Робърт Шекли
Домът на боговете (27)

26

В търсене на Купидон Ариман попадна в една от алегоричните области на Вселената. Тук се намери залутан сред едно от онези забатачени пространства, които Вселената сегиз-тогиз създава за по-сложно. Това пространство беше спретнато обзаведено с най-разнообразни декоративни храсти и планина в далечината. От всички страни сияеше светлина, в която витаеше някакво очакване. Ариман разбра, че това е един от онези мигове, когато нещо ще се случи. Щеше му се да знае какво, защото тогава би могъл да реши как да реагира. Но, както обикновено, оказа се съвсем неподготвен, а в ума му нямаше нищо освен основната мисъл: да изпревари брат си.

И точно тогава на сцената излезе пеш един млад мъж, или изкласило момче.

Ариман мигом потисна желанието за самосъжаление и съсредоточи вниманието си върху момчето. То сияеше с вътрешния плам на бог, в ръцете си държеше лък, а на рамото му висеше колчан със стрели. Огромно облекчение обзе Ариман, защото изведнъж се досети: тъкмо това възнамеряваше да направи, да дойде на това място и да се срещне с това момче. И макар че в началото не можа да се сети, това все пак беше станало и го изпълваше с благодарност към непоклатимата природа на нещата, която не изисква от нас постоянно и натрапчиво да се чудим какво ли ще стане по-нататък, а просто да слагаме единия крак пред другия, докато не стане нещо божествено.

— Ти си Купидон! — рече Ариман на момчето.

— Ами че да, аз съм най-последният Купидон. Но ти пък как позна?

Ариман понечи да обясни на момчето, че всички Купидоновци са прочути, но се въздържа, да не би пък онзи да се надуе.

— Просто уцелих — отвърна той. — Много са ти хубави лъкът и стрелите.

— Да, хубави са, нали? Не си спомням точно откъде ги имам, ама си ги бива.

— Предполагам, че обичаш да стреляш със стрели?

— Да, много.

— Значи, не би имал нищо против да простреляш някого, ако те помоля?

— Съвсем не. Голям кеф е. Само ми кажи кого искаш да прострелям и с радост ще го направя.

Прекалено гладко върви тая работа, помисли си Ариман. Нещо тука не беше както трябва. Той решаваше проблема си без никакви затруднения. Имаше нещо гнило някъде.

Той се съсредоточи. Хрумна му да провери стрелите на Купидон. Изглеждаха хубави и прави, но остриетата им бяха намазани с някаква лепкава мъзга. Ариман внимаваше да не ги пипне.

— К’во е т’ва? — попита той Купидон.

— Жлъчка — отвърна Купидон. — Като прострелям някого с нея, обзема го тежка мъка по отминалите дни, дето нивга не ще се върнат.

— Ама ти като простреляш някого, той изобщо не трябва да се изпълва с това! — възрази. Ариман.

— Ами с какво?

— С любов, ето с какво! Ти си бог на любовта и се предполага, че стрелите ти разпалват у хората страстна любов.

— За първи път го чувам — рече Купидон.

— Ако наистина искаш да наблюдаваш интересни реакции, добра идея ще е да се пробваш да прострелваш хората с любов, а не с досада.

— Искаш да кажеш, да ги намажа с любовен еликсир вместо с досадно биле?

— Точно така. Любовта ще ти даде същия ефект като жлъчката, ала вместо да ги е страх, хората от кожата си ще излизат, за да ги простреляш с някоя от твоите стрели.

— Звучи ми страхотно — рече Купидон. — Напоследък страшно кофти неща пишат по мой адрес. Много повече ще ми харесва да съм прочут с това, че нося щастие.

— Любовта ще ти свърши работа — рече Ариман. — От своя страна, ще ти искам само една услуга, задето ти отворих очите за тази важна истина. Да ме оставиш аз да ти кажа кого да простреляш с първата любовна стрела и точно кога да я изстреляш. Навиваш ли се?

— Нямаш проблеми — отвърна Купидон. — С най-голяма радост. Но откъде да я взема тая любовна отвара?

— Ти не знаеш ли?

— Хабер си нямам. Казаха ми просто да дойда тука и да стрелям с отровни стрели. Жлъчката се намира лесно, ама любовния еликсир си е рядкост.

— Стой тука и не мърдай — рече Ариман. — Ще видя дали аз не мога да ти донеса.