Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (12)

13

В четири сутринта съседите навсякъде спят, дори и в Лос Анджелиз. На Динкър Стрийт не се виждаше даже и бездомно куче ровещо из отпадъците. Тъмните ливади бяха безлюдни, тук-там наръсени с бели цветя, което слабо блестяха под светлината на лампите.

Адресът на френското момиче представляваше едноетажна къща на калкан; светлината на верандата осветяваше нейната половина.

Останах в колата достатъчно дълго, за да си запаля цигара. Къщата изглеждаше миролюбива. В предния двор имаше дебело палмово дърво. Ливадата беше обградена от бяла ограда с орнаменти. Наоколо не се търкаляха трупове, нито се навъртаха зловещи мъжаги с ножове в ръце. Трябваше да се вслушам в съвета на Одел и да духна от Калифорния завинаги.

Когато стигнах до вратата тя вече чакаше зад нея.

— Мистър Ролинс?

— Изи, наричайте ме Изи.

— О, да. Така ви казваше Корета, нали така? Да?

— Да.

— Аз съм Дафне, моля, влезте.

Беше една от онези къщи, предназначени за семейство, но при които нещо се е случило. Може би я бяха наследили брат и сестра, които не са успели да се спогодят, така че са разделили къщата на две и са я нарекли калкан.

Тя ме поведе в половината на всекидневната. Тя имаше кафяви килими, кафяв диван с кресло от същия вид, и кафяви стени. Завесите бяха спуснати върху цялата предна стена. Само масичката за кафе не беше кафява. Представляваше плот с лъскаво покритие, върху който лежеше чиста покривка за маса.

— Нещо за пиене, мистър Ролинс?. — Роклята й беше също като онези прости сини рокли, които носеха френските момичета в Париж, когато бях войник. Беше едноцветна и стигаше само под коляното й. Единственото й украшение беше дребна керамична игла, която носеше над лявата си гърда.

— Не, благодаря ви.

Лицето й беше красиво. По-красиво от това на фотографията. Вълниста коса, толкова светлокестенява, че човек можеше да я вземе за руса отдалеч и очи, които бяха или зелени или сини в зависимост от това, как си държеше главата. Скулите й бяха високи, но лицето й беше достатъчно заоблено, за да не изглежда грубо. Очите й бяха малко по-близо едно до друго, отколкото при останалите жени; това я караше да изглежда уязвима, караше ме да изпитвам желанието да я прегърна, за да я запазя.

Гледахме се един друг в продължение на няколко секунди преди да тя да проговори.

— Искате ли да хапнете нещо?

— Не, благодаря. — Проумях, че шепна и попитах: — Има ли още някой тук?

— Не — прошепна в отговор тя, като ме приближи още, за да усетя аромата на сапуна, който използваше: Айвори. — Живея сама.

После протегна деликатната си ръка и ме докосна по лицето.

— Да не сте се били?

— Какво?

— По лицето ви има рани.

— А, нищо.

Тя не отдръпна ръката си.

— Мога ли да ги почистя?

Протегнах на свой ред ръка да я докосна по лицето, като си мислех „Това е лудост!“.

— Всичко е наред — казах. — Донесох ви двайсет и пет долара.

Тя се усмихна също като дете. Само едно дете може да бъде толкова щастливо.

— Благодаря ви — каза тя. Обърна се и седна върху кафявия стол, сплитайки ръце в скута си. Кимна ми към дивана и аз се настаних.

— Парите са в мен. — Посегнах към джоба си, но тя ме спря с жест.

— Не можете ли да ме отведете при него? Аз съм просто едно момиче, нали разбирате. Вие можете да останете в колата, а аз няма никак да се забавя. Най-много пет минути.

— Виж, сладур, дори не те и познавам…

— Но аз имам нужда от помощ. — Тя сведе поглед към сплетените си ръце. — Не е необходимо да създавате грижи на полицията. Аз също нямам такова желание.

И преди бях чувал тая песен.

— Защо просто не вземете такси?

— Страхувам се.

— Но как така ми се доверявате?

— Нямам избор. Аз съм непозната тук и приятелят ми го няма. Когато Корета ми казва, че вие ме търсите, питам я дали сте лош човек, но тя казва, че не сте. Тя казва, че сте добър човек, и че вие само търсите, как го казахте, невинни хора.

— Току-що чух за вас — казах. — Това е всичко. Биячът при кръчмата на Джон каза, че си струва да ви види човек.

Тя ме дари с усмивката си.

— Ще ми помогнете, да?

Времето да кажа „не“ беше вече отминало. Ако трябваше да отказвам някому, това беше ДеУит Олбрайт или дори Корета. Но въпреки това исках да задам няколко въпроса.

— Откъде научихте телефона ми?

Дафне сведе поглед към ръцете си може би в продължение на три секунди; време достатъчно за една средностатистическа личност да измисли лъжа.

— Преди да дам парите си на Корета казах, че искам да ми каже телефона ви, така че да разговаряме. Исках да разбера защо ме търсите.

Тя беше просто едно момиче. Най-много двадесет и две годишно.

— Къде казахте, че живее приятелят ви?

— На една улица над Холивуд, Лоръл Каньон Роуд.

— Знаете ли как да стигнем дотам?

Тя закима енергично и после скочи с думите:

— Нека само взема едно нещо.

Изтича от всекидневната в затъмнения коридор и се върна след по-малко от минута. Носеше един стар разбит куфар.

— На Ричард е, моят приятел — усмихна се срамежливо тя.

 

Подкарах през града към Ла Бреа, после право на север към Холивуд. Пътят в каньона беше тесен и криволичещ, но нямаше никакво движение. Не мярнахме дори и полицейска кола, което беше чудесно, защото полицаите всички са бели робовладелци в душите си когато стане въпрос за бяла жена и цветнокожи мъже.

На всеки завой, близо до върха на пътя, пред нас откриваше за миг гледката на нощния Лос Анджелиз. Дори и тогава, в ония години, градът представляваше море от светлини. Ярки блестящи и живи. Само като гледах града нощем и добивах чувството на могъщество.

— Следващата къща е, Изи. Тази с портала за кола.

Беше просто поредната малка къща. В сравнение с някои от именията, които бяхме зърнали при пътуването си, тя изглеждаше като слугинска пристройка. Износена дребна А-образна постройка с два прозореца и зяпнала входна врата.

— Вашият приятел винаги ли оставя вратата си отворена така? — попитах.

— Не знам.

Излязох от колата заедно с нея след като паркирах.

— Само за секунда влизам и веднага се връща. — Тя погали ръката ми преди да тръгне към къщата.

— Може би е по-добре да дойда с вас.

— Не — изрече тя с неподозирана до този момент сила.

— Слушайте, вече е късно, сред непозната местност в един голям град. Тази врата е отворена и това означава, че нещо не е наред. А ако нещо се случи на още някой, когото познавам, полицията ще ме гони чак до гроба ми.

— Добре — въздъхна тя. — Но след като се уверим, че всичко е наред, веднага се връщате в колата.

Затворих предната врата преди да завъртя ключа за лампата.

— Ричард! — извика силно Дафне.

Това беше една от онези къщи, конструирани за планински хижи. Предната врата въвеждаше в просторно помещение, което беше едновременно всекидневна, трапезария, и кухня. Кухнята беше отделена от трапезарията с един дълъг плот. Лявата далечна част на стаята имаше дървена кушетка с мексикански килим захвърлен напречно върху нея и метален стол с възглавници за седалка и облегалка. Стената срещу входната врата беше цялата от стъкло. Виждах светлините на града да намигат в огледалното отражение на стаята, Дафне и себе си.

В далечната стена отляво имаше врата.

— Спалнята му — каза тя.

Спалнята също не беше от най-луксозните. Дървен под, прозорец вместо стена, и едно голямо легло с един мъртъв мъж.

Той беше в същия син костюм. Лежеше възнак върху леглото, с ръце разперени като на Исус Христос, но пръстите бяха сгърчени, а не събрани както на разпятието на майка ми. Той не ме нарече „цветнокожи братко“, но аз познах пияния мъж, с когото се бях сблъскал пред кръчмата на Джон.

Дафне остана без дъх. Тя ме сграбчи за ръкава.

— Това е Ричард!

В гърдите му беше забит дълбоко касапски нож. Гладката кафява дръжка на ножа стърчеше от гърдите му като опашка на риба от езеро. Той беше рухнал с гръб върху купчина одеяла, така че кръвта се бе стекла нагоре по тялото му, около лицето и врата му. Около широко отворените му очи се бе събрала много кръв. Сини очи и кестенява коса и тъмна кръв, толкова гъста, че човек можеше да я загребва с лъжица. Езикът ми мигом се покри с косми и аз се задавих.

В следващия момент се опомних на едно коляно, но успях да се сдържа и не повърнах. Коленичих пред този мъртвец като свещеник благославящ труп донесен му от скърбящи роднини. Не знаех името на фамилията му или какво бе сторил, знаех само, че беше мъртъв.

всички мъртъвци, които бях познавал някога, се изправиха пред мен в този момент. Бърнард Хукс, Адисън Шери, Алфонсо Джоунс, Марсел Монтаг. И хиляда германци на име Хайнц, и жени и деца, също. Някои бяха накълцани, други изгорени. Бях убил порцията си от тях, като бях вършил и някои далеч по-лоши неща в разгара на войната. Бях виждал трупове с широко разтворени очи като на този Ричард и трупове изобщо без глави. Смъртта не беше нещо ново за мен и проклет да бъдех, ако позволях на поредния труп да ме прекърши.

Докато стоях така на колене зърнах нещо. Приведох се и го подуших, и после го вдигнах, като го обвих в кърпичката си.

Когато се изправих, видях, че Дафне бе изчезнала. Отидох в кухнята и изплакнах лицето си на чешмата. Разсъдих, че Дафне бе отишла в тоалетната. Но когато свърших с плискането, нея още я нямаше. Погледнах в банята: нямаше я и там. Побягнах навън да огледам дали не е около колата ми, но и там я нямаше.

После долових някакъв шум откъм автомобилния портал.

Дафне беше там и се мъчеше да напъха стария куфар в багажника на един розов студебейкър.

— Какво става? — попитах.

— Кво мислиш че, става бе? Трябва да се чупим веднага оттук и да се разделяме!

Нямах време да се зачудя дори къде бе изчезнал акцентът й.

— Какво е станало тук?

— Помогни да навра дяволския му куфар в тая бракма!

— Какво се е случило? — попитах повторно.

— Откъде мога да знам, по дяволите? Ричард е мъртъв, Франк го няма никъде. Всичко, дето го знам, е че трябва да се омитам оттук, а и ти също, освен ако не искаш ченгетата да ти го накачат на шията.

— Кой го е направил? — Сграбчих я и я издърпах настрани от колата.

— Не знам — произнесе спокойно тя в лицето ми. Главите ни бяха на не повече от няколко сантиметра една от друга.

— Не мога да си тръгна просто така.

— Нищо не можем да направим, Изи. Ще прибера тия неща, така че никой да не разбере, че съм била тук и ти можеш да се прибираш у дома си. Мушкай се в кревата и си повтаряй, че всичко е било сън.

— Ами той? — изревах аз, сочейки към къщата.

— Това там е един мъртвец, мистър Ролинс. Той е мъртъв и никой вече не може да му помогне. Отивай си вкъщи и забрави всичко, което си видял. Полицията не знае, че си бил тук, и няма да разбере, освен ако не се развикаш така, че някой да подаде глава и да зърне колата ти.

— Ти какво ще правиш?

— Ще закарам колата на едно скришно местенце, което знам, и ще я оставя там. После ще скоча в някой автобус и няма да сляза докато не се отдалеча на поне хиляда мили оттук.

— А онези мъже, които те търсят?

— Имаш предвид Картър ли? Той не ми мисли злото. Ще се откаже, когато му докладват, че не могат да ме открият. — Тя се усмихна.

После ме целуна.

Беше бавна, продължителна и целенасочена целувка. Първоначално се опитах да се отскубна, но тя ме задържа. Езикът й се движеше под моя, между венците и устните ми. Горчивият вкус в устата ми стана почти сладък от езика й. Тя се отпусна назад и ми се усмихна за момент, после отново ме целуна. Този път целувката й беше бясна. Тя се заби толкова дълбоко в гърлото ми, че зъбите ни изтракаха едни в други и единият им кучешките ми зъби изпращя.

— Много лошо, че няма да имаме никакъв шанс да се поопознаем по-отблизо, Изи. Иначе щях да те оставя да схрускаш цялото това малко бяла момиченце.

— Не можеш да си тръгнеш просто така — заекнах аз. — Там вътре е станало убийство.

Тя затръшна багажника и ме заобиколи, като седна на шофьорската седалка и спусна стъклото.

— Сбогом, Изи — произнесе тя докато палеше двигателя и включваше на задна скорост.

Двигателят се задави два пъти, но не успя да спре.

Можех да я сграбча и да я измъкна от колата, но какво щях да правя после с нея? Само изгледах червените светлини как се стопяват надолу по хълма.

После влязох в колата си с мисълта, че късметът още не ме беше напуснал.