Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (23)

24

Дюпре се намираше в дома на сестра си, след Уотс, в Комптън. Була работеше като нощна помощник-сестра в болницата Темпъл, така че вратата ни отвори Дюпре.

— Изи, Плъх — поздрави ни той със спокоен глас.

— Пит! — извика сияещ Плъха. — Това там в кухнята да не са свински опашки?

— Да. Була сготви тази сутрин.

— Не ми казвай къде са, ще вървя подир носа си.

Плъха заобиколи Дюпре и се устреми към източника на готварските аромати. Стояхме в дребния коридор, като се гледахме и двамата в раменете. Бях още с единия крак извън прага. От бетонните саксии, в които Була гледаше розите си, свиреха два щуреца.

— Съжалявам за Корета, Пит. Мъчно ми е за нея.

— Единственото нещо, което искам да знам, е защо, Изи. Защо някой ще му се прииска да я убива? — Когато той вдигна очи към мен, видях, че и двете му очи бяха отекли и с кръгове около тях. Не го попитах, но знаех, че това беше част от разпита в полицията.

— Не знам, човече. Не знам защо някой ще прави такова нещо на друг човек.

Сълзи рукнаха по лицето на Дюпре.

— Пипна ли го онзи, дето я е убил, милост от мен няма да види. — Той ме изгледа право в очите. — Само да го открия, Изи, и ще го убия. Пет пари не давам, който и да е той.

— Вие момчета, заповядайте на масата — обади се Плъха от дъното на коридора. — Вечерята е вече сервирана.

 

Була имаше ръжено уиски в шкафа. Плъха и Дюпре го изпиха. Дюпре бе плакал и продължи да плаче цяла вечер. Зададох му няколко въпроса, но той не ми отговори нищо. Каза ни как са го разпитвали в полицията и са го задържали два дни без да му кажат защо. Но когато най-накрая му казали за Корета, той рухнал, и те разбрали, че той не е убиецът.

Дюпре не спря да пие докато ни разказваше историята. Наливаше се все повече и повече, докато в един момент заби глава в дивана.

— Дюпре е добър мъж — заяви Плъха. — Ама нещо хич не го бива да носи.

— Ти също не си от най-издръжливите, Реймънд.

— Наричаш ме пиян, така ли?

— Искам само да кажа, че двамата с него излочихте бутилката и можеш да си сигурен, че ще оцветиш всеки балон.

— Щом казваш, че съм пиян, как мога тогава да върша такива нещо?

Той съпроводи думите си с такова мълниеносно движение, което бях виждал само на кино, и измъкна пистолета изпод сакото си. Дулото замря само на сантиметър от челото ми.

— Няма човек в Тексас, по-бързо т мен с пистолет!

— Махни го, Реймънд — изрекох с възможно най-спокойния глас.

— Хайде, давай — изсумтя той, връщайки обратно пистолета в кобура под мишницата му. — Давай, вади пистолета си. Нека да видим кой е по-бързо.

Ръцете ми бяха върху коленете. Знаех, че само да мръдна, и с мен е свършено.

— Нямам пистолет, Реймънд. И ти го знаеш много добре.

— Ти си голям глупак да се разхождаш по улиците без оръжие. Направо си просиш белята. — Очите му бяха станали стъклени и бях сигурен, че не ме вижда. Погледът му все пак виждаше някого, някакъв бяс, който се носеше из главата му.

Той отново извади пистолета, но този път вдигна ударника.

— Казвай си молитвата, брикет, щото ще те изпращам в Рая.

— Пусни го да си ходи, Реймънд — казах. — Той вече добре си е научил урока. Убиеш ли го, всичките ти усилия отиват на вятъра. — Опитвах се да го откъсна от мислите му.

— Той е голям глупак, за да ме предизвиква, и то без да носи пистолет! Ще го убия този педал!

— Остави го да живее, Рей, и той ще пълни гащите всеки път, когато влезеш в стаята.

— И трябва да ги пълни! Ще го убия този кучи син. Ще го убияяя!

Плъха клюмна и пистолета се изхлузи от ръката му и падна в скута му. Главата му се оброни върху гърдите и той заспа; просто ей така!

Взех пистолета му и го оставих върху масата в кухнята.

Плъха винаги носеше със себе си два по-малки пистолета в чантата си, знаех го от младежките ни години. Взех единия и оставих бележка за него и Дюпре. Казах му, че се прибирам у дома и че съм взел един от пистолетите му. Знаех, че няма да им нищо против, стига само да му кажа.

 

Два пъти минах през квартала, докато се уверя, че никой не ме дебне по улиците. После паркирах зад ъгъла, та всеки, който реши да ми идва на гости, да си помисли, че ме няма.

Тъкмо пъхнах ключа в ключалката и телефонът иззвъня. Успях да го вдигна едва на седмото прозвъняване.

— Изи? — Гласът й звучеше сладък както винаги.

— Да, аз съм. Мислех, че вече си преполовила пътя до Ню Орлийнс.

— Цяла нощ ти звъня. Къде беше?

— Веселях се, завързвах нови приятелства. Полицията идва в къщата ми да ме моли да се преместя да живея при тях.

Тя взе на сериозно шегата ми.

— Сам ли си?

— Какво искаш, Дафне?

— Трябва да поговоря с теб, Изи.

— Е, давай тогава, говори.

— Не, не, трябва да те видя. Боя се.

— Не те обвинявам за това. На мен гащите ми треперят от страх само като говоря с теб по телефона — казах. — Но и аз искам да си поговорим. Трябва да знам някои неща.

— Ела да се видим и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Добре. Къде си?

— Сам ли си? Искам само ти да знаеш къде съм.

— Искаш да кажеш, че не искаш приятелят ти Джопи да знае къде се криеш?

Дори и да беше изненадана, че знам за Джопи, не го показа.

— Не искам никой да знае къде съм, освен теб. Нито Джопи, нито онзи другият твой приятел, който каза, че ти гостува.

— Плъха?

— Никой! Или ще ми обещаеш, или веднага затварям!

— Добре, добре, разбрано. Току-що влизам и Плъха го няма. Кажи ми къде си и ще дойда да те взема.

— Няма да ме излъжеш, нали, Изи?

— Не. Искам само да си поговорим, също като теб.

Тя ми даде адреса на един мотел в южната част на Лос Анджелиз.

— Побързай, Изи, имам нужда от теб — каза тя преди да затвори. Толкова бързаше, че дори забрави да ми даде номера на стаята си.

Надрасках набързо една бележка, като съставях плановете си докато пишех. Казах на Плъха, че може да ме открие в къщата на един приятел, Примо. Написах с главни букви името му РЕЙМЪНД АЛЕКСАНДЪР най-отгоре, защото това бяха единствените думи, които Плъха можеше да чете. Надявах се, че Дюпре ще дойде с него и ще му прочете бележката и ще му покаже как да стигне до къщата на Примо.

После се втурнах през вратата.

Отново карах колата си в нощния Лос Анджелиз. Небето към долината беше коралово с мършави черни облаци по него. Не знаех защо отивам сам да взема момичето в синя рокля. Но за пръв път от много време насам бях щастлив и изпълнен с очакване.