Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (2)

2

— Откъде се познаваш с тоя кукуригалник? — попитах Джопи.

— Запознахме се още когато се боксирах. Както ти каза, още преди войната.

Джопи беше още на бара, приведен над издутия си корем, и лъскаше плота. Чичо му, който също се бе подвизавал като барман, бе починал в Хюстън преди десет години, точно когато Джопи бе решил да слезе от ринга. Джопи беше бил целия път до Хюстън, само и само да прибере този мраморен плот. Касапите вече били съгласни да му разрешат да отвори бар на горния етаж и му оставало само да си домъкне мраморния плот. Джопи беше суеверен. Мислеше, че единственият начин да успее беше с някоя вещ на чичо си, вече взела участие в успешния му бизнес. Всеки свободен момент търкаше и полираше мраморната повърхност. Трепереше нещо да не се строши отгоре на плота и ако някой изтървеше някоя кана или нещо тежко, той само след секунда беше на местопроизшествието и събираше парчетата.

Имаше крупна фигура и наближаваше петдесетте. Ръцете му бяха като на чернокож борец тежка категория и всеки път, когато сложеше риза, ръкавите й пращяха по шевовете. Лицето му беше нашарено от всичките удари, получени на ринга; плътта около месестите му устни беше разръфана, а над дясното си око имаше буца, която винаги изглеждаше като прясна рана.

През годините си на боксьор винаги бе имал среден успех. През 1932 го бяха поставили на седмо място в класацията; силните му удари го бяха направили известен. Джопи бе раздавал и получавал чудовищни удари на ринга. През най-добрите си години никой не бе успял да го свали в нок-даун; той винаги бе изигравал мачовете си докрая.

 

— Има ли нещо общо с бокса? — попитах.

— Мистър Олбрайт е винаги там, където може да се изкара някой друг долар — каза Джопи. — Не се вълнува особено дали парите миришат или не.

— Значи си ме замесил с гангстер?

— Той не е гангстер, Изи. Мистър Олбрайт просто винаги надушва къде има печалба, това е всичко. Той е бизнесмен, и ако някой път дойде при теб с един кашон ризи и ти каже, че го видял как пада от някакъв камион, ти просто му даваш два долара за някоя риза и си обръщаш главата на другата страна. — Той размаха ръка към мен. — Това е бизнес.

Джопи търкаше една част от плота докато остане без петънце, освен по пукнатините, където мръсотията не можеше да се изчегърта. Тъмните пукнатини накъсваха светлата повърхност на мрамора подобно на мрежата от кръвоносни съдове по главичката на новородено.

— Значи той е просто един бизнесмен, така ли?

Джопи спря за момент с парцала и ме погледна право в очите.

— Не ме разбирай погрешно, Изи. ДеУит е корав мъж и работи в лоша компания. Но ти все още можеш да си платиш месечната вноска по полицата и да понаучиш нещо от него.

Огледах се из бара. Джопи бе подредил шест маси и седем високи столове покрай плота на бара. Никога не бях виждал всичките запълнени, дори и през почивните дни, но го ревнувах за успеха. Той си имаше нещо, което си беше само негово: собствен бизнес. Една вечер ми каза, че стига да поиска, винаги може да продаде бара, въпреки че помещението не беше негово, а под наем. Тогава си помислих, че ме лъже, но по-късно научих, че хората купуват бизнес, който вече е разработен; нямат нищо против да плащат наема, стига само да имат приходи.

Прозорците бяха мръсни, а подът нащърбен, но това беше барът на Джопи и когато белият шеф на касапите идваше да си прибере наема за месеца, винаги казваше:

— Благодаря ви, мистър Шаг — защото беше щастлив да прибере парите му.

— И така, какво може да иска от мен? — попитах го.

— Иска просто да потърсиш някого, така поне ми каза.

— Кого?

— Някакво момиче, не знам — повдигна рамене той. — Не ми влиза в работата, щом няма да го търся. Но той ти плаща само да я потърсиш, а никой не твърди, че трябва да я откриеш.

— И какво ще плати за тая работа?

— Достатъчно, за да си посрещнеш месечната вноска по полицата. Затова и ти се обадих за тая работа, Изи, знам, че си закъсал доста. Пет пари не давам за тоя човек или когото търси.

Мисълта за вноската по полицата ми напомни за предния двор и за сенките на овошките в лятната жега. Чувствах, че не съм по-лош от който и да е бял мъж, но ако не притежавах дори и входната си врата, тогава хората щяха да гледат на мен като на поредния просяк с протегната длан.

— Вземи парите му, човече. Не трябва да изтърваш къщата си — каза Джопи, сякаш прочел мислите ми. — Никое от готените гаджета, дето движиш с тях, няма да ти купи къща.

— Не ми харесва, Джопи.

— Не ти харесват парите ли? По дяволите! А ги запазих за теб.

— Не става въпрос за парите… просто… знаеш ли, че мистър Олбрайт ми напомня за Плъха.

— Кой?

— Не си ли го спомняш, един такъв дребен, живееше в Хюстън. Ожени се за ЕтаМей Харис.

Джопи изкриви разръфаните си устни в опит да си припомни.

— Не, трябва да е дошъл след като съм се преместил вече.

— Да, двамата си приличат доста. Винаги е спретнат, конте и през цялото време се усмихва. Но винаги си мисли само за своя бизнес и ако по някакъв начин му объркаш работите, като едното нищо можеш да я загазиш.

— „Можеш да я загазиш“ е едно, Изи, но другият месец със сигурност ще те изритат от дома ти, ако не си платиш вноската по полицата.

— Да, така е, човече. Просто гледам да не объркам нещо.

— Вниманието е хубаво нещо, Изи. От него вреда няма.

— Значи той си е просто един бизнесмен, така ли? — попитах го повторно.

— Точно така.

— И с какъв точно бизнес се занимава? Искам да кажа, да не продава ризи или какво?

— За неговия бизнес има поговорка, Изи.

— И каква е тя?

— Каквото падне на пазара. — Той се ухили широко, превръщайки се досущ в гладна мечка. — Каквото падне на пазара.

— Ще си помисля, значи.

— Не се тревожи, Изи, аз ще се грижа за теб. Ти само ми врътвай по някоя шайба и старият Джопи ще ти шепне на ушенцето ако играта загрубее. Само се дръж за мен и не се бой.

— Благодаря ти, че мислиш за мен, Джоп — казах, но не бях много уверен дали и по-нататък ще му бъда все така благодарен.