Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (24)

25

Сънридж представляваше дребен розов мотел, съставен от две правоъгълни здания, които се събираха под формата на буквата L около един асфалтиран паркинг. Околностите бяха населени предимно с мексиканци и жената, която седеше зад рецепцията, също беше мексиканка. Беше пълнокръвна мексиканска индианка; ниска и с бадемовидни очи и тъмна маслинена кожа с доста червено. Очите й бяха много тъмни а косата черна, освен четири бели кичура, които сочеха, че беше доста по-възрастна, отколкото изглеждаше.

Тя ме загледа с въпросителен поглед.

— Търся една приятелка — обясних.

Тя присви очи, при което гъста мрежа от бръчици се образува и около двете очи.

— Казва се Монет, французойка е.

— При нас мъже не се допускат в стаите.

— Трябва само да си поговоря с нея. Можем да излезем да пийнем по чаша кафе, ако не можем да разговаряме тук.

Тя се извърна настрани, сякаш разговорът ни беше приключил.

— Нямам намерение да проявявам неуважение, госпожо, но това момиче е взело назаем пари от мен и аз възнамерявам да чукам на всяка врата, докато я намеря.

Тя се обърна към задната врата, но миг преди да извика за помощ, аз я спрях.

— Госпожо, ще се бия с всичките ви братя и синове, но ще говоря с тази жена. Не й мисля нищо лошо, нито пък на вас, но трябва да си кажем няколко думи.

Тя ме измери с поглед, вирна си носа като лукаво куче, което премерва новия млекар, после измери разстоянието до задната врата.

— Единадесета стая, далечния край — произнесе накрая тя.

 

Затичах към далечния край на сградата.

Докато чуках на вратата на номер единайсет, непрекъснато се озъртах през рамо.

Беше облякла сив халат, а главата си бе обвила с хавлия подобно на тюрбан. Очите й бяха зелени точно в този момент и когато ме видя, се усмихна. При всичките неприятности, които представляваше, при всичките неприятности, които тя носеше със себе си, и въпреки всичко се усмихна, сякаш бях приятел дошъл на срещата.

— Мислех, че е прислужницата — каза тя.

— Аха — избъбрах. Тя беше още по-красива от тогава. — Трябва да изчезваме оттук.

Тя се втренчи някъде през рамото ми.

— Трябва първо да поговорим с управителката.

Ниската жена и двама мексиканци с големи шкембета се бяха насочили решително срещу нас. Единият от мъжете подмяташе палка. Спряха на крачка от мен; Дафне притвори леко вратата, за да се скрие.

— Да не ви притеснява, госпожице? — попита управителката.

— О, не, мисис Гутиера. Мистър Ролинс е мой приятел. Ще ме води на вечеря. — Дафне беше искрено развеселена.

— Не искам никакви мъже по стаите — заяви твърдо жената.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против да изчака в колата, нали, Изи?

— Предполагам.

— Нека само да си кажем приказката, мисис Гутиера, и той ще отиде да чака в колата.

Единият от мъжете продължаваше да ме гледа така, сякаш умираше да строши главата ми с палката. Другият пък гледаше Дафне; очевидно и той имаше мераци, макар от малко по-различен характер.

Изчаках ги да тръгнат обратно за офиса си, макар и без да отделят поглед от нас, и се обърнах към Дафне:

— Слушай, ти поиска да дойда при теб и ето ме. Сега имам същото усещане, така че искам да дойдеш с мен до едно място, което знам.

— Откъде да знам, че няма да ме закараш при човека, който Картър е наел? — запита ме тя със засмени очи.

— Аха, как не. Хич не ми е притрябвал… Разговарях с приятеля ти Картър.

Усмивката й мигом се стопи.

— Така ли! Кога?

— Преди два или три дни. Иска да се върнеш при него, а Олбрайт иска онези тридесет хиляди долара.

— Няма да се върна при него — каза тя и аз разбрах, че казваше истината.

— Ще поговорим за това някой друг път. Сега в момента трябва да изчезваме по най-бързия начин оттук.

— Къде?

— Знам едно местенце. Ти трябва да се измъкнеш от хората, които те търсят, а също и аз. Ще те заведа на едно безопасно място и тогава вече ще поговорим какво ще правим.

— Не мога да напусна Лос Анджелиз. Не и преди да съм говорила с Франк. Той трябва вече да се е прибрал. Звъня непрекъснато, но още го няма в тях.

— Полицията го е заподозряла за убийството на Корета, и той вероятно се е покрил нейде в момента.

— Трябва да поговоря с Франк.

— Добре, но трябва веднага да изчезваме.

— Почакай само секунда — каза тя и влезе в стаята. Когато се появи ми връчи един лист хартия, в който бяха обвити няколко банкноти. — Иди ми плати сметката, Изи. Така няма да ни създадат проблеми, като ни видят да пренасяме куфарите.

Хазяите по целия свят треперят над наема, който имат да получават. След като платих сметката на Дафне двамата мъже изчезнаха, а дребната женица дори ми се усмихна.

Дафне имаше три чанти, но нито една от тях не беше онзи очукан и обрулен куфар, който бе носила в нощта на първата ни среща.

Изминахме дълъг път. Исках да се държа настрани от Уотс и Комптън, така че поехме към източен Лос Анджелиз; днес му казват Ел Баррио. По онова време беше просто един от еврейските квартали, в последно време превзето от мексиканците.

Минахме покрай стотици бедни домове, тъжни палмови дървета, и хиляди деца, които играеха и танцуваха по улиците.

Накрая стигнахме до една олющена стара къща, която на времето е била имение. Имаше голяма циментова веранда и голям зелен покрив, с два големи прозореца върху всеки един от трите етажа. Два от прозорците бяха разбити; вместо стъкла бяха натъкмени с велпапе и опушени с парцали. Наоколо се навъртаха три кучета и осем стари коли бяха разхвърляни по покрития с червена глина двор под клоните на едно болно и клюмнало дъбово дърво. Сред останките върлуваха шест или седем деца. В дъба беше забита табела с надпис „Стаи под наем“.

Обрасъл като мечка старец в работен комбинезон и фланелка с къси ръкави бе застанал на един алуминиев стол в подножието на стълбите.

— Здравей, Примо — махнах му аз.

— Здравей, Изи — отвърна той на поздрава ми. — Да не си е изгубил тъдява?

— Ами, къде ти. Просто исках малко да се поусамотя, така че разсъдих, че си струва да опитам при теб.

Примо беше истински мексиканец, роден и отраснал в Мексико. Това беше през 1948 година, преди мексиканците и чернокожите да почнат да се ненавиждат едни други. Тогава обаче, преди да се открие потеклото, един мексиканец и един негър се считаха за едно и също нещо. Така да се каже, просто още една двойка с късмета да хване пръчката откъм лайняния й край.

Запознах се с Примо по време градинарския ми период. Работехме заедно, в един екип с други мъже, като вършехме тежка работа в Бевърли Хилс и Брентууд. Поемахме поръчки дори и по центъра на града, до Шеста улица.

Примо беше добър момък и обичаше да работи заедно с мен и приятелите ми. Каза ни, че си купил тази голяма къща, за да я превърне в хотел. Все ни врънкаше да сменим квартирите си и да дойдем да живеем при него под наем или пък да казваме на приятели за него.

Изправи се когато тръгнах към него. Стигаше едва до гърдите ми.

— И какво ги трябва? — попита той.

— Имаш ли нещо уединено?

— Ей там отзад имам една малка къщичка, в която можете да се нанесете двамата със сеньоритата. — Той се приведе да погледне Дафне в колата. Тя му се усмихна приветливо в отговор.

— Колко ще струва?

— Пет долара на вечер.

— Какво?

— Това е цяла къща, Изи. Създадена за любов. — И той ми намигна.

Можех да се спазаря и накара да я взема безплатно, но други неща си имах наум.

— Добре.

Дадох му една десетдоларова банкнота и той ни заведе до пътеката, която заобикаляше голямата къща отзад. Тръгна с нас, но аз го спрях.

— Примо, приятелю — казах. — Утре ще те навестя и ще му ударим една петинка, става ли?

Той се ухили и ме тупна по ръката, преди да се обърне на връщане. Прииска ми се животът ми да е толкова обикновен, че единствената ми мечта да е да прекарам дива нощ с бяло момиче.

 

Първото нещо, което видяхме, бяха купища цветни храсти избуяли навсякъде. От клоните беше оформен разръфан проход в човешки ръст. След него идваше малка сграда, подобна на къщичка на градинар в голямо имение. Трите стени на къщата представляваха стъклени врати от пода до тавана. Всички можеха да се отварят навън към циментовото патио, обграждащо къщата от три страни, но всички бяха затворени. Входната врата беше дървена, боядисано в зелено.

Дълги бели завеси бяха издърпани върху върху всички прозорци.

Вътре къщата представляваше просто една голяма стая с падащо легло-спалня в едната си страна, и газова печка от другата. Имаше и маса с тостер върху нея и четири въртящи се стола. Имаше и голям тапициран с тъмнокафяв материал диван с избродирани гигантски жълти цветя.

— У, страхотно е! — възкликна Дафне.

Физиономията ми сигурно бе изразила ясно мнението ми, че е превъртяла, защото тя се изчерви малко и добави:

— Е, може да ни свърши работа, но си мисля, че не е зле малко да поразместим.

— Може би ако го разпердушиним…

Тя се изсмя и това беше прекрасно. Както вече казах, тя беше като дете и детското й задоволство ме трогваше.

— Красиво е — заяви тя. — Може би не е богато, но е спокойно и тихо. Никой не може да ни види тук.

Оставих чантите й до дивана.

— Налага ми се да изляза за малко — казах. След като вече я бях настанил, вече виждах как да задвижа по нататък нещата.

— Остани.

— Трябва да тръгвам, Дафне. Гонят ме двама много лоши мъже плюс лосанджелизката полиция.

— Какви лоши мъже? — Тя седна на дивана и кръстоса крака. В мотела си беше сложила жълта плажна рокля, която оголваше загорелите й рамене.

— Мъжът, когото твоят приятел е наел и Франк Грийн, другият ти приятел.

— Какво общо има Франки с теб?

Отидох до нея и тя се изправи да ме посрещне. Издърпах надолу яката си и й показах надупченото си гърло.

— — Ето какво общо има Франки с мен.

— О, миличко! — възкликна тя и нежно погали шията ми.

Може би просто допирът с женското тяло ме взриви или просто проумяването на всичко случил се до този момент; не знам.

— Виж това тук! Това пък е от ченгетата! — Казах, като посочих синината под окото ми. — Два пъти ме арестуват, обвиняват ме в извършването на четири убийства, заплашват ме хора, които никога не съм познавал, и… — Усетих, че черният ми дроб напира да изскочи между зъбите ми.

— О, мое бедно мъжленце — каза тя, улавяйки ме за ръката, като ме поведе към банята. Държа ме без да ме пусне, докато пусне водата за ваната. Беше плътно до мен, разкопчавайки ризата ми и смъквайки панталоните ми.

Седях така, гол върху тоалетната чиния, като я следях как рови из покритата с огледало стенна аптечка. Усетих нещо дълбоко в себе си, нещо тъмно като джаз, което ти напомня, че смъртта е наблизо.

— Смърт — захърка саксофонът.

Не давах пет пари.