Робърт Шекли
Домът на боговете (8)

7

Щом се върна по телефонната линия от Дома на боговете в собствения си дом, Артър се строполи на леглото, твърде уморен, че да размишлява над последиците от стореното.

Когато на другата сутрин се събуди, той се зачуди дали всичко това не е било необясним сън.

Беше преполовил първото си кафе за сутринта, когато телефонът иззвъня. Беше Сами.

— Артър, имам чудесни новини. Голямото старо вулканище снощи е гръмнало. Облакът от прах се вижда чак от Рио.

— Ами мината?

— Мината капут, момчето ми. Там, където довчера е имало голямо предприятие, сега има само езеро от застиваща лава.

— Надявам се никой да не е пострадал…

— Ти бъзикаш ли се? Това чудо е затрило пет индиански села, убити са към двеста-триста индианци, да не говорим за петдесетината служители на компанията.

— Олеле майко.

— Да, трагедия, нали? Но няма загуба без печалба. Печелившият си ти, Артър. Цената на закупените от тебе акции е паднала възхитително.

— Изненадан съм, че изобщо продължават да се продават.

— Компанията твърди, че разполага с процес, чрез който от лавата можело да се прави нещо. Ама няма да стане.

— Значи, излязох от дупката?

— Вънка си, ама толкова си вънка, че си чак от другата страна. В този момент твоята инвестиция струва скромната сума от петдесет и осем хиляди долара.

— Добре. Продавай.

— Сигурен ли си? Цената ще падне още повече!

— Сигурен съм. Продавай. Сами, не съм за тия игри.

— Добре, приятел, щом казваш да продавам — продавам. Мини утре към офиса, ще подпишеш едни книжа и ще ти дадем чек.

— Само това ли?

— Само това, малкият ми.

— О, Сами… имат ли представа защо вулканът е изригнат точно сега?

— Хабер си нямат. Казах ти, вулканите никой не ги знае защо правят така. Пръст божи, предполагам.