Робърт Шекли
Домът на боговете (61)

60

Мястото, където висшите богове отведоха Артър, приличаше най-вече на съдебна зала на планетата Земя. Вътре, срещу издигнат подиум, имаше редове от седалки. В средата на подиума имаше голяма катедра, а зад нея бяха насядали група същества, в които Артър разпозна Висшите богове.

Тези богове-съдии бяха сияйни и ужасни и гледаха строго Артър, който седна в малкото оградено място.

Някакво създание пристъпи напред. Беше робот или поне нещо човекоподобно от метал, с излъскана кожа, заслепяваща очите.

— Ти си Артър Фен? — попита роботът.

— Аз съм — отвърна Артър.

— Артър Фен, ти си обвинен в най-тежкото престъпление, в което може да бъде обвинен човек. Това престъпление е освобождаването на сили, нарушаващи вселенското равновесие и изпращащи в забвение всички нейни обитатели — богове, хора, всевъзможни твари, живи и неживи; да, всичко това и дори звездите и кварките, дори и материята, този фундамент, върху който стоят и съществуването, и битието във феноменалния свят. Обвиняеми, признавате ли се за виновен?

Артър отвори уста, подготвяйки се да отговори, но тъкмо тогава сред публиката се изправи едно същество и попита:

— Благородни съдии, бихте ли ми разрешили да говоря от името на този човек?

Съдиите-богове го погледнаха, и един от тях му рече:

— А ти кой си, по дяволите?

— Аз съм онова, което говори от името на човечеството, когато то не може да говори от свое име.

— О, ти трябва да си адвокатът на подсъдимия — заключи съдията отдясно.

— Имам честта да бъда — отвърна съществото.

— Е, какво имате да кажете от името на подсъдимия?

— Многоучени и августейши съдии — рече съществото, — аз, говорящият, не съм истинско живо същество. Аз съм въплътеният принцип на справедливостта. Просто исках всички да сме наясно с това. Нека кажа, че този Артър е типичен човек, който не знае докъде могат да доведат дребните му начинания. Съдии, не Артър е виновен, че се е възползвал от всички подвластни му средства, за да преодолее участта, заплашваща го на малката Земя, така самотен. Размислете, господа, над тежкото положение на този мъж, който, най-просто казано, е предприел глупава бизнес авантюра и заради нея го е заплашвал затвор. Вие, мъдреци, може да решите, че затворът не е кой знае какво и че Артър не е имал право да поставя Вселената под заплаха от унищожение заради собствените си егоистични цели. Бих оспорил това. Но дори и като го приемам, длъжен съм да изтъкна, че ответникът не е имат представа докъде ще го отведат неговите действия и поради това не бива да бъде обвиняван, тъй като не той е главният инициатор на собствените си действия.

— Чакайте малко — заговори прокурорът. — Умишленото унищожение на Вселената не е единственото обвинение. Има и още. Когато богинята Мелисент го е надарила със способностите на полубог, какво е направил той за нея в замяна? Отказал е да й даде единственото нещо, за което е копнеела тя. Любовта, в първичната й земна форма.

— Исках — обади се Артър, — но просто не можех.

— И все пак ние знаем, че желанието е баща на делото — сряза го прокурорът. — В този случай твоята неспособност е прикривала отказа ги да се посветиш на най-великото нещо на света между мъжа и жената или богинята. Всъщност, господа съдии, всичко при доктор Фен опира до неспособността. Когато му хрумва да оправи кашата, която е забъркал, какво прави той? Усложнява проблема, като се съюзява с покварен файл „ПОМОЩ“, за да осъществи своята промяна чрез забраненото фрактално измерение. А когато стражът на общественото добро, вселенският цензор, се опитва да го заличи, какво прави нашият Артър? Отказва и накарва помощния файл да го защити с цената на своя собствен живот.

— Хей, изобщо не съм молил файла за каквото и да било!

— Отказът на Артър да се подчини съсипа цензора, който оттогава не е същият. Освен това той започна голямата промяна, накарала колелото на равновесието да се завърти, а вас, многоучени богове и съдии, да оживеете, за да отсъдите резултатите.

— Ти изкривяваш всичко! — ревна Артър.

— Разказвам го така, както си беше, без твоите измамни опити да оправдаеш своята пасивност, егоизъм и обща инертност!

Един от съдиите прочисти гърлото си.

— Всичко е ясно. Твърденията на защитата ми се струват големи дивотии. В обобщен и цялостен смисъл, никой не е виновен за нищо. Но е също толкова вярно, в обобщен и цялостен смисъл, че всеки отговаря за всичко. Или не сте съгласен?

— Не и аз, Ваше благородие — отвърна адвокатът на подсъдимия. — Самият аз съм просто обобщена схематична фигура и съм тук с цел да кажа нещо в полза на ответника, да не би другият свят, чието съществуване ние смътно интуитивно усещаме, да си помисли, че това тук е незаконен процес, провеждан в интерес на отменения детерминизъм.

— Добре казано — отбеляза главният съдия. — Възражението ви е взето под внимание. — Той се обърна към Артър. — Подсъдими, изправете се пред нас.

В този миг Мелисент се надигна с пребледняло от тревога лице.

— Ще ми разреши ли съдът да говоря?

— Казвай — рече мрачно главният съдия.

— Знайте, господа, че аз съм богиня на любовта; името ми е Мелисент. В момента може би не приличам много на богиня на любовта — напоследък никак не ми беше леко, но това е вярно. Господа съдии, вие не сте чули всичко. Аз отритнах този мъж, когато той отказа да ме обикне, но от моя страна това бе грях на гордостта. В края на краищата, аз бях дошла при него в първоздания си вид, признат за „най-хващащ окото“ от поколения мои поклонници. Мислех си, че и за него ще е достатъчно добър. И когато той не се оказа такъв, когато той има дързостта да не ме обикне, аз се оттеглих сърдито. Но после получих добри съвети от няколко важни същества, включително и първичната богиня на любовта, Афродита.

Афродита, забулена, седеше в дъното на залата. Тя се изправи и се поклони.

Мелисент продължи.

— Тъкмо Афродита ме научи на онези съдбовни латински думи, които преди не знаех: De gustibus non disputandum. За децата и тъпаците сред публиката ще преведа, че това означава „За вкусовете не се спори“.

Последва почтителна тишина. Всеки се вслушваше — разкриваха се дълбоки тайни. Всеки се чувстваше добре от това, че е чул някой и друг латински цитат.

Тя се обърна с лице към Артър.

— Артър, какво ще кажеш за мен сега?

И Артър искрено отговори:

— Ти си най-прекрасното нещо, което съм виждал. — И тъй като се бе понаучил мъничко на хитринка, не добави „след Мими“.

Ръкопляскания в залата. Но съдиите зачукаха с чукчетата. Главният съдия заговори:

— Артър Фен, признаваме те за виновен в престъплението заиграване със сили, които биха могли да доведат до унищожаването на Вселената. Освен това отбелязваме, че макар и да си виновен, в крайна сметка не си отговорен. Въпреки всичко това отбелязваме, че си пряко замесен в предстоящото унищожение на Вселената и когато то дойде, ще настане мор, който трябва да се види, за да му се повярва, мор, който ще продължи докато, на свой ред, Мегавселената не възстанови тази локална Вселена с напълно различни същества и според нов план.

Водещият бог вдигна ръка. Жестът бе подчертан с проблясване на светкавица.

Съдията продължи.

— Просто няма как да го заобиколим. Този тук Артър Фен е първоначалният източник на бъркотията, която, както по всичко изглежда, ще унищожи нашата Вселена. Егоистично и без да се замисли Артър е призовал древните низши богове, които и първия път за нищо не ги биваше, а втория път се проявиха още по-зле. Когато тези богове намислиха да правят със Земята каквото си щат, той не предприе нищо и дори отиде толкова далеч, че прие ролята на техен пророк.

— Нямах избор! — избухна Артър.

— Можеше да им откажеш.

— Щяха да ме убият!

— Е, и?

За това той нямаше отговор.

 

След като отново се възцари тишина, главният съдия обяви присъдата.

— Подсъдимият трябва да се извини пред Вселената, която се е опитал да унищожи. Затова той трябва да ни позволи да го въвлечем в промяна, която няма да му причини вреда и която ще даде на Вселената шанс да оцелее.

Това звучеше доста добре.

— Какво искате да направя? — попита Артър.

— Нека върнем часовника назад — каза съдията, — до онзи миг, все още свеж в скорошните ни спомени, когато ти инвестира парите си в бразилската златна мина. Това беше началото, точката, върху която се крепеше бъдещето на Вселената. Онова, което направи оттам нататък, доведе до лошите последици.

— Вижте, съжалявам за това — рече Артър, — но какво мога да направя?

— Можеш да се върнеш! — кресна гръмогласно съдията.

— К’во?! — възкликна Артър.

— Да се върнеш, казах, в онзи момент, когато си направил съдбовния си избор; да се върнеш към решението, откъдето тръгна всичко. Говоря ти за мига, когато каза на гадното си приятелче, брокерчето Сами, да инвестира парите ти в „Амалгамирани мини Баия“.

— Но той ме посъветва да го направя!

— Да, ама ти взе, че изпълни съвета му, нали? Ти отговаряш за действията си, а не Сами.

— Добре, признавам. Накъде биеш?

— Че трябва да се върнеш в онзи миг.

— И как?

— С наша помощ, разбира се, тъй като никой не очаква от тебе да върнеш времето назад сам-самичък. Ще ти помогнем да се върнеш в онзи миг и да поправиш сегашния плачевен ход на историята.

— Наистина ли можете това? Да ме върнете във времето? Съдията-бог се усмихна и кимна на останалите богове-съдии.

— Хей, ако всички се заловим за това, убеден съм, че го можем. Парадокс е, признавам, но няма да прецака Вселената така, както онова, което направи с черната дупка.

— Ако го направя — рече Артър, — няма ли да попадна в затвора?

— Според мен можем да уредим по-добър изход. Ние самите ще ти изпратим пари. Това ще е поредното мъничко чудо, но с него, без него — все тая. И ти ще се отървеш, и Вселената ще се отърве.

Артър се замисли над това.

— Това означава, че никога няма да срещна Декстър или Скабър.

— Хей, твърде лошо, наистина, но чак пък толкова висока цена ли е?

— Но няма да срещна и Мелисент.

— Значи ще срещнеш някоя друга.

— Но няма да е Мелисент.

— Стига си ни задържал тук с твойто шикалкавене. Жени колкото си щеш, че и богините не са малко. Щом като толкова се притесняваш, можем да ти уредим нещо. Среща, май така му викахте. Но това е положението. Какво ще кажеш?

— А каква е алтернативата за мен?

— Безкрайна болка, която ние ще разтегнем така, че да изпълни цялото време, което й остава на Вселената, колкото и да е то.

— Май не оставяте на човек кой знае какъв избор.

— Ние и не смятаме — отвърна съдията.

 

Артър си мислеше да се съгласи. Но после нещо в него се преобърна, нещо, чието съществуване той дори не подозираше. Макар и да не можеше да го назове, това беше собствената му вярност към сегашното положение на нещата.

И той отговори:

— Не, няма да го направя. Вървете по дяволите, правете каквото щете. Обичам Мелисент! И не съм направил нищо лошо! Не съм съгласен нищо да се променя!

— Ами Вселената? — попита съдията.

Артър отговори:

— Всъщност, отказвам да участвам във Вселена, която се разпада заради нещо извършено от мен.