Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (25)

26

Дафне Монет, жена, която изобщо не познавах отблизо ме накара да легна в дълбоката порцеланова вана, като внимателно ме изми между пръстите на краката и нагоре по краката. Вече бях получил силна ерекция, чак до корема, и дишах бавно, като малко момче, пристъпващо да улови пеперуда.

— Шшт, спокойно, миличък — прошепваше тя от време на време. — И поради някакви причини това ми причиняваше болка.

Когато приключи с краката ми, тя изми цялото ми тяло с груба изтривалка и калъп сапун с пемза.

Никога не съм се чувствал привличан към жена така, както към Дафне Монет. Повечето красиви жени ме караха да изпитвам желание да ги докосвам, галя, притежавам. Дафне обаче ме накара да погледна дълбоко в себе си. Тя прошепваше някоя сладка дума и аз се връщах назад във времето, в първия път, когато бях изпитал любов и покруса. Спомнях си смъртта на майка ми, когато бях едва на осем години; това беше вече когато Дафне стигна до корема ми. Задържах дъха си когато повдигна ерекцията ми, за да измие под нея; тя ме погледна в лицето с очи станали сини над водата, и стисна здраво члена ми, плъзгайки ръката си два пъти нагоре и надолу. Тя се усмихна когато свърши и отпусна частта от тялото ми обратно върху корема.

Не можех да изрека и дума.

Дръпна се назад от ваната и смъкна с един замах жълтата си рокля, после я захвърли във водата върху мен и дръпна надолу бикините си. Седна върху тоалетната чиния и уринира толкова шумно, че ми напомни повече на мъж, отколкото на жена.

— Подай ми хартията, Изи — каза тя.

Рулото беше на пода до ваната.

Тя се застана над ваната с бедра изпъчени напред, като ме гледаше.

 

— Ако сливата ми беше голяма колкото онази работа на мъжете, Изи, оная ми работа щеше да е колкото главата ти, Изи.

Излязох от ваната и я оставих да ме поведе с ръка стиснала тестисите ми. На влизане в спалнята тя зашепна мръсотии в ушите ми. Нещата, които изрече, ме накараха да се изчервя. Не познавах мъж, който да говори толкова смело колкото Дафне Монет.

Не обичам когато жените говорят по този начин. Според това не е женствено. Но под тази смела реч Дафне сякаш ме молеше за нещо. И всичко, което исках, беше да бръкна колкото мога по-надълбоко в душата си, за да го намеря.

Цяла нощ ревахме, крещяхме и се боричкахме. Веднъж, след като бях заспал дълбоко, се пробудих от допира на нещо ледено: тя търкаше бучка лед по гърдите ми. Към три сутринта ме пробуди и ме замъкна в циментовото патио зад храстите и ме люби докато полулежах опрян върху грапавия ствол.

Когато слънцето най-после изгря, тя се сгуши в мен и ме попита:

— Боли ли те, Изи?

— Какво?

— Боли ли те твоята работа?

— Да.

— Охлузен ли си?

— Повече ми изглежда, че кръвоносните съдове ме болят.

Тя ме сграбчи за члена.

— Боли ли те, когато ме любиш, Изи?

— Да.

Хватката й се засили.

— Обичам да причинявам болка, Изи, и на двама ни.

— Аз също — казах.

— Усещаш ли?

— Да, усещам го.

Тя ме пусна.

— Нямах предвид това. Имам предвид тази къща. Имам предвид тук, сякаш не сме онези, които те искат да бъдем.

— Кой?

— Те нямат имена. Те са просто онези, които не искат и ние да бъдем това, което сме. Те никога не искат да се чувстваме толкова добре или толкова близко както сега. Затова и ми се прииска да избягам с теб.

— Аз дойдох при теб.

Тя протегна ръката си отново.

— Но аз те повиках, Изи; аз съм тази, която те доведе при мен.

 

Когато прехвърля през паметта си онази нощ, се чувствам крайно объркан. Бих могъл да кажа, че Дафне беше луда, но това би означавало, че аз съм достатъчно нормален, за да го кажа, но не бях. Защото когато искаше от мен да изпитвам болка, аз изпитвах наслада от нея, а ако бе поискала от мен да кървя, бих бил щастлив да си прережа вените. Дафне беше като врата, която е била затворена през целия ми живот; която изведнъж рязко се е отворила и ме е пуснала през себе си. Сърцето и гърдите ми се отвориха широко като небето за тази жена.

Но не мога да кажа, че беше луда. Дафне беше като гущер хамелеон. Тя се променяше за всеки свой мъж. Ако той беше мекошав бял мъж, който се боеше да вдигне скандал на сервитьора, тя го притискаше към гърдите си и го потупваше по главичката. Ако той беше беден чернокож мъж, просмукан от мъка и гняв през целия си живот, тя измиваше раните му с грапава изтривалка и облизваше кръвта му докато тя се съсиреше.

 

Беше вече късния следобед когато се предадох. Бяхме прекарали всеки миг в обятията си. Не мислех за полицията или Плъха или дори ДеУит Олбрайт. Всичко, което ме беше грижа, беше болката, която изпитвах докато обичах това бяло момиче. Накрая обаче се дръпнах от нея.

— Трябва да поговорим, Дафне — казах.

Може и да си го бях въобразил, но очите й проблеснаха зелено за пръв път до този момент след банята.

— Е, за какво? — Тя седна в леглото, като се обви с чаршафа. Знаех, че я губя, но бях прекалено задоволен, за да ме е грижа.

— Има много мъртъвци, Дафне, и полицията иска да ми ги прикачи. Освен тях съществуват и онези тридесет хиляди долара, които си откраднала от мистър Картър, и ДеУит Олбрайт ме дебне да ми пръсне задника заради тях.

— Всичките пари, които имам, са само наша работа, на мен и Тод, и нямам нищо със смъртта на никого или с онзи мъж Олбрайт. Абсолютно нищо.

— Може и да си мислиш така, но Олбрайт притежава таланта да прави бизнеса ти свой…

— И така, какво искаш от мен?

— Защо беше убит Хауърд Грийн?

Тя ме загледа така, сякаш бях мираж.

— Кой?

— О, хайде.

Тя извърна поглед за момент и после въздъхна.

— Хауърд работеше за един богат мъж на име Матю Теран. Той беше неговият шофьор. Теран искаше да се кандидатира за кмет, но сред онази тълпа трябва да се иска разрешение за такава работа. Тод не искаше Теран да се кандидатира.

— И защо? — попитах.

— Малко след като се запознах с него, Теран искам да кажа, той си купи едно малко мексиканче от Ричард.

— Мъжът, когото открихме убит?

Тя кимна.

— И кой беше той?

— Двамата с Ричард бяхме… — тя се поколеба за момент — … приятели.

— Интимни?

Тя кимна леко.

— Преди да се запозная с Тод, двамата с Ричард прекарахме заедно известно време.

— В нощта, когато за пръв път тръгнах да те търся, се сблъсках с Ричард пред кръчмата на Джон. Теб ли търсеше тогава?

— Възможно е. Той не искаше да ме пуска да си ходя, така че се сдуши с Теран и Хауърд Грийн, за да ми направи мръсотия, така че да могат да притиснат Тод.

— Каква мръсотия?

— Хауърд знаеше нещо. За мен.

— Какво?

Но тя не ми отговори на въпроса.

— Кой уби Хауърд? — попитах.

Отначало не ми отговори. Поигра си с одеялата, като го оставяше да се хлъзгат между гърдите й.

— Джопи го уби — каза накрая тя. Не искаше да посрещне погледа ми.

— Джопи! — изкрещях. — Защо ще му е да върши такова нещо? — Но знаех, че това беше истината дори още преди й бях задал въпроса. Защото Джопи си умираше да пребие някой човек до смърт.

— И Корета, и тя ли?

Дафне кимна. Точно в този момент гледката на голотата й ме отврати особено.

— Защо?

— Понякога двамата с Франк се отбивахме до кръчмата на Джопи. Просто защото Франк обичаше хората да ме виждат с него. А последният път, когато отидох там, Джопи пошепна, че че някакъв човек бил разритвал за мен и че трябва да му позвъня по-късно, за да разбера кой е. Така научих за онзи Олбрайт.

— Кажи ми за Хауърд и Корета. Какво точно им се случи?

— Хауърд Грийн вече беше идвал при мен и ми каза, че ако не направя онова, което той и шефът му искат от мен, те ще ме унищожат. Казах на Джопи, че мога да му намеря хиляда долара, ако направи така, че Олбрайт никога да не ме намери и ако може да си поговори с Хауърд.

— Значи той уби Хауърд?

— Мисля, че стана някаква грешка. Хауърд имаше дълъг език. Джопи направо полудя.

— А Корета?

— Когато тя дойде при мен съобщих на Джопи. Казах му, че ти си задавал въпроси и … — тя се поколеба — … че си я убил. Той вече беше порядъчно подплашен. Вече имаше един труп в сметката си.

— Защо не уби и теб?

Тя вдигна глава и отметна косите си назад.

— Още не му бях дала онези пари. Той още си искаше хилядата долара. Така или иначе, мислеше, че аз съм момиче на Франк. Повечето хора уважават Франк.

— Какъв ти е Франк?

— Не е нещо, което да го проумееш някога, Изи.

— Добре, мислиш ли, че той знае кой е убил Матю Теран?

— Не знам, Изи. Не съм убивала никого.

— Къде са парите?

— Някъде. Не тук. Не и където можеш да ги докопаш.

— Тези пари ще ти видят сметката, момиче.

— Ти ме убиваш, Изи. — Тя се пресегна да ме погали по коляното.

Изправих се.

— Дафне, трябва да говоря с мистър Картър.

— Няма да се върна при него. Никога.

— Той само иска да си поговорите. Не е необходимо да се любиш с него докато си говорите.

— Ти не разбираш. Аз го обичам и поради това не мога повече да го видя. — Очите й се изпълниха със сълзи.

— Страшно много усложняваш нещата, Дафне.

Тя отново се пресегна към мен.

— Стига!

— Колко ти даде Тод за мен?

— Хиляда.

— Заведи ме при Франки и ще ти дам две хиляди.

— Франк се опита да ме убие.

— Усмивката ти не е достатъчна, за да спре Франк.

— Заведи ме при него, Изи; това е единственият начин да получиш парите.

— Какво ще кажеш за мистър Картър и Олбрайт?

— Те ме търсят, Изи. Остави на Франк и мен да се погрижим за това.

— Какъв ти е Франк? — попитах я пак.

Тя ми се усмихна. Очите й отново възвърнаха синевата си и тя се отпусна върху стената зад леглото.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не знам. Трябва да се измъквам оттук.

— Защо?

— Просто не мога повече — казах, припомняйки си Софи. — Искам да подишам малко чист въздух.

— Можем да останем тук, миличък; това е нашето единствено място.

— Грешиш, Дафне. Не е необходимо да ги слушаме. Обичаме ли се един друг, тогава можем да бъдем заедно. Никой не може да ни попречи.

Тя се усмихна тъжно.

— Ти не разбираш.

— Искаш да кажеш, че единственото нещо, което искаш от мен, е да те изчуквам. После изритваш жалкия негър, оправяш си дрехите и си слагаш червило така, както не си го правила никога до този момент.

Тя протегна ръка да ме докосна, но аз се отместих.

— Изи — каза тя, — грешиш.

— Нека да си вземем нещо за ядене — казах, като извърнах поглед. — През няколко преки оттук има китайски ресторант. Можем да отскочим дотам, знам един пряк път.

— Когато се върнем, всичко ще си е отишло — каза тя.

Представях си на колко мъже още беше казвала тези думи. А повечето от тях биха останали с нея вместо да я загубят.

 

Облякохме се в тишина.

Внезапна мисъл ми хрумна когато вече бяхме готови.

— Дафне?

— Да, Изи? — Гласът й прозвуча отегчено.

— Искам да разбера едно нещо.

— Кое?

— Защо ми се обади вчера?

Тя ме стрелна със зелените си очи.

— Обичам те, Изи. Знаех го още от първия миг, когато те видях.