Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (18)

19

Зепо винаги можеше да се открие на ъгъла на Четиридесет и девета улица и МакКинли. Беше наполовина негър, наполовина италианец, и парализиран. Стоеше и гледаше света като мършав, сбръчкан свещеник, до когото достига гласът на Бога. Той трепереше и се тресеше, а лицето му се гърчеше с всички възможни тикове. Понякога се привеждаше и се подпираше се двете си ръце на тротоара, сякаш улицата се канеше да го погълне и той се отблъскваше от нея.

Ърнест, бръснарят, оставяше Зепо да проси пред бръснарницата му, защото знаеше, че уличните момчета няма да посмеят да го закачат докато е пред прозорците му.

— Хей, Зепо, как я караш? — попитах.

— Б-б-б-ива, Изи. — Понякога думите излизаха от устата му без трудност, но друг път не можеше дори да завърши изречението си.

— Хубав ден, а?

— Д-д-д-а. Х-х-х-х-убав ден — заекна той, изправил и двете си ръце пред лицето си, като някое животно.

— Добре — казах и после влязох в бръснарницата.

— Хей, Изи — произнесе Ърнест докато сгъваше вестника си и се изправяше от бръснарския стол. Заех мястото му и той заметна чистата бяла хавлия около мен, като я закопча под брадата ми.

— Не идваше ли в четвъртък, Изи?

— Човек не може да си остава все същият, Ърнест! Човек трябва да проявява разнообразие.

— Хей! Господи, дай ми тази седмица! — извика някой от дъното на тясната бръснарница. В дъното на бръснарницата на Ърнест винаги играеха на карти; група от петима мъже бяха насядали на колене зад третия бръснарски стол.

— Значи ти се погледна в огледалото тази сутрини и реши, че имаш нужда от подстригване, а? — попита ме Ърнест.

— Абсолютно.

Ърнест се изсмя и грабна ножиците.

Той винаги пускаше италиански опери по радиото. Ако го запиташе човек, винаги му отговаряше, че Зепо обича операта. Зепо обаче не можеше да чуе радиото отвън, а Ърнест го пускаше в бръснарницата само веднъж месечно, за безплатното му подстригване.

Бащата на Ърнест бил голям пияница. Пребивал до смърт малкия Ърнест и майка му. Така че Ърнест не се церемонеше много с пияниците. А Зепо си падаше по чашката. Предполагам, че цялото това клатушкане не му причиняваше кой знае какво неудобство, стига само коремът му да беше изпълнен с евтино уиски. Така че той просеше, докато събереше достатъчно за консерва с боб и половин пинта скоч. И тогава Зепо се наливаше.

Тъй като Зепо почти винаги биваше или пиян или на път да се напие, Ърнест никога не го пускаше вътре в бръснарницата.

Веднъж го попитах защо оставя Зепо да проси през заведението му, щом толкова ненавижда пияниците.

— Господ може да ме запита един ден защо не съм подал ръка на малкия си брат — отвърна ми той.

Бъбрехме на дребно докато мъжете отзад хвърляха заровете си, а Зепо се кълчеше и люшкаше в прозореца; радиото свиреше Дон Джовани. Исках да разбера местонахождението на Франк Грийн, но това трябваше да стане в нормален разговор. Повечето бръснари бяха запознати с всичката важна информация в квартала. Затова и отидох да се подстрижа при него.

Ърнест точеше бръснача по кожения колан покрай ушите ми когато на прага застана Джаксън Блу.

— Здравейте, Ърнест, Ийзи — поздрави той.

— Здравей, Джаксън — отвърнах.

— Лени е тук, Блу — предупреди го Ърнест.

Хвърлих поглед към Лени. Той беше дебел мъж, седнал на колене както си беше в работните дрехи на градинар и бяла бояджийска шапка. Беше захапал угарката на пура и хвърляше кръвнишки погледи към Блу.

— Кажи на тоя мършав педал да си обира крушите оттук, Ърни. Ще го пречукам този кучи син. Хич не се майтапя — предупреди Лени.

— Той не ти се бърка в работите, Лени. Гледай си играта или изчезвай от заведението ми.

Едно хубаво нещо с бръснарите беше, че те винаги имаха дузина остри бръсначи под ръка, с които да въдворяват ред в бръснарниците си.

— Какво му става на Лени? — попитах.

— Просто е глупак — каза Ърнест. — Това е. Джаксън е същият.

— Какво се е случило?

Джаксън беше дребен човечец с много тъмна кожа. Беше толкова черен, че кожата му блестеше със синкав отблясък на силно слънце. Той се свиваше и извиваше белтъците си на вратата.

— Приятелката на Лени, нали я знаеш, Елба, отново го зарязала — каза Ърнест.

— Да? — Чудех се как да завъртя разговора към Франк Грийн.

— И после почна да се навърта около Джаксън само за да влуди Лени.

Джаксън беше забил поглед в пода. Носеше хлабав син костюм на райета и дребна кафява филцова шапка.

— Наистина ли?

— Да, Изи. И да знаеш, на Джаксън му изскачат ангелите веднага само като му намигне.

— Не съм си имал работа с нея. Тя само го лъже за това. — нацупи се Джаксън.

— Значи според теб завареният ми брат също ме лъже, а? — Лени се бе появил точно до нас. Напомняше силно на сцена от комедиен филм, защото Джаксън беше уплашен, като куче притиснато в ъгъл, а Лени, с провисналото си над колана шкембе напомняше на едър пес готов да го връхлети.

— Назад! — изкрещя Ърни, заставайки между двамата, като ги разблъска. — Всеки човек може да дойде да се подстриже при мен без да се бие.

— Тоя дребен алкохолизиран боклук трябва да даде обяснение за Елба, Ърни.

— Той няма да го направи тук. Кълна се, че ще трябва да се биеш с мен, ако искаш да стигнеш до Джаксън, а ти добре знаеш, че не си струва риска.

В този момент си спомних как понякога изкарваше парите си Джаксън.

Лени посегна към Джаксън, но дребният човечец пъргаво се скри зад Ърнест, който стоеше непоклатим като скала.

— Върви да си играеш играта докато кръвта ти тече все още из вените ти, авер — каза той, като после измъкна един прав бръснач от джоба на синята си манта.

— Нямаш никакво право да ме заплашваш, Ърни. Аз не съм някакъв отпадък, та всеки да ме подритва както му скимне. — Той въртеше глава, като се мъчеше да види Джаксън зад гърба на бръснаря.

Започнах да се изнервям от развоя на скандала и свалих хавлията от врата си, като обърсах пяната с нея.

— Слушай ме добре, Лени. Пречиш на бизнеса ми и тревожиш клиента ми, братко. — Ърни заби пръст като железопътна траверса в шкембето на Лени. — Или се връщаш на играта си и или ще те разпоря. Не се майтапя.

Всеки, който познаваше Ърнест, знаеше, че това беше последното му предупреждение. За да бъдеше човек бръснар, бяха нужни и смелост и решителност, защото заведението му обикновено се превръщаше в център на бизнеса на местния квартал. Картоиграчи, играчи на незаконна лотария, и всички останали видове незаконен бизнес се събираха в бръснарницата. Тя беше нещо като социален клуб. А всеки социален клуб има нужда от порядък, за да вървят нещата.

Лени навири предизвикателно брадичка и размърда плещите си, след което направи няколко крачи заднишком.

Станах от стола и отброих няколко монети върху плота.

— Ето, Ърни — казах.

Ърни кимна към мен, но беше прекалено зает с Лени, за да ме погледне.

— Защо не се разделим — обърнах се към свития Джаксън. Всеки път, когато Джаксън биваше притеснен, той се улавяше за онази си работа; в момента я мачкаше здраво.

— Разбира се, Изи, мисля, че Ърни оправи нещата.

 

Завихме зад първия ъгъл, до който се добрахме, и после поехме по улицата на половин квартал от бръснарницата. Ако Лени се канеше да хукне подир нас, той трябваше да се потруди доста, докато ни открие.

Не успя да ни открие, но когато минавахме по Мериуедър Лейн някой ни извика:

— Лени!

Беше Зепо. Залюшка се след нас подобно на човек с невидими патерици. На всяка стъпка се накланяше опасно и аха-аха да тупне на земята, но в този момент правеше следващата стъпка и нещата се оправяха до следващото залитане.

— Хей, Зеп — отвърна Джаксън. Той гледаше зад рамото на Зепо дали не идва Лени.

— Д-д-джаксън.

— Какво искаш, Зепо. — Трябваше да науча нещо от Джаксън и не ми трябваха никакви свидетели.

Зепо протегна шия напред до положение, което си мислех, че е невъзможно за човек, и после приближи свитите си в юмруци ръце до раменете. Напомняше на птица, изпаднала в агония. Усмивката му можеше да накара Сатаната да умре от завист.

— Л-л-лени направо е п-п-п-олудял. — После се разкашля свирепо, което при него означаваше смях. — П-п-п-родаваш ли, Б-б-лу?

Идеше ми да разцелувам сакатия.

— Не, човече — каза Джаксън. — Франк го няма от доста време. Той продава само на едро на заведенията. Казва, че не му трябват петачета.

— Вече не работиш ли за Франк? — попитах.

— Ами. Той е прекалено голям за негър като мен.

— По дяволите! Щото и аз търсех да купя малко уиски. Замислил съм едно увеселение, ама ще трябва да заредя с пиячка.

— Ами може да те уредя, Изи. — Очите на Джаксън светнаха. Още не бе спрял да се извръща от време да гледа дали Лени няма му скочи на гърба отнякъде.

— Как?

— Ами може би ако купиш повечко, Франк ще ни направи отстъпка.

— Колко?

— Колко искаш да купиш?

— Една или две каси Джим Бийм ще са достатъчни.

Джаксън се почеса по брадичката.

— Франк ми го продава на каси. Мога да взема три, и после да продам третата на бутилки.

— Кога ще го видиш? — Сигурно съм прозвучал доста настойчиво, защото в очите на Джаксън светна тревожна лампичка. Той направи продължителна пауза преди да проговори.

— Какво има, Изи?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, защо ти е Франк?

— Авер, не знам какво искаш да кажеш. Всичко, което знам, е, че в събота чакам гости у дома, а бюфетът е празен. Имам някой друг долар, но миналия понеделник ме изритаха от работа и не мога да си позволя да хвърля всичките си пари за уиски.

През цялото това време Зепо се тресеше покрай нас с надеждата, че отнякъде ще се материализира бутилка уиски.

— Е, щом ти трябва толкова спешно, — изрече Джаксън, все още подозрителен, — какво ще кажеш ако ти го доставя отнякъде другаде?

— Не ме вълнува откъде ще го доставиш. Всичко, което ми трябва, е евтино уиски, а доколкото знам, нали точно с това се занимаваше?

— Да, така е, Изи. Знаеш, че обикновено купувам от Франк, но този път май ще трябва да потърся отдругаде. Ще ти излезе малко по-скъпичко, но пак ще спастриш някоя парица.

— Както кажеш, Джаксън. Само ме заведи до извора.

— И аз с-с-с-ъщо — заприглася Зепо.