Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (16)

17

Извадих визитната картичка, която ми беше дал ДеУит Олбрайт.

В долния десен ъгъл имаше адрес на Сиенега Булевард.

Към десет часа бях облечен в най-красивия си костюм и готов да тръгвам. Реших, че е време да посъбера малко информация и за себе си. Тази визитна картичка беше едното от двете неща, които трябваше да проверя, така че подкарах през града до една малка служебна сграда точно под Мелроуз, на Ла Сиенега. Цялата сграда беше заета от Лайънс Инвестмънтс.

Секретарката, възрастна дама със синя коса, се бе съсредоточила върху ведомостта на бюрото й. Когато сянката ми падна върху отворения пред нея документ, тя изрече към сянката:

— Да?

— Дойдох да се срещна с мистър Бакстър.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но мистър Олбрайт ми даде визитната му картичка и ми каза да дойда тук когато имам възможност.

— Не познавам никакъв мистър Олбрайт — произнесе тя отново към сянката ми върху бюрото си. — А мистър Бакстър е много зает човек.

— Може би той познава мистър Олбрайт. Той ми даде тази визитна картичка. — Подхвърлих парчето картон върху страницата, която четеше, и тя вдигна глава.

Това което видя, явно я изненада.

— О!

Усмихнах се учтиво.

— Мога да почакам, ако е зает. Тъкмо съм се измъкнал малко от работа.

— Аз, а… Ще видя дали той ще може да отдели малко време, мистър… ааа?

— Ролинс.

— Вие само седнете тук на дивана и аз веднага ще се върна.

Тя мина през една врата зад бюрото си. След няколко минути се появи друга възрастна дама. Тя ме изгледа подозрително и после пое работата, която бе оставила колежката й.

Приемната наистина си я биваше. До прозореца беше разположен дълга, покрита с черна кожа кушетка; прозорецът гледаше към булеварда Ла Сиенега. Гледката представляваше един от онези шикарни ресторанти, Ангъс Стейк Хаус. Отпред бе застанал мъж в униформата на Бийфитър, готов да отвори вратата за всички чудесни хора, готови да се разделят с месечната си заплата само за четиридесет и пет минути. Бийфитърът изглеждаше ужасно щастлив. Зачудих се колко правеше на ден само от бакшишите.

Пред кушетката имаше дълга масичка за кафе, покрита с бизнесвестници и бизнессписания. Нищо за жените. И нищо за мъжете, които могат да потърсят спортната или развлекателната секция. Когато се уморих от гледката на Бийфитъра как отваря вратите започнах да разглеждам стаята.

На стената до кушетката висеше бронзов плакат. Най-отгоре имаше извисен овал с формата на връхлитащ сокол издялан в него. Соколът беше с по три нокти на краката. Под него се намираха имената на важните партньори и филиали на Лайънс Инвестмънтс. Разпознах някои от имената като знаменитости, за които можете да прочетете всеки ден в Таймс. Адвокати, банкери, и най-банални стари богаташи. Името на президента беше на дъното на плаката, сякаш беше някой срамежливец, който не иска името му да изпъква прекалено много. Мистър Тод Картър не беше от онзи тип мъже, които обичат да се шуми около името им, доколкото разбирах. Искам да кажа, какво ли щеше да си помисли той, ако разбереше, че едно непознато френско момиче, което открадва в нощта колата на един мъртвец, използва неговото име? Изсмях се достатъчно шумно; възрастната дама зад бюрото вдигне глава ми се озъби.

 

— Мистър Ролинс — произнесе първата секретарка с влизането си в стаята, — знаете, че мистър Бакстър е много зает мъж. Той не разполага с почти никакво свободно време…

— Е, тогава може би ще е по-добре, ако се видим само за минута, за да не си губи от ценното време.

Това не й хареса.

— Мога ли да ви запитам каква е природата на молбата ви?

— Разбира се, че можете, но не мисля, че шефът ви би искал да обсъждам помощта ми за неговия бизнес.

— Уверявам ви, сър, — изрече тя, с гняв, придаващ й смелост, — че каквото и да имате да казвате на мистър Бакстър, ще остане при мен. Освен това той не може да се срещне с вас и аз съм единственият човек, с когото можете да разговаряте.

— Не.

— Страхувам се, че е така. А сега, ако имате някакво съобщение за мистър Бакстър, моля, кажете ми го, за да мога да се върна на работата си. — Тя извади един малък бележник и жълт дървен молив.

— Добре, мис…? — Поради някаква причина счетох, че би било добре да науча и аз нейното име.

— Какво е съобщението ви, сър?

— Разбирам — произнесох. — Добре, съобщението ми е следното: имам новина за мистър Тод Картър, президента на вашата компания, ако не греша. Дадоха ми визитната картичка на мистър Бакстър, за да предам съобщение на мистър Картър за една работа, която бях нает да свърша от мистър ДеУит Олбрайт. — Спрях на това място.

— Да? Каква точно е работата?

— Сигурна ли сте, че искате да научите? — попитах я.

— Каква е работата, сър? — Дори и да беше нервна, и най-наблюдателният мъж не би го доловил.

— Мистър Олбрайт ме нае да открия приятелката на мистър Картър след като тя му е била шута.

Тя спря да пише и се втренчи в мен над очилата си.

— Това някаква шега ли е?

— Не, доколкото ми е известно, мадам. Всъщност трябва да ви призная, че откакто започнах да работя за шефа ви, изобщо забравих какво е това смях. Ама никак.

— Извинете ме — произнесе тя.

Затръшна бележника си с такава сила, че стресна колежката си, и отново изчезна през вратата.

Пет минути след излизането й вратата отново се отвори и на прага й застана висок мъж в тъмносив костюм. Беше слаб с буйна черна коса и гъсти черни вежди. Очите му сякаш се губеха в сенките на тези могъщи вежди.

— Мистър Ролинс. — Усмивката му беше толкова бяла, че би била съвсем на място върху лицето на ДеУит Олбрайт.

— Мистър Бакстър? — Изправих се и сграбчих протегнатата ръка.

Минахме покрай двете онемели с провиснали челюсти жени. Бях сигурен, че в мига, в който двамата с мистър Бакстър прекрачехме прага, те щяха да приближат главите си и да се разкудкудякат.

Коридорът, в който влязохме, беше тесен, но покрит с добър килим, а стените бяха покрити със син плюш. В дъното на коридора имаше фина дъбова врата с гравирани върху нея „Мистър Т. Бакстър, Вице-президент“.

Кабинетът му беше малък и скромен. Бюрото му беше добро, без да е прекалено крупно или модерно. Подът беше от боров паркет, а прозорецът зад него гледаше към един паркинг.

— Не беше много разумно от ваша страна да коментирате бизнеса на мистър Картър пред секретарките — произнесе Бакстър в момента, в който вече се бяхме настанили на столовете.

— Това не ме вълнува бе, мой човек.

— Какво? — Това беше въпрос, но в него се съдържаше ясно изразено превъзходство.

— Казах, че не ме вълнува, мистър Бакстър. Имам си прекалено много грижи, за да ме вълнува мнението ви кое е правилно и кое не. Разбирате ли, ако бяхте предали на онази жена там, че ще ме приемете да си поговорим, тогава…

— Помолих я да ми предаде съобщението ви, мистър Ролинс. Доколкото разбирам, вие търсите работа. Мога да ви уговоря среща по пощата…

— Дошъл съм да разговарям с мистър Картър.

— Това е невъзможно — каза той. После се изправи, сякаш искаше да ме изплаши.

Само го изгледах.

— Човече, що не си седнеш на задника и не се обадиш на шефа си?

— Не знам за какъв се мислите, мистър Ролинс. Дори и важни хора нямат пряк достъп до мистър Картър. Имате голям късмет, че се ангажирах да се срещна с вас.

— Искате да кажете, че бедният негър е извадил истински късмет, че надзирателят си е направил труда да го напсува, а?

Мистър Бакстър погледна часовника си вместо да ми отговори.

— Имам делова среща, мистър Ролинс. Ако вие ми предадете какво искате да кажете на мистър Картър, той ще ви се обади, ако счете за необходимо.

— Точно това ми каза и госпожата отпред, а вие ме обвинихте, че съм се бил раздрънкал.

— Аз съм наясно със ситуацията на мистър Картър; дамите отпред не са.

— Вие може да имате представа за нещата му така, както ви ги е представил, но нямате представа какво аз ще ви кажа.

— И какво може да бъде то? — попита той, отпускайки се на стола си.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че той може да управлява Лайънс от затворническата килия, ако не иска да разговаря с мен, и това може да се случи всеки момент. — Не бях много наясно какво точно имах предвид, но думите ми видимо разтърсиха мистър Бакстър, който веднага грабна слушалката.

— Мистър Картър — каза той, — Тук е един от служителите на мистър Олбрайт, който иска да се срещне с вас… Олбрайт, човекът, когото наехме да търси Монет… Звучи ми така, сякаш нещата са спешни, сър. Може би ще е добре да го видите…

Те поговориха още малко, но то вече не беше толкова съществено.

Бакстър ме поведе обратно през коридора, но този път направи ляв завой преди да минем през вратата, която минаваше през приемната със секретарките. Озовахме се пред една врата от тъмно дърво, която беше заключена. Бакстър извади ключ и когато отвори вратата, видях, че това беше малък асансьор.

— Влизайте, той ще ви откара до кабинета му — каза ми Бакстър.

 

Не изпитвах чувство за движение; разнасяше се само мекото жужене на електродвигател някъде под пода. Асансьорът имаше седалка и пепелник. Стените и таванът бяха покрити червена кадифена тъкан, нарязана на карета. Всяко каре имаше двойка танцуващи фигури отгоре. Валсиращите мъже и жени бяха облечени като благородници от френския кралски двор. Богатството накара сърцето ми да забие по-бързо.

Вратата се отвори и пред взора ми се откри един дребен, червенокос мъж в светлокафяв костюм, който можеше да е купил в Сиърс Робък и проста бяла риза, отворена около врата. Първом си помислих, че това е служител на мистър Картър, но после проумях, че двамата с него бяхме единствените хора в стаята.

— Мистър Ролинс? — Той приглади редеещата си коса и стисна ръката ми. Хватката му беше хартиена. Беше толкова дребен и спокоен, че изглеждаше повече дете, отколкото мъж.

— Мистър Картър, дойдох да ви кажа…

Той вдигна ръка и поклати глава преди да продължа. После ме поведе през широкото помещение до два розови дивана, разположени пред бюрото му. Бюрото беше с цвета и размера на голямо пиано. Тежките брокатени завеси зад бюрото бяха дръпнати, откривайки изглед към планините отвъд Сънсет Булевард.

Спомням си как се замислих над това, колко дълъг беше пътят от вице-президента до върха.

Двамата се разположихме в двата края на единия диван.

— Нещо за пиене? — Той посочи към една кристална гарафа, съдържаща кафява течност на една масичка до мен.

— Какво е това? — Гласът ми прозвуча малко неестествено в това просторно помещение.

— Бренди.

Това беше първият път, когато вкусвах наистина добро питие. Страшно ми хареса.

— Мистър Бакстър ми предаде, че носите новини от онзи човек Олбрайт.

— Е, всъщност не е точно така, сър.

Той се навъси при думите ми. Това беше начумерено малко момче; изпитах истинско съжаление към него.

— Разбирате ли, не съм много радостен от развоя на нещата с мистър Олбрайт. Всъщност, не съм радостен почти за нищо, което ми се е случило след като се запознах с този човек.

— И какво е то?

— Една жена, моя приятелка, беше убита, когато започна да задава въпроси за мис Монет, и полицията счита, че аз имам нещо общо със случая. Забърках се се контрабандисти и разбойници по целия град и всичко това само защото зададох няколко въпроса за приятелката ви.

— Да не се е случило нещо с Дафне?

Той изглеждаше толкова разтревожен, че аз бях щастлив да го успокоя.

— Последният път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем наред.

— Вие сте я видели?

— Да. Предната нощ.

Сълзи набъбнаха в бледите му, детски очи.

— Какво каза тя? — попита той.

— Бяхме загазили, мистър Картър. Разбирате ли, всичко е някаква лудост. Първият път, когато се запознах с нея, тя говореше като француойка. Но тогава, след като открихме тялото, тя повече ми прозвуча като да произхожда от Сан Диего или там някъде.

— Тялото ли? Какво тяло?

— Ще стигнем и до него, но искам първо да се разберем за нещо.

— Искате пари.

— А, не. Вече ми платиха и предполагам, че парите идват така или иначе от вас. Това обаче, което искам, е да ми помогнете да се ориентирам какво става. Разбирате ли, нямам вяра на вашия човек Олбрайт и за две стотинки, а полицията можем спокойно да я отпишем. Имам един приятел, казва се Джопи, но това е прекалено голяма работа за него. Така че както виждам нещата, вие сте единственият човек, който може да помогне. Доколкото съм наясно, вие искате това момиче, защото го обичате, и ако греша, тогава никой няма даде и пукнат цент за задника ми.

— Обичам Дафне — каза той.

Изслушах го почти със смущение. Изобщо не се опитваше да се държи като мъж. Той кършеше ръце, опитвайки се да се въздържи да ме обсипе с въпроси докато говорех.

— Тогава ми кажете защо я търси Олбрайт.

Картър прекара пръсти през косата си отново и се загледа към планините. Запази известно време мълчание преди да продължи.

— Един човек, на когото имам доверие, ми каза, че мистър Олбрайт бил добър във вършенето на конфиденциални услуги. Това са причините, поради които не искам този случай да се разчуе из вестниците.

— Женен ли сте?

— Не, искам да се оженя за Дафне.

— Тя не е ли откраднала нещо от вас?

— Защо питате?

— Мистър Олбрайт изглеждаше истински загрижен за багажа й и аз счетох, че тя взела нещо от вас, което си го искате обратно.

— Може и да го наречете кражба, мистър Ролинс, това няма никакво значение за мен. Тя взе някакви пари със себе си когато си тръгна, но това изобщо не ме вълнува. Вълнува ме единствено тя. Казвате, че била добре, когато сте я видели?

— Колко пари?

— Не виждам какво значение може да има това.

— Ако искате да ви дам отговори на въпросите, тогава и вие ми отговорете.

— Тридесет хиляди долара. — Той го произнесе така, сякаш това бяха някакви джобни пари върху рафтчето в банята. — Държах ги у дома, защото пускахме в отпуск хората, които работеха за нас, в половин ден отпуск, като форма на премия, но деня, който избрахме, плащаха заплатите, и банката не можеше да достави толкова рано парите в брой, така че аз ги накарах да ги закарат у дома ми.

— Вие сте позволили на банката да достави толкова много пари у дома ви?

— Това стана само веднъж, а и каква беше вероятността, че ще бъда ограбен същата тази нощ?

— Сто процента, предполагам.

Той се усмихна.

— Парите не означават нищо за мен. Двамата с Дафне се скарахме и тя взе парите, защото си помисли, че повече не искам да се виждаме. Но тя греши.

— Скарахте се за какво?

— Те се опитваха да я изнудват. Тя дойде и ми каза. Искаха да я използват, за да се доберат до мен. Тя реши да ме напусне, за да ме спаси.

— С какво разполагаха, за да я шантажират?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

Съгласих се с него.

— Олбрайт знае ли за парите?

— Да. А сега, след като отговорих на вашите въпроси, искам вие да отговорите на моите. Тя добре ли е?

— Последният път, когато я видях, беше добре. Търсеше приятеля си — Франк Грийн.

Помислих, че едно име на мъж може да го разтърси, но Тод Картър изглежда дори не го чу.

— Какво казахте за някакъв труп?

— Отидохме при един друг неин приятел, мъж на име Ричард, и го намерихме убит в леглото.

— Ричард МакГий? — Гласът на Картър внезапно стана студен.

— Не знам, не съм сигурен. Знам само, че се казва Ричард.

— На Лоръл Каньон Роуд ли живееше?

— Да.

— Добре. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се. Той беше ужасен човек. Тя каза ли ви, че той си има работа с малки момчета?

— Всичко, което ми каза, беше, че бил неин приятел.

— Е, той беше такъв. Беше изнудвач и хомосексуален сводник. Работеше за богати мъже с нездрави страсти.

— Е, той беше умрял, та Дафне взе колата му, това беше по-предната нощ. Тя каза, че ще се маха от града. Това бяха последните й думи, преди да се разделим.

— Как беше облечена? — Очите му заблестяха в очакване.

— Синя рокля и сини обувки.

— Носеше ли найлонови чорапи?

— Струва ми се, че да. — Не исках да си мисли, че съм се вглеждал толкова отблизо в нея.

— Сини, предполагам.

Той се усмихна с всичките си зъби.

— Това е тя. Кажете ми, носеше ли игла тук, върху гръдта си?

— Да, но от другата страна. Беше червена с дребни зелени точици по нея.

— Ще пийнете ли още едно, мистър Ролинс?

— Разбира се.

Този път той ми наля.

— Тя е красива жена, не мислите ли?

— Вие не бихте я търсили, ако не беше такава.

— Никога не съм познавал жена, която да умее да слага парфюма си така, че да ти се иска да се приближиш съвсем до нея, за да разбереш какъв е.

Сапун Айвъри, каза си наум.

Попита ме и за грима и косата й. Каза ми, че била от Ню Орлийнс и че семейството й представлявало древна френска фамилия, чийто произход водел началото си от Наполеон. Само на очите й отделихме половин час. И после той започна да ми разказва такива неща, които мъжете никога не разказват за жените си. Не за секс, но той ми разказваше как тя го притискала към гърдите си когато бил изплашен и как не позволявала на някой сервитьор или продавач да го оскърбява.

 

Изпитвах странно чувство при разговора си с мистър Тод Картър. Аз, един негър, седях в кабинета на един богат бял мъж, и разговарях с него, сякаш бяхме стари приятели, дори нещо по-близо. Чувствах, че той нямаше страха или презрението на повечето бели хора, с които си имах работа.

Странно усещане, но го бях изпитвал и преди. Мистър Тод Картър беше толкова богат, че той дори не гледаше на мен като на човешко същество. Той можеше да ми разкаже всичко. Аз можех да бъда някое призово куче, до което той да коленичи и да го прегърне, когато се почувства зле.

Това беше най-лошият вид расизъм. Фактът, че той дори не признаваше разликата между нас, показваше, че той не даваше и пет пари за мен. Аз обаче нямах време да се тревожа по този повод. Само го следях как движи устните си докато говори за възлюбената си изгубена любов, докато най-накрая започнах да го виждам като някакво странно същество. Като някакво бебе, израсло до ръста на възрастен мъж, тероризиращо бедните си родители със силата и глупостта си.

 

— Обичам я, мистър Ролинс. Бих направил всичко, за да я върна при себе си.

— Е, желая ви късмет. Мисля обаче, че е по-добре да дръпнете Олбрайт по-надалеч от нея. Той си точи зъбите за парите й.

— Какво точно за Олбрайт?

— Ще ми я намерите ли? Ще ви дам хиляда долара.

— А какво ще кажете за Олбрайт?

— Ще кажа на служителите си да го уволнят. Той няма да тръгне срещу нас.

— Ами ако го направи?

— Аз съм богат човек, мистър Ролинс. Кметът и шефът на полицията редовно вечерят в къщата ми.

— Тогава защо не ви помогнат да я откриете?

Той се извърна при въпроса ми.

— Намерете ми я — каза той.

— Ако ми дадете нещо, за което да се хвана, да кажем, двеста долара, ще направя опит. Не гарантирам, че работата ще стане на сто процента. Може и да се върнала в Ню Орлийнс, не бих се учудил.

Той се изправи усмихнат. Докосна ръката ми с хартиената си плът.

— Ще наредя на мистър Бакстър да ви напише чек.

— Аз, такова, съжалявам, ама с чекове не работя.

Той измъкна портфейла си и прелисти банкнотите.

— Тук имам сто седемдесет и нещо долара. За остатъка ще ви напишат чек.

— Дайте ми сто и петдесет — казах.

Той просто извади банкнотите от портфейла и ми ги подаде, като забърбори:

— Вземете ги, вземете ги всичките.

Взех и тях.

Някъде с развоя на нещата у мен се бе затвърдило убеждението, че няма да преживея до края на това приключение. Нямах никакъв друг изход, освен да бягам през глава, а аз не можех да бягам, така че реших да издоя максимално всички бели хора, с които ме сблъскваше случаят.

Парите купуват всичко. Парите плащат наема и хранят котето. Парите бяха причината за смъртта на Корета и причината ДеУит Олбрайт да иска смъртта ми. Имах обаче някаква представа, макар и малко смътна, че ако разполагам с достатъчно пари, тогава може би можех да си откупя живота.