Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (11)

12

Обърнах пинта и половина бърбън преди да успея да заспя. Чаршафите бяха чисти и прохладни, страхът беше удавен в алкохола, но всеки път, когато затворех очи, пред мисления ми взор изплаваше Корета, надвесена над мен и целуваща гърдите ми.

Все още бях достатъчно млад, за да си представя, че смъртта може да споходи някого, когото познавам. Дори и през войната очаквах да видя отново приятелите си, макар и да знаех, че са мъртви.

Цялата нощ продължи по същия начин. Заспивах и само след няколко минути се събуждах, като изговарях името на корета или й отговарях на въпрос. Когато не можех да се върна обратно в съня, посягах към бутилката с уиски до леглото ми.

 

По-късно същата нощ телефонът иззвъня.

— А? — изрекох полузамаян.

— Изи? Изи, ти ли си? — обади се груб глас.

— Да. Кое време е?

— Около три. Да не спеше, авер?

— Ти как мислиш? Кой се обажда?!

— Младока. Не ме ли познаваш?

Беше ми потребно време, за да осъзная кой беше той. Двамата с Младока никога не се бяхме сприятелявали, и не можех да си представя откъде ли може да е докопал телефонния ми номер.

— Изи! Изи? Да не заспиваш пак?

— Какво искаш от мен по това време на нощта, Младок?

— Нищо, ама нищо.

— Нищо ли? Значи ме вдигаш в три часа през нощта заради нищо, така ли?

— Не си го изкарвай на мен, авер. Просто исках да ги кажа онова, което искаше да научиш.

— Какво искаш, Младок?

— Само да ти кажа за онова момиче, това е всичко. — Гласът му звучеше нервно. Говореше бързо и имах чувството, че непрестанно се озърта през рамото си. — За какво я търсеше все пак?

— Имаш предвид бялото момиче ли?

— Да. Точно преди малко си спомних, че я видях миналата седмица. Идва с Франк Грийн.

— Как се казва?

— Мисля, че я наричаше Дафне.

— И как стана, че едва сега ми го казваш? И защо точно в този час?

— Защото след малко лягам и ще стана чак след два и половина следобед, Изи. Мислех, че искаш да го научиш, затова и ти позвъних.

— Значи ти едва сега си разбрал, че трябва да ми позвъниш, и го правиш посреднощ, за да ми съобщиш за някакво си момиче? Човече, мозъкът ти е пълен с лайна! Какво искаш, по дяволите?

Младока само ми изтърси две дебели псувни и затръшна слушалката.

Вдигнах бутилката и напълних чашата си догоре. После запалих цигара и се замислих над обаждането на Младока. Нямаше просто никакъв смисъл да ме вдига посред нощ, за да ми каже за някакво момиче, с което съм искал да се позанимавам. Той явно знаеше нещо. Но какво можеше да знае тъпият мозък на един бияч на заведение за бизнеса ми? Допих си чашата и допуших цигарата, но пак не можах да измисля нищо.

Уискито успокои нервите ми все пак, и успях отново да потъна в някакво подобие на сън. Сънувах как ловяхме риба южно от Хюстън когато бях още малко момче. В реката Гатлин се въдеше гигантска риба. Майка ми казваше, че някои от тях били толкова едри, че дори и алигаторите не ги закачали.

Бях уловил една от тези гигантски риби, като бях изкарал главата й на повърхността на водата. Муцуната й беше с размера на човешки торс.

И в този момент телефонът иззвъня.

Не можех да вдигна слушалката, защото това означаваше да изтърва рибата, така че извиках на майка ми да я измъкне, но тя не ме чу, защото телефонът продължи да звъни, а рибата непрекъснато се опитваше да се гмурне. Накрая бях принуден да я пусна и когато вдигнах слушалката хълцах със сълзи.

— Ало.

— Алоу? Мистър Ролинс ли йе? Да? — Акцентът беше мек, подобен на френски, но не беше точно френски.

— Да — шумно издишах. — Кой се обажда?

— Обаждам ви се поради проблем с ваша приятелка?

— Кой е това?

— Корета Джеймс — отвърна тя, подчертавайки сричка.

Това вече ме накара да подскоча в леглото.

— Кой се обажда?

— Казвам се Дафне. Дафне Монет — каза тя. — Корета ваша приятелка, нали? Тя дойде да ме види и поиска пари. Каза, че сте ме търсили, и ако не й дам, щяла да ви каже за мен. Да, Изи?

— Кога ви каза това?

— Не вчера, а денят преди вчера.

— И какво направихте?

— Давам й последните двайсет долара. Не ви познавам, нали, мистър Ролинс?

— И тя какво направи тогава?

— Тя си тръгва и аз се тревожа за това и ако приятелят ми го няма и не се прибере у дома, тогава мисля, че е по-добре да ви позвъня и вие ми кажете, да? Защо искате да ме откриете?

— Не знам какво искате да кажете. Но кой е вашият приятел?

— Франк. Франк Грийн.

Пресегнах се за панталоните си съвсем рефлексивно; бяха на пода точно до леглото.

— Защо ме търсите, мистър Ролинс? Познавам ли ви?

— Трябва да си направила някаква грешка, сладур. Не знам какво е имала предвид… Мислиш ли, че Франк е отишъл да я търси?

— Не казвам на Франк, че тя идвала тук. Него го нямаше тук, но по това време той не се прибира у дома.

— Не знам нищо за това, къде е Франк, но Корета е мъртва.

— Мъртва? — Гласът й наистина прозвуча изненадано.

— Да, те мислят, че това се е случило четвъртък през нощта.

— Това е ужасно. Мислите ли, че нещо може да се е случило с Франк?

— Слушайте, госпожо, не знам какво става с Франк или с когото и да било другиго. Всичко, което знам, е че това не е моя работа и се надявам да сте добре, но точно сега в момента трябва да тръгвам, защото имам спешна работа.

— Но вие трябва да ми помогнете.

— Не, благодаря, сладур. Това е вече прекалено за мен.

— Но ако вие не ми помогнете, аз ще трябва да отида в полицията, за да открия приятеля си. Ще трябва да им кажа за вас и за тази жена, Корета.

— Вижте, по всяка вероятност вашият приятел я е убил.

— Наръгана ли е била?

— Не — отвърнах, проумявайки какво имаше предвид. — Била е пребита до смърт.

— Това не е Франк. Той има нож. Не използва юмруци. Вие ще ми помогнете ли?

— Да ви помогна за какво? — попитах. Вдигнах ръце да й покажа, колко съм безпомощен, но наоколо нямаше никой да види жеста ми.

— Аз имам приятел, да? Той може да знае къде да открие Франк.

— Не ми е необходимо да ходя да търся Франк Грийн, но ако ви трябва, защо не се обадите на приятеля си?

— Аз, аз трябва да отида при него. Той има нещо за мен и…

— Тогава за какво съм ви? Щом той ви е приятел, просто идете до дома му. Вземете такси.

— Нямам никакви пари, а Франк е взел колата ми. Много е далеч, къщата на приятеля ми, но аз мога да ви кажа как да стигнете дотам.

— Не, благодаря ви, госпожо.

— Моля ви, помогнете ми. Не искам да звъня в полицията, но няма да имам друг избор, ако не ми помогнете.

И мен ме беше страх от полицията. Боях се, че следващият път, когато ме приберяха там, нямаше да има излизане. Все повече и повече ми липсваше моята гигантска риба. Почти уловях аромата на пържена риба; беше само на една ръка разстояние.

— Къде се намирате? — попитах.

— У дома, на Динкър Стрийт. Тридесет и четири петдесет и едно и половин.

— Франк не живее там.

— Аз си имам свой собствен дом. Да? Той не ми е любовник.

— Мога да ви донеса малко пари и да ви кача в такси за Мейн. Това е всичко.

— О, да, да! Това ще бъде чудесно.