Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (46)

46

— … Нищо не знам! Кълна се, нищо не знам! Амелин ми каза, принуди ме, заплаши ме!

— Какъв беше паричният израз на заплахата, Харолд Олегович?

Чуркин вдигна глава и уплашено погледна Мойсеев. По лицето му се стичаха сълзи, той неспирно се секнеше и храчеше в замърсената си кърпа — беше смръкнал доста голяма доза амоняк.

— Паричен?! Да не съм рушветчия, Семьон Семьонович?! — изквича и млъкна: нали са го следили, значи са наясно и за „Славянски базар“… изобщо за всичко. Няма полза да шикалкави, трябва да признае всичко, само признанието ще го спаси. — Обеща ми поста главен прокурор на Москва.

— А за себе си?

— Какво „за себе си“?

— Какъв пост предвиждаше?

— Генерален прокурор на РСФСР.

— Подслушали сте в стола разговора между Бабаянц и Турецки…

— Караше ме да подслушвам всички разговори — прекъсна го Чуркин — и му докладвах. Каза, че на нас са ни нужни съмишленици, че трябва да знаем какво става в Московската прокуратура.

— На кои „вас“?

— Каза, че има голяма сила зад гърба си, че нашата държава не се нуждае от така наречените демократи и че скоро ще имаме нов ред…

Сега дойде мигът Мойсеев да го прекъсне:

— Нов ред ли? А не ви ли е говорил и за „окончателното разрешаване“? Защо ме гледате така? Не знаете ли кой е измислил новия ред и окончателното разрешаване? Не? Адолф Хитлер.

— Амелин ми каза, че евреите трябва да бъдат изтребени — пошепна Чуркин. — Но аз… аз съм против такива… крайности!

— Моля ви, Чуркин, не ме интересуват личните ви виждания по еврейския въпрос… И така, кого писахте за съмишленик в установяването на „новия ред“?

— Знам само кои са противниците, Семьон Семьонович.

— Турецки, Бабаянц?

— Да… Вие.

— Зимарин?

— Той ненавижда Зимарин. И се бои от него. Но…

— Какво „но“?

— Там отношенията са по-объркани. Не съм в течение.

— Друг?

Чуркин пак си избърса очилата и носа, изреди няколко имена.

— И те ли трябваше да бъдат премахнати като Бабаянц и Турецки? Какво? Не ви чувам.

— Да…

— Кой уби Бабаянц?

— Не знам точно кой, Семьон Се… Не бях там.

— Къде „там“?

Чуркин мълчеше.

— Значи не сте били в имението на княгиня Подворска, когато Гена е бил умъртвен, така ли? И не сте били на улица „Веерна“, когато Красниковски е убил майор Биляш от КГБ?

— Значи и това знаете… за Красниковски. Кълна ви се, не бях в течение, само се досещах, никого не съм убивал, кълна се. Аз не мога да убия и мишка.

— Колко трогателно. Каква е ролята на Красниковски?

— Той дава заповеди на Амелин.

— На кого друг?

— Не знам… не знам имената.

— Кой ви предаде записа с гласа на Турецки?

— Амелин.

— И по какъв начин щяхте да установите „новия ред“?

— Не знам. Нямам нищо общо. Само помагах на Амелин. Той нищо не ми е говорил за Красниковски. Аз сам си вадех заключенията.

— Като сте подслушвали разговорите на своите господари?… Къде и с кого се срещахте чрез посредничеството на Амелин?

— С никого, честно. Той и Красниковски ходеха в Кремъл.

— В Кремъл ли?!

— Да. В Кремъл. Но аз оставах в колата, спирахме на Манежа.

— И за какво ходеха там?

— Не знам. На някакви заседания. Днес имат много важна среща, но на мен ми се каза, че присъствието ми не е необходимо.

— Кой ви го каза?

— Амелин.

— По-рано защо ви взимаха?

— За охрана.

— Значи „човекът с пушка“? Кой уби врачката Балцевич?

— Каква врачка?! За никаква врачка не съм чувал, кълна се! Казах ви всичко! Друго нищо не знам! Аз съм никой! Принудиха ме! Унижаваха ме! Никъде не ме взимаха! Даже не ми даваха пари. А животът толкова поскъпна…

— Ах, моля ви се, Чуркин, още малко, и ще се разплача за вас!

* * *

Романова се появи в републиканската прокуратура в разгара на съвещанието. Без да поздрави, прекоси пътя до бюрото и сложи върху него найлонов пакет.

— Рухнах. Спала съм цял час! Затова закъснях. Семьон, ти беше прав.

Мойсеев кой знае защо си сложи очилата.

— В какъв смисъл, Александра Ивановна?

— Зимарин се е застрелял. Убил е и своята въртиопашка.

В кабинета на генералния прокурор на Русия настъпи мълчание, нарушено от бълбукане: генералният си наля поредната чаша минерална вода, от приспивателните устата му пресъхваше. Мойсеев вдигна рамене — сиреч не разбира за какво е бил прав.

— Оставил е бележка. Запомних я: „Аз убих Валерия. Обяснението е в този дневник. Сам си изпълнявам присъдата.“ Ето протокола от разпита на сестра му. А и твоята Ирина, Сашка, е чула началото на кавгата, но не е разбрала за какво става дума.

Романова бръкна в чантата си и извади диктофон.

— Ще се самозаписвам. Моето предварително заключение от дневника, от разпитите на сестрата на Зимарин и на Роман Гончаренко, от показанията на Ирина, съобразено и с получените данни от нашите запитвания, е следното: Валерия, с истинско име Валентина Соломенцева и прякор Саламандра, осъждана за търговия с наркотици през 1979 година, има политическа квалификация на престъплението поради връзки с чужденци и излежава наказанието си в Архангелска област. Със съдействието на Биляш, с когото поддържа любовна връзка и който, както знаем, известно време е началник на лагера, предсрочно е освободена и на свобода, вече заедно с Биляш и Татяна Бардина, продължава наркобизнеса. С вашия Зимарин се запознава на празнична вечеринка в клуб „Дзержински“.

Романова натисна „Пауза“, коментира набързо:

— На тъпака са му изтекли лигите!

Отпусна копчето и продължи:

— Не е подозирал, че той за нея е само прикритие. Бардина шантажира съперницата си, затова трябва да се отърват от нея. Биляш го свършва. При обиска у Бардина е открит дневникът на Татяна, който даже Бардин е видял само в ръцете на Бабаянц. Бабаянц започва следственото дело във връзка със смъртта на Татяна Бардина, но Зимарин го прекратява, и не защото прикрива Владлен Бардин, а защото се е осра… пардон…

Присъстващите се усмихнаха, а Романова върна записа:

— … защото от страх се оси… уф!

Вече се смееха на глас, а Романова съсредоточено превъртя лентата назад.

— С една дума, Зимарин е опозорен от брака си с престъпничка, той иззема дневника и прекратява следствието, за да не изплува миналото на жена му. Бабаянц иска да отиде у Турецки, за да му каже за конфискуването на дневника, от Зимарин, но и той самият, предполагам, а вече няма как да проверим, не е знаел нищо за неговото съдържание.

Мойсеев замърда на стола си, като не смееше да прекъсне началничката на Криминалната милиция. Най-после тя му обърна внимание:

— Какво бе, Семьон?

— Защо да съм бил прав, Александра Ивановна? Точно обратното, аз казах на Александър Борисович, тоест просто се възмутих, как може да го подозира в кражба на веществени доказателства.

— Прав си, че Зимарин е имал лице, при това покрусено лице, а не сурат, както настояваше Турецки, ти си прав, че той няма нищо общо с тая банда, прав си, че е тесногръд тъпак…

— Никога не съм го казвал…

— Аз го казвам. Ти занесе ли му касетата с нейния глас? Занесе му я. И той какво направи? Единственото възможно в положението, до което сам се бе докарал поради живота с тази усойница, или как да я нарека; той нямаше друг изход. И аз не го наричам престъпник. Нито пък някой го иска от мен.

— Не мога да се съглася. Ако той е укрил от следствените органи такова важно веществено доказателство, още повече като районен прокурор, не можем да не го квалифицираме като престъпник.

— Но тя е негова жена, другарю генерален прокурор!… А сега още нещо. Преди седмица от едно районно управление ми съобщиха, че в склада нямало нито чифт белезници. При нашата пълна безстопанственост това е толкова нормално. Извиках шефа на склада, а той казва, че е заръчал преди месец петстотин парчета в Псковския завод, но досега не са доставени. Позвъних в завода. Казват: „Обединихме и двете ви поръчки.“

Какви две, питам. „Петстотин парчета плюс петдесет хиляди. Останалите двеста хиляди ще бъдат готови, както се договорихме, до петък.“ Помислих си, че този от Псков се е чалнал, такова количество ще ни стигне за двайсет години. Питам: „А на какъв адрес ги изпратихте?“ Пък той ми вика: „Вашият представител сам си ги взе.“ Плюх на тая работа и забравих, а не трябваше. Та събудих аз нощес директора на завода, а той пък раздруса своите снабдители. И ето какво излезе — за белезниците е ходил Артур. Тоест моят заместник подполковник Красниковски.

— Двеста и петдесет хиляди чифта белезници?! — Ръката на генералния прокурор с чашата замръзна във въздуха.

— Това е само в Псковския завод. А преди месец са получени от американците сто хиляди. Заприходени са неизвестно от кого, но никога не са постъпвали на склад. А вие казвате — трудно може да се повярва, че е заговор, кой ще се занимава с преврати…

— Триста и петдесет хиляди чифта белезници?! — отново възкликна генералният прокурор на републиката. — Вие разбирате, другари, те могат да направят преврат всеки момент, ето какво значи всичко! Трябва незабавно да вземем мерки!

— Донесох ви показанията на Гончаренко, ето в два екземпляра, четете. Много впечатляващи сведения. Сега Грязнов разработва с него операция за проникване до този Бес. А на мен ми дайте да видя какво са надробили Амелин и Чуркин.

— Александра Ивановна, вашите сътрудници спят ли въобще някога? Грязнов например или вие самата…

— Нещо не се получава през тази седмица, другарю генерален прокурор.

* * *

— Почакайте тук, в приемната, сега идвам — каза мъжът на средна възраст, който изслуша обърканите обяснения на Гончаров, че много пъти бил идвал тук, получавал бил инструкции, пари и прочее, а сега му трябвал някой от колегите. Да споменава думата „Вече“ и да показва картата му било строго забранено. Но мъжът се държеше така, сякаш точно появата на майор Гончаренко бе очаквал.

Действието се развиваше в модерното здание на улица „Качалов“, на територията на секретния обект, скрит от любопитните погледи с висока чугунена ограда.

Милиционерската волга се притаи на паркинга. С помощта на подслушвателната техника Грязнов следеше поведението на Гончаренко и се ориентираше в обстановката. В униформеното копче с герб на майора имаше скрит микрофон с големината на карфичка.

След две минути мъжът заведе Гончаренко на втория етаж, до вратата с табелка „К. Чесноков, заместник-началник отдел“. Отвори му вратата и се оттегли като дискретен служител. Зад бюрото седеше спортен тип мъж с живи очи и прошарена коса, съратник на Гончаренко от международните полети с оръжието, човек от групата на Бил с прякор Чесновия.

Той стана от бюрото и протегна ръка. Ръкостискането му беше силно и сърдечно.

— Къде изчезна, Гончар? Предстои ни важна работа, от теб ни вест, ни кост. Пращахме да те търсят вкъщи. Там никой. Обадихме се в службата. Бил си по важна задача. Разкри ли най-после всички убийци? Я да те видя? Блед ми се виждаш, отслабнал. Но иначе — същият!

— Така си беше — потвърди Гончаренко, — здравата се потрудихме във Вилнюс, после в Рига…

— За ваши подвизи в митницата ли гледахме по телевизията?

— Подписал съм да пазя тайна.

— Колко сме били секретни — засмя се Чесноков и смехът му беше писклив като на жена, не се връзваше с мъжествената му външност.

Като се насмя, каза сериозно:

— Сега към деловата част. Имам нещо за тебе, драги.

Но Гончаренко го прекъсна:

— Трябва да се видя с Беса. Случаят е много спешен и важен.

— Не те разбирам. Тук няма никакъв Бес.

— Бил ми каза. Беше планирано пътуване до Сочи. И аз трябваше да участвам. Но тогава отпадна. А сега имам един извънреден факт! Извънреден! Нали разбираш какво имам предвид! И ако Беса разбере, че не си ме свързал с него в такъв момент, с тебе направо е свършено. Ясно ли е? Докладвай му. Искам лична среща. Останалото аз ще му обясня.

— Не търпи ли отлагане до сутринта? — попита Чесновия.

— До сутринта ще бъде късно.

Грязнов се усмихна: нашият Рома навлезе в ролята си; такива сме си, колега, нахални. Жалко, че си бивш колега.

Чесновия още се колебаеше. Накрая го измисли:

— Сега ще се свържа с ръководството, то да реши.

Гончаренко отвори минерална вода с отварачката, която видя на масата, глътна чашата на един дъх. Чесновия погледна майора от милицията, избра номера и без обръщение каза няколко думи:

— Тук един от групата на Бил иска спешно среща с шефа. Какво ще кажете?

Гончаренко седеше неподвижен на стола. Събираше сили за следващата битка. И битката не закъсня: след половин час на вратата застана генерал-лейтенант Феоктистов от Държавна сигурност. Гончаренко изтръпна, но успя да преглътне страха си.

Генералът го изгледа.

— Казали сте, че носите извънредно важни новини. Да ги чуем.

Но Гончаренко стана още по-непреклонен:

— Ще говоря с вас само насаме, другарю генерал!

Чесноков се засмя:

— Хайде стига, Гончар! Кой командва тук, да му се не види!

Но Феоктистов щракна с пръсти във въздуха и Чесноков мълниеносно се омете от собствения си кабинет.

— Макар да съм ви се заклел във вярност, другарю генерал, но сведенията се отнасят единствено за ръководителя на нашето „Вече“. Нямам право да ги съобщя на никой друг: трябва да видя Беса веднага, незабавно. Вече казах, утре ще бъде късно.

— За какво се отнася? — поиска да уточни Феоктистов.

— Само на него мога да кажа, другарю генерал.

— Добре. Чакайте ме тук. Сега се връщам.

 

 

— Втората кола да е готова, следвайте ги на не по-малко от 500 метра — нареди Грязнов по радиотелефона, — ще ви охранявам до края на града, след това продължавате сами.

След няколко минути Феоктистов се върна с Чесноков.

— Следвайте ме — сухо каза той, — и вие, Чесноков.

Черната лимузина БМВ излезе от „пощенската кутия“. Гончаренко си седеше, без да се оглежда, сякаш пътят изобщо не го интересуваше, само когато си бършеше потта от челото, незабелязано поглеждаше циферблата на часовника си, в стъклото се отразяваше пътят зад тях, през три коли ги следеше милиционерската волга.

Но когато излязоха извън града, Гончаренко повече не видя познатата кола и макар да знаеше, че точно така трябва, сърцето му се сви. „Ти сам си надроби тази попара, Роман, сега си я сърбай“ — каза му Грязнов. Сега майорът даваше мило и драго да не беше изкуствената патица, примамката, а просто да участваше в поредната операция, каквито беше провел безброй, откакто работеше в милицията.

Шофьорът на БМВ сви по страничен път. Генерал Феоктистов подаде на Гончаренко черна лента.

— Такова е правилото. Новаците пътуват до боса с вързани очи.

Гончаренко успя още веднъж да погледне пътя: далеч отзад му се мярна таратайка с два велосипеда на горния багажник. Никаква друга кола.

Колкото и да се мъчеше да запомни завоите, скоро загуби ориентация. След час и половина спряха, превръзката му бе свалена. Бяха навлезли в гъста гора. Минаха близо километър пеша и неочаквано излязоха на шосе, където видяха луксозна кола непознат модел с огледални стъкла. От прозореца се протегна ръка:

— Пропуск?

Гончаренко с цялото си възможно самообладание подаде пластмасовата карта. Нещо в колата изръмжа, не моторът, вратата сама се отвори и Гончаренко бе поканен на задната седалка. Той пак избърса сухото си чело: в далечината се движеше група велосипедисти. Майорът си даваше главата, че единият е оперативничката Танка Мозговая.