвсем законно, но пък едва ли имаше нещо лошо в това. Големите имена в негърската музика ходеха там, защото се знаеха с Джон още от времето, когато им даваше да изкарат комат хляб и винаги им плащаше навреме. Трябваше да има над двеста редовни посетители на бара на Джон и всички се познавахме по лице, така че освен забавлението, човек винаги можеше да свърши и някоя полезна работа.

Присъстваше Алфонсо Дженкинс в черна копринена риза и прическа щръкнала повече от фут. Джохамо Джоханас също беше тук. Беше в кафяв вълнен костюм и яркосини обувки. Мършавата Рита Кук и тя беше тук с петима мъже наобиколили масата й. Никога не можех да разбера как беше възможно една грозна като смъртта и кожа и кости жена да привлича толкова мъже около себе си. Веднъж я запитах как го прави и тя ми отвърна с пронизителния си скимтящ глас: „Знаеш ли, Изи, само половината от мъжете се вълнуват от бедрата и гърдите на момичето. Повечето от вас, цветнокожите мъже, търсят жена да ги обича, ама така, че да забравят колко труден е животът.“

Забелязах Франк Грийн на бара. Викахме му Ножаря, защото беше толкова бърз с ножа, че изглеждаше като че ли винаги държи един в ръката си. Държах се настрани от него, защото беше гангстер. Той отвличаше камиони с алкохол и цигари по цяла Калифорния, че и Невада. Отнасяше се със смъртна сериозност към всичко, което вършеше, и беше готов да пререже гърлото на всеки срещнат мъж.

Забелязах, че Франк се бе пременил целият в черно. При неговата работа това означаваше, че се кани да излиза на работа — да отвлича алкохол или нещо по-лошо.

Помещението беше толкова претъпкано, че нямаше и сантиметър свободно място за танци, въпреки това дузина или повече двойки се бяха изхитрили да се боричкат между масите.

Занесох двете кани с ел до входа и подадох на Младока неговата. Един от няколкото известни начина да разтопиш сърцето на някой закоравял чукан е да му дадеш бира и да го оставиш да разкаже няколко изветрели безсмислици. Така че се отпуснах на стола и отпих от бирата си докато Форни споделяше как са били нещата в кръчмата през изтеклата седмица. Разказа ми отново историята за Хауърд Грийн. Този път обаче той добави и подробността, че Грийн бил вършил някаква незаконни далавери за работодателите си.

— Белите момчета са го убили — приключи той размишленията си.

Форни много си падаше по разкрасяването на всяка стара история, това ми беше известно, но около мен имаше набъркани прекалено много бели мъже, за да се чувствам спокоен.

— За кого работеше? — попитах.

— Знаеш ли онзи образ, дето отпадна от надпреварата за кметския стол?

— Матю Теран?

Теран имаше голям шанс да спечели изборите за мястото на кмета в Лос Анджелиз, но се отказа само няколко седмици преди изборите. Никой не разбра защо.

— Да, точно той е. Нали ги знаеш, всичките политици са крадци. Ами че аз си спомням когато за пръв път избраха Хю Лонг, в Луизиана…

— Колко време ще прекара тук Липс? — запитах го аз, за да секна размишленията му.

— Седмица или там някъде. — Младока не даваше пет пари за какво приказва, само да вървеше лафът. — Брей, да знаеш само какви спомени ми навяват тия момчета. По дяволите, ами че те свиреха онази нощ, когато Плъха ти спаси задника.

— Точно така — казах. Още усещах обувката му в бъбрека си когато се извиех малко повече от необходимото.

— Трябваше да му благодаря за това. Нали знаеш, бях толкова пиян и полудял, че можех да те убия, Изи. И щяха да ми изгният кокалите в панделата.

Това беше първата му истинска усмивка от началото на срещата ни. Младока бе останал без два зъба на долната челюст и един на горната.

— Какво стана с Плъха? — попита ме той, почти замислено.

— Не знам. Днес за пръв път от много години си спомних за него.

— Още ли е в Хюстън?

— Така съм чувал. Ожени се за ЕтаМей.

— С какво се занимаваше последният път, когато го видя?

— Толкова отдавна беше, че вече не си спомням — излъгах.

Младока се захили.

— Спомням си когато пречука Джо Т, оня сводник, нали го знаеш? Джо тогава пръскаше кръв като пръскачка, а пък Плъха беше с оня костюм, небесносиния. И нито дори петънце върху него! Да знаеш, само заради това ченгетата не закопчаха Плъха, защото не можеха дори да си представят, че може да го е направил без да се изцапа!

Пред мисления ми взор изплава последната ни среща с Реймънд Александър, а тя не беше никак весела.

 

Не бях виждал Плъха повече от четири години до момента, в който се сблъскахме един в друг една вечер пред салона на Мъртъл, в пети градски район на Хюстън. Носеше тъмносин костюм и филцова кафява шапка. Аз бях още в армейско зелените си дрехи.

— Кво става, Изи? — попита той, повдигайки поглед към мен. Плъха беше дребен мъж, с лице на гризач.

— Ами горе-долу нищо — отвърнах. — И ти май си на същия хал, както гледам.

— Е, не съм чак толкова зле. Улиците вече са мои. — Златните му коронки блеснаха в полумрака.

Ухилихме се взаимно и се затупахме по гърбовете. Плъха ме почерпи едно питие в заведението но Мъртъл, и аз го почерпих. Черпихме се така до момента, в който Мъртъл ни заключи в заведението и отиде да спи.

— Оставете парите за изпитото под рафта, момчета — заръча ни тя. — Вратата се заключва сама на излизане.

— Спомняш ли си ония лайна със заварения ми баща, Изи? — попита ме Плъха когато останахме сами.

— Да — отвърнах. Беше рано сутринта, барът беше празен, но аз въпреки това пак се огледах наоколо; убийството не е от темите, които могат да се разискват на висок глас, но Плъха не го знаеше. Преди пет години беше убил заварения си баща, като бе успял да го накачи на друг човек. Ако законът обаче успееше да разкрие истинските обстоятелства, нямаше да има и седмица и щеше да е увиснал на въжето.

— Истинският му син, Наврочет, дойде да ме търси миналата година. Не мислел, че онзи момък Клифтън го е направил, макар че законът го обяви. — Плъха си наля нова чаша и я обърна. После си наля още една. — Успя ли да изчукаш някое бяло путе през войната? — попита той.

— Там имаше само бели момичета. Ти как мислиш?

Плъха се захили и се отпусна на стола, като затърка слабините си.

— Брей, заслужава си да му ударим една здрава веселба по този повод, какво мислиш, а? — И той ме тупна по коляното както в доброто старо време когато бяхме съдружници, преди войната.

Продължихме с пиенето и чак след час той се върна на Наврочет.

— Идва, значи, един мъж, точно тук, в този салон, и се изправя пред мен, значи, с високите си ботуши. Да знаеш, трябваше да си изкривя врата, за да го видя тоя авер. Беше си сложил най-хубавия костюм и ботуши, така че тихичко само си дръпнах ципа надолу когато влезе. Каза ми, че искал да си поговорим. Казва да сме били излезли навън. И аз излизам, кво да правя. Можеш да ме наречеш и глупак, ама тва е. И още не сме излезли, значи, и той се обръща и в ръката му цъфва пистолет, право в главата ми. Можеш ли да си представиш? И аз почвам да го раздавам, сякаш аха-аха ще напълня гащите. И да знаеш само какво чувам, представи си! Старият Навро иска да знае къде може да те намери…

— Мен! — възкликвам.

— Да, Изи! Чул, че и ти си бил онази нощ с мен, така че иска да убие и теб. Аз обаче си гърча стомаха напред и навътре, а ти знаеш, че поглъщам доста бира. Правех се все едно, че мартинките ми треперят здравата, и старият Навро си мисли, че вече съм напълнил гащите… И в този момент измъквам малкия Реймънд навън и отварям клапана. Хе, хе, ела да видиш какво става! Опикавам целите му ботуши и Наврочет подскача чак до небето. — Усмивката изчезна от лицето на Плъха. — Вкарах му четири парчета олово преди да рухне на пода. Същият брой, който вкарах в търбуха и на онзи курвенски син, баща му.

Бях видял достатъчно смърт по време на войната, но тази на Наврочет ми изглеждаше далеч по-реална и ужасяваща, лишена от всякакъв смисъл. Там, в Тексас, в пети район, Хюстън, хората пръскаха черепите си заради десет цента или небрежно изтървана дума. И лошите винаги убиваха добрите или глупавите. Ако онази нощ в онзи бар някой е трябвало да умре, това е бил само Плъха. Ако на Земята имаше поне мъничко справедливост, трябвало е той да умре.

— Въпреки всичко и той успя да ми вкара едно парче олово в гърдите, Изи — каза Плъха, сякаш прочел мислите ми. — Лежах проснат до стената, без да чувствам краката или ръцете си. Всичко наоколо ми беше като в мъгла и тогава чух онзи глас и видях онова бяло лице над мен. — Гласът му заприлича съвсем като на молитва. — И онова бяло лице ми казва, че било Смъртта, а аз никак не се уплаших, ама никак. И знаеш ли какво му отвърнах?

— Какво? — попитах аз, като в същия момент реших да напусна Тексас завинаги.

— Казах му, че един човек преди ме беше пребивал почти до смърт и аз го изпратих в ада. Казах му „Изпратих и сина му подир него, така че, Сатана, само остани при мен и ще ти нашибам задника така, че да цъфне.“

Плъха се изсмя меко, положи глава на бара и заспа. Извадих портфейла си, тихо, сякаш за да не събудя мъртвия, оставих две банкноти, и се върнах в хотела. Бях в автобуса за Лос Анджелиз когато слънцето изкачи хоризонта.

 

Но оттогава сякаш бе минала цяла вечност. Тази вечер аз бях собственик на земя и работех, за да изплащам полицата си.

— Младок, да си виждал напоследък бели момичета да се навъртат тук? — попитах.

— Защо? Да не търсиш някое? — Младока естествено веднага застана нащрек.

— Ами… нещо такова.

— Значи „нещо такова“, а? И кога ще разбереш дали търсиш „нещо такова“ или наистина?

— Разбираш ли, аз, хм, чух за това момиче. Аа… Делия или Далия ли беше, или как… Знам само, че името й започва с „Д“. Иначе има руса коса и сини очи и ми казаха, че си струвало човек да я потърси.

— Не мога да кажа, че си спомням, авер. Искам да кажа, че за уикендите идват някакви бели момичета, нали знаеш, но никога не са сами. А пък аз моментално ще изхвърча оттук, ако взема да се заглеждам по гаджетата на братята.

Имах усещането, че Младока ме пързаля. Дори и да знаеше отговора на въпроса ми, той щеше да го запази за себе си. Младока ненавиждаше всеки, който по негово мнение се справяше по-добре от него в живота. Младока ненавиждаше всички.

— Е, сигурно все ще я позная, ако я зърна да влиза. — Огледах се из помещението. — Хей, там до групата има свободен стол, ще ида да го заема.

Знаех, че Младока нямаше да си откъсне погледа от мен цялата вечер докато съм тук, но не ми пукаше. Той нямаше да ми помогне, а аз не давах и пет пари за него.