Христо Пощаков
Завладяването на Америка (18)

17.

— Погледнете нагоре! — извика Горо по време на вечерята, която този път се провеждаше без присъствието на Мокатек. — Изпратили са нов Наблюдател!

На фона на пълната луна, над палатките се открояваше силуетът на огромен бухал. Беше кацнал на скалата, която се издигаше зад тях и бе втренчил немигащите си фосфоресциращи очи в пространството под него.

— Този път не е гарван — отбеляза Рок. — Но от къде си сигурен, че е шпионин на атлантите? Може да е съвсем обикновена птица.

— Наблюдател е — настоя магьосникът. — Стои над нас, гледа и ни подслушва. — Не съм сигурен дали на този континент изобщо има бухали.

— Мога да го проверя — каза Барди, стана от мястото си и се отправи към Буцефал, който хрупаше зоб, в близост до компанията. Бръкна в дисагите му, извади компютъра си и се върна обратно. След като го включи в действие, отвори иконата на „Енциклопедия Британика“, написа в прозорчето й „бухал“ и прочете текста. — В света на Холивуд, тези птици ги има навсякъде по света — каза той, след като приключи с четенето. — Разпространени са по всички негови континенти, с изключение на Антарктида. Намират се дори и по островите. Не вярвам нашият свят да прави изключение.

— Да, ама тук сигурно няма мишки — заинати се Горо. — А бухалите се хранят с тях.

— Няма да си губя времето отново да проверявам, но и да ги няма, наоколо сигурно има и други гризачи — тросна се кралят. — Въпросът е дали бухалът е истински или материализирана мисъл-форма и само Дасо е в състояние да го провери. Ако е изпратен от атлантите, защо тогава комтуните не са го усетили?

— Защото не представлява пряка заплаха за никое човешко съзнание — отвърна младежът. — Ако е наблюдател, той притежава самостоятелни функции, поне дотогава, докато не се дематериализира и не се превърна в обикновена мисъл-форма, която да предаде получената информация в мозъка на онзи, който я е създал. Но ако материализирам ястреб, както предишния път, той едва ли ще се справи с такава голяма и силна птица.

— Тогава създай кондор, сред пернатите не съществува нещо по-голямо от него. Поне така е в другия свят.

— Не зная как изглежда — призна донякъде засрамен младежът.

— Ела тук, ще ти покажа.

Дасо се вторачи в екрана на компютъра и гледаше да не изпусне нито един детайл от цветната снимка, която Барди му показа. След това извади преобразувателя си, съсредоточи се над него и скоро над тях се появи силуета на огромна птица, която кацна наблизо, без да обърне внимание на бухала.

— Защо не го нападна? — учуди се Малона, която бе започнала да прибира остатъците от трапезата.

— Защото очите му не са пригодени за нощно виждане — обади се Викто. — Учили сме го преди няколко години, нали така, Нилс?

— Тогава коригирай зрението му — каза Рок. — Направи го нощен кондор, който да се занимава предимно с лов на бухали.

Дасо отново се съсредоточи, след това птицата се засили, разтвори могъщите си криле и тежко се откъсна от земята. Тя направи няколко кръга, за да набере височина и внезапно се стрелна към внушената й плячка, която неспокойно се размърда, макар че в природата едва ли имаше опасни естествени врагове. Историята с преследването се повтори. Бухалът литна и силуетите на двете птици на няколко пъти изчезваха и се появяваха в полезрението им, като се гмуркаха и излизаха от едно в друго пространствено измерение, докато накрая кондорът се появи, сграбчил жертвата в здравите си нокти. Могъщият му закривен клюн захапа бухала за врата и с рязко движение му откъсна главата. След като се приземи, без да изпусне трупа му, той се зае да го разкъсва.

— Видяхте ли, бил е Наблюдател — произнесе доволен Горо. — Сега можем да приказваме съвсем свободно, той вече няма да има възможност да съобщи нищо на никого.

— Браво, Дасо! — похвали кралят младежа. — Отново си свърши работата както трябва. — Сега предлагам да обсъдим утрешното нападение — извади той бележника си и бързо начерта с химикалката проста скица. — Преди вечерята заведох Дилмон на върха на тези скали и го накарах най-подробно да ми обясни планировката на града. Главният щаб на атлантите се намира на брега на езерото, ето в този участък. Разположен е в голяма сграда, укрепена като крепост, която пленникът нарече дворец. Пред него се намира голям площад, зад него има само вода. Храмът с оцъкленото им божество се намира в центъра на града, но от Дилмон разбрах, че той няма голямо значение, защото цялата мръсна дейност се извършва от двореца до езерото. В него имало много зали, които били превърнати в групови затвори за нещастните донори. Там се намирала и „лабораторията“, в която се провеждали гнусните експерименти. Градът е опасан с широк ров и притежава висока стена, което за нас не е нищо ново. Пътната комуникация с провинцията се осъществява чрез три входни артерии, които се намират в северната, западната и източната му част, ето тук, тук и тук — забоде той химикалката си в листа. — Южната му страна е ограничена от езерото, там стената е доста по-ниска. Връзката на пътищата с входовете му се осъществява чрез мостове. Всяка вечер портите на града се залостват здраво, край тях са разположени и казармите на зомбираните бойци, които ги охраняват. Задачата ни съвсем не е лесна.

— Аз бих атакувал откъм езерото, право в сърцето на противника — каза Горо. — Дори само с двете десантни отделения. — Ако успеем да унищожим ръководният център на врага, можем да повторим операцията, която проведохме в Тотламктеток. Комтуните и Дасо ще превърнат зомбираните бойци в нормални хора, така ще завземем града, без да дадем много жертви.

— Атаката откъм езерото не може да бъде извършена без плавателни съдове — отбеляза Рок. — А ние ги нямаме.

— Защо да не обработим бойците на врага предварително? — попита Барди и всички се удивиха, че не се бяха досетили за такова просто решение.

— Да, но дали ще се получи? — усъмни се Дасо. — Нищо чудно главния килог и мандалоните му да създали такива могъщи мисъл форми, че да бъде невъзможно да се припокрият от нашите.

— Длъжни сме да опитаме — каза кралят. — В противен случай ще трябва да започнем атаката съобразно установената проста практика. Разбиване на вратите с оръдейни залпове и след това нахлуване на войските ни. Ще стане при изгрев слънце.

— А в случай, че барутът пак се повреди и не успея да възстановя качествата му? Ако се срещна с непреодолима съпротива? Какво ще стане тогава? — продължи със съмненията си младежът.

— Вземи преобразувателите, с които се сдобихме след последното сражение и с помощта на Малона разясни на комтуните същността на действието им. След като са в състояние да създават мисъл форми, ще могат да се справят и с по-простото преобразуване на материя. Направи им няколко демонстрации, докато разберат, че тъмният прах трябва винаги да се възпламенява. Смятам, че с общи усилия ще преодолеете съпротивата на врага. Предлагам да отидете при тях веднага, преди да са заспали. След битката ще си приберем преобразувателите, за да ги предпазим от повишен интерес към тях. Рок, имаш ли нещо да добавиш?

— Не — каза приятелят му. — Идеята е добра.

Малона неохотно се надигна от мястото си, за да придружи младежа, който бе тръгнал към конете, с намерение да намери кесия с барут. Рок ги проследи с поглед и продължи:

— Спомняш ли си, че при атаката на Тлатцтектлацкан оръдейните залпове веднага вдигнаха на крак зомбираните бойци? Не е ли по-добре десантните групи предварително да проникнат зад стените и да отворят портите? Както се разбра, не можем напълно да разчитаме на действията на Дасо и комтуните. Длъжни сме добре да обмислим другия вариант.

— По кулите на стената не може да няма часовои, съществува реалната опасност иберите и витангите да бъдат открити и да загинат безславно. По-добре да ги ползваме при щурмуването на двореца.

— Аз ще отворя вратите — заяви Дорго, който досега не бе вземал думата, а двамата мъже изненадано се спогледаха. — Заедно с баща ми ще прелетя над тях, после той ще ме защищава, докато ги отварям. Достатъчно е могъщ, за да ми пази гърба. След това ще се върна обратно, а той ще остане да се сражава.

— Дали ще се съгласи с твоето намерение? — усъмни се Барди. — Защото много държи на теб и се страхува да не ти се случи нещо лошо.

— Ще му кажа, че ако не тръгне с мен, сам ще го направя — показа дракончето характер, който със сигурност беше унаследен от Гейла, покойната му вироглава майка. — И никой няма да бъде в състояние да ме спре.

Кралят се оказа в деликатно положение, чиито единствен изход бе да се измъкне от пряк отговор. Завръщането на Малона и Дасо му помогна.

— Добре, ще го обмисля — отвърна той неопределено и обърна глава към Викто и Нилс. — Отивайте да си лягате, ще ставаме в три през нощта.

— Опитът мина успешно — докладва Дасо, който се бе завърнал след изпълнението на поставената задача. — Комтуните се оказаха доста способни хора.

— Чудесно! — възкликна Барди. — Сега нека да се отправяме по палатките.

Малона му хвърли сладостно мъчителен поглед и се подчини на нареждането му. Малко след това, лагерът напълно утихна.

* * *

На следващия ден първите лъчи на слънцето осветиха гигантска пантомима, която на пръв поглед изглеждаше нереална. Застинали неподвижно, обединените войски се намираха пред отворените от Дорго врати на източния вход на града, който се намираше най-близо до двореца на атлантите. Артилеристите на Обединеното Кралство бяха замръзнали със запалени факли в ръце, готови да ги поднесат към оръдията. Барди бе втренчил поглед в групата на комтуните и Дасо, които примижали с очи, съсредоточено се концентрираха в процесите, известни само на тях. Широкото пространство пред портите бе заето от огромната фигура на Дзог, заобиколен от невъобразимо множество вражески бойци, които периодично се хващаха за оръжията и след това ги пускаха, а самият дракон повдигаше и отпускаше в такт с тях предната си лапа, готов да смачка първия, който проявеше агресивност. В момента се провеждаше жестока психотронна война на мисъл-форми, която протичаше мълчаливо. Лицето на Дасо бе почервеняло от напрежение, от челата на комтуните капеше пот и незримата битка, която водеха, изглежда беше епична. Много от бойците в обединените войски разбираха какво става и мислено се молеха за техния краен успех. Борбата се водеше за съзнанието на зомбираните нещастници, от които зависеше предстоящата масова касапница. Ако се унищожеше наложеното им подчинение, бойците на врага щяха да престанат да бъдат такива. Всичко зависеше от героичните усилия на малката групичка хора, която бе застанала начело на обединените войски.

По едно време Барди усети, че му причернява пред очите и с върховни усилия едва успя да се задържи върху седлото на Буцефал. Наоколо се раздадоха леки писъци, част от артилеристите изпуснаха факлите си, останалите направо се свлякоха върху дулата на оръдията. От групата на комтуните се разнесе нестроен писък на болка. Неочакваната масова психотронна атака поваляше хората и ги караше да крещят. Това продължи няколко страшни мига, после черната вълна, която ги беше заляла, се отдръпна от съзнанието им, всички постепенно се окопитиха и възвърнаха сетивата си. Околността бе възвърнала цветовете си, наоколо беше приятно тихо и слънцето грееше ласкаво. Зомбираните бойци бяха изпуснали оръжията си и зашеметено се гледаха един друг, след това се разбягаха. Стана ясно, че комтуните и Дасо бяха постигнала окончателно надмощие.

— Успяхме! — провикна се младият магьосник. — Въпреки че последната психическа атака на атлантите беше страшна. Но мисля, че изобщо ги отказахме от идеята да произвеждат мисъл форми — заяви той самонадеяно.

Кралят вдигна меча си и последван от Рок препусна по моста, пред него се вече се тресеше огромният задник на Дзог, който препускаше в конски тръст. Специалните отделения на иберийците и витангите се втурнаха след тях, без да срещнат по пътя си някаква съпротива. Артилеристите подкараха мулетата и колелата на лафетите заподскачаха по каменния калдъръм. Войските ги последваха в ускорен ход и някои от бойците се провикваха от радост.

Най-прекият път до двореца минаваше край градската стена и човешкият поток се изливаше покрай нея. След известно време челната част на колоната стигна до площада пред двореца и разля по широкото му пространство. Барди нареди да разположат оръдията срещу входа на последната крепост на атлантите и заедно с неоценимите си бойни другари се оттегли встрани от тях. Не след дълго последва мощен залп, който се оказа достатъчен да превърне здравите врати в тъмни отвори. До следващ не се стигна, защото от дима, който излизаше от тях се подаде малко кривокрако човече, което размахваше някакъв бял парцал.

— Барди, почакай! Искам да поговорим — каза то на английски и кралят се сети: малкият изрод не можеше да бъде друг, освен предишният му познат Гопо.

— Този кретен ли ме просна на пода в подземието? — просъска Рок, който изглежда също се беше досетил. — Сега ще си уредя сметките с него — извади той пистолета си.

— Почакай, нека да чуем какво ще каже — отвърна приятелят му. — Ела по-насам — махна с ръка към кривокракия атлант.

— Нали няма да ме убиете? — едва не проплака човечето. — Ако тогава не бях изчезнал, със сигурност щеше да го направиш.

— И сега не съм далече от тази мисъл, но за известно време ще останеш невредим. Да видим какви ще ги надрънкаш.

— Барди, идвам при теб от името на главния килог, който те призовава към благоразумност и разчита на твоето благородство. Имай предвид, че досега нито той, нито мандалоните му са се занимавали с теб, но ако го направят…

— Не знаех, че тези възвишени думи са ви известни — подхвърли саркастично кралят. — Какво се опиташ да ме излъжеш?

— Не става дума за измама, а за джентълментско споразумение.

— Какво предлага началника ти?

— Да станеш владетел на тази огромна територия, но да ни позволиш да си заминем, заедно с опитните донори. Самият той не вярва, че си способен да унищожиш усилията на цяла разумна раса, претърпяла милиони години развитие.

— Така наречените донори са човешки същества и също имат право на съществуване. Няма да стане.

— Защо ти са? Те са непълноценни. Не притежават и една десета от твоят интелект, да не говорим за нашия. Какво толкова те интересуват двеста мръсни туземки?

— Важен е принципът. Освен това, ако ви позволя да се заминете, може да се завърнете с някой по-мръсен номер.

— Никога няма да стане, обещавам го! Признавам, че почти си победил една велика раса.

— Не му вярвай — обади се Горо, който се бе приближил до тях, заедно с Дасо и Малона. — Сигурно ще те прати за зелен хайвер.

— Дасо, можеш ли да надникнеш в мозъка му? — попита кралят. — Искам да разбера дали има чисти намерения.

Момъкът добросъвестно се напрегна и тъкмо щеше да каже нещо, когато магьосникът го прекъсна:

— Барди, какво е онова нещо, което подадоха от онзи отвор на двореца, който замества прозорец? — посочи той с палец нагоре.

Към тях беше погледнало стъкленото око на някаква блестяща тръба, която на пръв поглед наподобяваше телескоп.

— Насочете оръдията натам, мускетите и мортирите също — Огън! — изрева Барди и площадът внезапно размаза очертанията си, след което той изгуби чувство на ориентация и се почувства съвсем изгубен.

Когато се осъзна, първото, което видя бяха някакви развалини, а второто — огромното тяло на Дзог, което се подаваше от голям куп смачкани ръждиви боклуци. От двете страни на опашката му стояха като кукли на седлата си и премигваха Рок, Дасо, Малона и Горо. Беше ясно, че те не се намират в много добро състояние. Буцефал под него първи дойде на себе си. Изцвили, после изпръхтя и наведе глава, за да щипне от хилавата тревица, която се подаваше от цепнатините в напукания асфалт. Наоколо се забелязваха няколко изкривени дървета, чиято зеленина изглеждаше почти безцветна, след ярките багри, на които досега бяха свикнали.

— Добре ни изработиха — успя да се окопити Рок.

— Казах ли ти да не вярваш на малкия изрод? — обади се Горо. — Аз съм виновен, защото докато стигна до теб, той вече беше успял да ти отвлече вниманието, затова го бяха изпратили.

— Дасо, какво видя като надникна в мозъка му? — попита Барди все още зашеметен от случилото се.

— Лъжа до лъжа — отвърна младежът. — Мислите му бяха грозни като жаби и бяха оцветени в мръсно кафяво.

— Съвсем като лайна — добави Рок и се изплю от високо. — Барди, защо не ми позволи да му видя сметката?

— Беше ми любопитно да чуя какво ще каже — оправда се кралят. — Не всеки ден имам срещи с представители на други цивилизации.

— Любопитно му било! Виж до къде ни докара, макар че и аз имам вина! — захленчи магьосникът.

— Я се дръж по-прилично — обади се Малона. — Имай поне малко уважение към краля си.

— Ти пък какво се месиш? — озъби се старецът. — Познаваш го едва от вчера. — А мен ми е омръзнало да го гледам почти четвърт век.

— Млъквай стар пръдльо. Като не знаеш, как да се отнасяш с дамите по-добре си мълчи. По-важното е да разберем къде ни отпратиха — сряза го Дзог.

— Вижте там, горе! — извика Горо и тикна пръста си в хълма над разнебитеното шосе. Въпреки възрастта си, той все още не беше изгубил острата си наблюдателност, която му позволяваше да забелязва дори гарвани и бухали.

Всички повдигнаха глави и забелязаха надписа, направен с големи разместени букви: ХОЛИВУ…

— Последната буква липсва — отбеляза Рок. — Нима отново сме попаднали в моя свят?! — възкликна той. — Но какво се е случило? Сякаш навсякъде са падали бомби.

— Виждате ли онази вдлъбнатина по склона? — каза магьосникът. — Мисля, че онова нещо, дето се подава от нея е краят на липсващата буква. Изкъртила се е от опорите си и се е смъкнала надолу.

— Да я проверим, за всеки случай — предложи Барди и пришпори Буцефал към хълма. След като наклонът се увеличи, слезе от коня и се изкатери до падината, в която буквата бе придобила огромни размери. Той я е погледна, върна се обратно до коня си и след малко отново се приближи до групата от смълчани хора.

— Беше ли „Д“? — попита го Рок.

— Не, беше „Л“. Надписът над нас трябва да се чете ХОЛИВУЛ^[1].

— Следователно това не е моят свят — изпъшка Рок.

— Изглежда е така — заяви унило Горо. — Пратили са ни в някой много подобен. Нали Барди навремето обясняваше, че паралелните светове могат да бъдат безкрайни? Какво ще правим, сега?

— Предлагам да тръгнем надолу по шосето — каза Дзог. — Дано да срещнем жива душа и ако намерим такава, тя да развъжда овци или крави. Умирам от глад.

— Мога да се опитам да материализирам животински труп — обади се Дасо. — Но сигурно ще ти трябват много такива. Освен това не съм сигурен, дали в този континуум преобразувателите на атлантите ще бъдат ефективни.

— Ами опитай, момчето ми — проблесна надежда в огромните очи на дракона и още по-огромният му език примлясна. — Ако сполучиш, все някога ще успея да те възнаградя.

— Сега не му е времето — отряза го кралят. — Всички ще трябва да се нахраним, но първо е необходимо окончателно да разберем къде се намираме. Нека да тръгнем надолу, както предложи. Може и да срещнем някоя друга овца.

Дзог въздъхна тъжно и поведе колоната.

Хората замълчаха, тишината се нарушаваше единствено от тракането на подковите на конете им. По пътя им се срещаха полуразрушени къщи, в които не се забелязваше признак на живот. Дворовете или някогашните им градини бяха запуснати, изцяло обрасли със сивкави бурени. В далечината започнаха да се забелязват по-големи сгради.

— Виждате ли онази постройка, която изглежда по-запазена? — наруши Барди мълчанието. — Не ви ли прилича на студиото, което наех на времето в Холивуд, за да го използвам за склад? Тогава Рок беше пристигнал, за да ме арестува, а Горо се беше насрал от страх.

— Изглежда същото, не бих могъл да сгреша. — обърна глава драконът. — Останало е доста съхранено. Ако намерим и табелата „Ландирия Пикчърс“, всичките ни съмнения ще отпаднат. Но тогава защо на хълма бе написано „ХОЛИВУЛ“? Да не би по-късно да са го преименували?

— Невъзможно е — каза Горо. — Запазената марка струва много пари.

— Да се отправим към студиото — предложи Рок. — Нали все някъде трябва да отидем?

С приближаването на Барди към него, сградата му се стори съвсем позната. Изтърканата долна част на лайната, върху която се търкаляха ролките на една от плъзгащите се врати изглеждаше лъскава, което говореше за признаци на живот. Той слезе от коня си, дръпна дръжката й встрани и я отвори, след това по навик измъкна меча си.

— Не ме убивай! — изрева отвътре някакъв неясен силует.

— Излизай навън! — нареди Рок и измъкна пистолета си.

Брадясалият тип, който се измъкна от вътрешността с вдигнати ръце, беше невероятно кльощав. Джинсите му бяха покрити с всякакъв вид мръсни петна, по фланелката му се забелязваха дупки, а сплъстената му коса сигурно не бе мита от години. Барди се взря в лицето му и неочаквано… го позна. Беше лигавият артист, заради когото бившата му жена, принцеса Розамунда го беше напуснала.

— Сандораг, какво правиш в моето студио? — попита го Барди.

— Не съм Сандораг, а Санлолаг — поправи го мъжа, въпреки че още трепереше от страх. — И това студио не е твое, а мое.

— Добре, да речем, че е така. — Къде е любимата ти Розамунда? — зададе той въпрос с донякъде нездраво любопитство.

— Не познавам никаква Розамунла — заяви брадатият.

— Казах ви, че този свят не е света на Холивуд — обади се Горо. — Изглежда, че в него буквата „д“ се е превърнала в „л“, сигурен съм, че не казват сандали, а санлали и лиария, вместо диариа.

— Млъкни, за да продължа разпита — сряза го Барди. — Какво се е случило тук?

— Защо се правите, че не знаете? — учуди се Санлолаг. — Този големият лракон роботизиран ли е? От двайсет години не съм забелязал някаква техника да се движи.

— Ще ти дам аз един лракон — изригна Дзог малък пламък. — Казва се дракон, идиот такъв!

— Лракон — повтори смутено кльощавият индивид. — Винаги така се е казвало.

— Остави го намира — намеси се Рок. — Ако продължаваме така, скоро ще станеш Лзог. — Не виждаш ли че човекът не може да възприеме звукът на буквата „д“.

— Майната му! — изръмжа голямото чудовище. — Наоколо не се вижда нито крава, нито овца.

— О, те измряха — въздъхна Санлолаг. — И плъховете вече почти не се намират, вижте ме на какво съм заприличал.

— Още не си отговорил на въпроса ми — каза кралят. — Какво се е случило тук?

— Вие ла не сте палнали от Луната? — поокопити се брадясалият тип. — Голямото белствие обходи цялата планета.

— Приеми, че наистина сме паднали от някъде. Какво е станало?

— Стотина страшни земетресения, невижлани болести, изражлане на растенията, мор по животните и необяснимо масово изригване на вулкани. На времето никой не можа ла го обясни. Аз лично не зная как още съществувам, наоколо повечето измряха. Локато бяха живи, някои казваха, че сме били полложени на екологична катастрофа, лруги обясняваха станалото със засилената вулканична активност, останалите заявяваха, че извънземните искат да ни унищожат.

— На тези тук им е спукана работата — рече Горо. — Да го оставим да си лови плъховете, но ние какво ще правим?

— Имаме преобразуватели — рече Дасо. — Атлантите как се прехвърляха от едно място на друго? Защо да не опитаме?

— Въпросът е къде да отидем — каза Рок. — Въпреки, че бих искал отново да се окажа на площада пред двореца в Теночтан, за да му видя сметката на онова копеле.

— Нямаме такава голяма практика, а и не разполагаме с мощният преобразувател на атлантите, което засега прави обратното ни прехвърляне невъзможно — отбеляза Дасо. — Но може да опитаме нещо по-лесно осъществимо. Един от основните принципи на магията гласи, че подобието ражда подобие и тогава магията е най-ефективна. В случая най-добре е да се съсредоточим върху представата, че се намираме в истинския Холивуд, за когото заедно с Викто и Нилс съм гледал поне два филма, без да включвам разказите им за много неща, които са чували от бащите си, а в този свят, това, което виждам наоколо е доста подобно, което неимоверно ще улесни прехвърлянето. Предлагам всеки да сложи на крака си по един портативен преобразувател, да вземем другите в ръце и да се опитаме заедно да прескочим в другото, почти идентично пространствено измерение. Аз ще помагам на Малона, но и тя може да си представи, че сградите наоколо са нови и боядисани, градините поддържани, а по улиците кипи живот. Но трябва силно да го поиска.

— И без това не ни остава друго — каза Барди без настроение. — Да се подготвим, тогава.

Групата им не можеше да знае, че гургилите Кико и Линифер ги бяха последвали в това пространствено измерение и тъкмо се чудеха как да им помогнат, когато младежът излезе с предложението си и извънредно ги улесни. Двамата се усмихнаха с беззъбите си уста и решиха да направят правилните внушения в главите им, които щяха да спомогнат на умствената концентрация, необходима за прехвърлянето. Но искат или не искат, протежетата им се бяха увеличили по брой с включването на Дасо и Малона. За да бъдем по-точни, гургилът Кико, който се смяташе за малко по-хитър от родственика си Линифер, ги прикрепи към него.

Барди прерови багажа си, намери двата вида преобразуватели и подаде по чифт от тях на Рок и Малона, третият запази за себе си. Дасо и Горо отдавна ги притежаваха, така че нямаха нужда от повече. След това всички се наведоха над върховете на златните пирамидки и си представиха онзи Холивуд, в който искаха да се окажат, без за подозират за помощта на гургилите.

Очертанията на неговото подобие се размазаха и изчезнаха.