Робърт Шекли
Домът на боговете (6)

5

Мигът, в който Артър биде всмукан в телефона, бе необикновен, ала не трая много дълго. Само миг по-късно, а може би и по-малко, той се озова на непознато място. Мястото приличаше на всички рецепции по света: кафеникави стени, под, постлан с линолеум, непряко таванско осветление, чието трепкане ви лази по нервите.

— Ще ми се най-после да се хванат и да го оправят — обади се женски глас.

Артър откри, че е седнал в кресло с тапицирана с кожа облегалка, а зад бюрото насреща му седи едра жена в колосана бяла униформа. Имаше широко лице „с мен шега не бива“ и огромна гръд, която в колосаната бяла униформа изглеждаше като отлята от закалена стомана; дебели глезени, косми по опакото на дланите и лек намек за мустак.

— Аз съм сестра Хълга — представи се тя. — Вие изразихте желание да ни посетите?

— Да, да, точно така — дойде Артър на себе си с похвална пъргавина. — Всъщност, къде точно се намирам? Само така питам, да съм наясно.

— Това е Домът на боговете — обясни сестра Хълга. — Или, ако бъдем по-точни, Вселенски старчески дом „Космос“ за престарели, бедни и изпаднали в немощ божества. Нали тук очаквахте да попаднете?

— Разбира се — отвърна Артър. — Просто исках да съм сигурен, че съм пристигнал където трябва. Преплитането на връзките понякога погажда гадни номера.

Той се огледа из приемната, лъхаща на неизменната миризма на варено зеле.

— Значи, тук идват боговете, като приключат там? — рече той с вял жест, и, както се надяваше, с познаваческа нотка.

— Да, някои от тях — отвърна сестра Хълга.

— Защото нямат избор?

— Трябва да им влезете в положението. Някои от тях съществуват от толкова отдавна, че вече не са в състояние да се грижат за себе си.

— Пък аз си мислех, че боговете са безсмъртни.

— Разбира се, че са безсмъртни. Но трябва да разберете как е с божествата. Земните хора си мислят, че да си безсмъртен означава, че можеш да си караш довека такъв, какъвто си.

— Искате да кажете, че не е така?

Хълга поклати глава.

— Не е. Физически — да, боговете и богините могат да съществуват неопределено дълго време. Това им е изначално присъщо. Но умствено — психически — трябва да разберете, че боговете плащат ужасна дан за своята божественост

Артър кимна.

— Заради всичкото това препускане из небесата ли? — предположи той.

Хълга го изгледа свирепо.

— Заради много повече от това. Когато си бог, мислите, надеждите, страховете и мечтите на хората се сипят върху ти през цялото време. Боговете възприемат директно чувствата на онези, които им се кланят. И си плащат за това.

— Не знаех — призна си Артър.

— След време всичките тия хорски жалби и молитви си вземат своето. В началото всичко е чудесно. Повечето богове, дори и състрадателните, просто се оставят всичките тия молби да се изливат върху им. Но след време и на най-коравите им писва. От всекидневното неблагодарно задължение да изслушват всичките тия отчаяни молби и от това, че в повечето случаи не могат да помогнат с кой знае какво, те направо се поболяват.

— Това е новост за мен. Мислех, че на един бог всичко му е по силите.

— На теория да. Но в действителност силата на един бог се ограничава от силата на други богове и от Закона за честна вяра между боговете, който постановява, че всеки бог трябва да приема господството на всеки друг бог по отношение на човечеството. Освен това силата на един бог е ограничена и от вътрешната предпоставка на човешкото положение.

— И каква е вътрешната предпоставка на човешкото положение? — попита Артър.

Хълга се намръщи.

— Мислех си, че това всеки го знае. Вътрешната предпоставка постановява, че с малки изключения хората трябва да приемат онова, което ги сполетява, да го понасят или да го оставят да ги смаже.

— И това е, значи, вътрешната предпоставка на човешкото положение?

— Това е.

— А после човеците умират — Артър не можеше да пробуди в себе си кой знае какво съчувствие към боговете.

— Да, умират, и то за печално кратко време от божествена гледна точка.

— Сигурно за един бог е страшно трудно да му измират богомолците.

Хълга не схвана сарказма.

— Боговете живеят къде-къде по-дълго от смъртните. И затова, за да свършат нещо, им трябва повече време. Докато нещо се дореди до вниманието на някой бог, и докато той реши да предприеме нещо по въпроса, човекът най-вероятно вече е умрял и си почива в гроба. Много е потискащо за един бог, че се налага да работи в такива съкратени срокове.

— Да се смаеш направо, че все нещичко успяват да свършат за хората.

— Повечето се стараят колкото могат. Но помни, че боговете правят изключения само за малцина. На един бог му висят на главата много повече работи от проблемите на неговите избиратели. Ще е справедливо да кажем, че повечето богове най-накрая намразват човеците, защото вечно нещо крънкат, вечно протягат просешка длан, все дай, та дай…

— Е, да, така си е — на Артър му стана неловко, но въпреки това си искаше своето, а именно избавление по чудо, нещо, което за един бог би трябвало да е фасул ска работа.

— Във всеки случай — додаде Хълга, — много хубаво от ваша страна, че искате да посетите тъкмо нашите, от Дома на боговете. По тази част собствените им роднини проявяват възмутително нехайство. Един-двама от миличките ни питомци ще намерите на верандата, останалите са на поляната. Чувствайте се свободен да заприказвате когото си искате. Големи сладури са, да знаете. Излизате през вратата и после само направо. Когато сте готов да си тръгнете, ще ви върна обратно на Земята по телефона.

 

Артър излезе от приемната — все още се чувстваше малко неуверен, но решен да докара работата докрай. Прекоси огромна бална зала — до едната й стена бяха струпани сгъваеми столове, а над празната сцена висеше табела с надпис: „БОЖЕСТВЕНОТО ТРИО НА ЗИГИ СТАРЛАЙТ СВИРИ ДОВЕЧЕРА ОТ ДЕВЕТ ЧАСА УНИВЕРСАЛНО АСТРОНОМИЧЕСКО ВРЕМЕ“. Продължи през плъзгащите се врати и излезе на остъклена веранда. Отвъд стъклото мярна зелена ливада, из която лудуваше нещо като кокершпаньол. Беше изпъстрена тук-там с фигурки в инвалидни колички. Но вниманието му бе привлечено от един старец, увит в кариран шал, на не повече от метър и половина разстояние, който бавно се поклащаше в голям люлеещ се стол, зареял мрачно поглед в близката далечина.

Артър се приближи до него. Пулсът му биеше учестено. Това беше първият бог, който някога бе срещал лице в лице.

В разцвета на силите си този бог явно ще да е бил голяма клечка. Все още притежаваше дръзките черти на римски император или класически актьор. Но сега изглеждаше съсухрен и прегърбен като величествено нявга здание, рухнало от само себе си. Не вдигна поглед, когато Артър се приближи и се прокашля нерешително. Артър забеляза, че богът се е втренчил в малък черно-бял телевизор, на чийто екран млади дами в бели воали и с крилца изпълняваха някакъв блудкав въздушен балет.

— Ъъ, извинете, моля? — рече Артър.

Богът извърна царствената си глава и се навъси.

— М-да? К’во има?

Артър забеляза на масичката до люлеещия се стол голяма бутилка с етикет „СОМА — САМО ЗА МЕДИЦИНСКИ ЦЕЛИ“. Подозираше, че богът е нетрезв. Въпреки това прочисти гърло и направи първата крачка.

— Не съм тукашен — подхвана той, достатъчно неясно, — и бих искал да ви попитам…

— Бог ли си? — прекъсна го рязко богът.

— Не. Всъщност съм смъртен.

— Така си и мислех. Аз съм бог, да знаеш.

— Да, личи ви от пръв поглед.

— Всъщност аз съм единственият истински бог тук. Останалите са просто тумба демони-парвенюта. Не ми е тук мястото, да знаеш.

— Така ли? — възкликна Артър, както се надяваше, с омайващ тон.

— Така. Случайно аз съм много повече от прост бог. Аз съм господарят на Вселената — той впери в Артър свиреп поглед. — Какво ще кажеш за това?

— Впечатляващо.

— Но завистливите ми роднини ме набутаха тук, та да мърсуват с женичките на воля. Какво ще кажеш за това?

— Възмутително.

— Нищо възмутително няма — рече богът. — Мърсуването с женички на воля е тъкмо онова, с което се занимават роднините на боговете. Възмутителното е, че ме свалиха от трона и ме натикаха тук да вегетирам заедно с тумба демони-парвенюта.

— Жалко наистина — рече Артър, после видя, че тука е сгодният момент да си вмъкне предложението и продължи. — Но аз съм дошъл тук, за да ви предложа шанс да се върнете на терена.

— Ъъ? К’во рече? — богът долепи шепа до ухото си. — Малко недочувам, ще знаеш.

— Шанс да се върнете на терена — извика Артър.

— На терена ли? Как така на терена?

— Да се върнете в света на хората. Възможност да сторите добро. Да изпълните желание. Такива работи.

— Да се върна ли?! — възкликна старият бог. — Олеле, ама ти трябва да си много по-тъп, отколкото изглеждаш, за да си мислиш, че пак ще се хвана да богувам. Там бог бога изяжда, а на мен ми е писнало от това. Не заслужава ли един стар бог малко почивка? Не заслужава ли?

— Разбира се, че заслужава — побърза да го увери Артър.

— Просто си помислих, като казахте, че…

— Не ми обръщай внимание — прекъсна го старият бог — Аз халюцинирам. Толкова ли не се вижда?

— Щом халюцинирате, как така го знаете? — възрази Артър. — Мислех си, че при това състояние се изпада в самозаблуда, така да се каже.

— Я не ми нахалствай.

— Извинявайте — рече Артър.

— Имам си моменти на непоносимо прояснение като всеки друг — поясни старият бог.

— Разбира се.

— А сега се махай оттука, момченце, преди да съм ти потрошил гръбнака. Що за наглост! Да ме кани мен, единствения истински бог в тая тъпа дупка, да се подложа пак на стрелите на свирепата… свирепата…

— Съдба? — предположи Артър.

Богът се блещи известно време насреща му, после рече:

— Махай ми се от главата, докато още можеш, умнико. Ходи се пробвай при някой от ония, макар че силно се съмнявам тука да се намери някой достатъчно малоумен, че да отстъпи пред егоистичните ти искания.

— Да, сър, съжалявам, сър, ами тогава ще мръдна нататък, сър — и Артър припряно се запъти към вратата, която извеждаше на зелената ливада, отвори я и излезе навън.

 

Земята, по която вървеше, беше покрита с буйна, старателно окосена трева. Кокершпаньолът излая остро два пъти, изтича зад сградата и се скри от поглед. Артър тръгна по застланата с плочи пътека, която минаваше между пръскачките и водеше към мъничък хубавичък белведер. В него седеше много едър бог в резедава болнична пижама и с шотландска барета на главата. Бяха го настанили в стол с подвижна облегалка. Отстрани на врата му стърчаха найлонови тръбички. Той кимна любезно на Артър.

— Хубав ден — осмели се да каже Артър.

— Като всеки друг — отвърна богът.

— Да. Но сигурно това е хубаво.

— Сигурно, ако на някой тука изобщо му дремеше на оная работа за хубавото.

— Да, колко сте прав само — рече Артър.

Дебелият бог го изгледа накриво.

— Смъртен?

— Всъщност да — отвърна Артър. — Бог?

— Разбира се.

— Пострадал сте? — Артър погледна найлоновите тръбички. Те влизаха в една машинка, която пухтеше приглушено.

— Зле съм с бъбреците — обясни богът кратко и ясно.

— Не предполагах, че болежките на смъртните засягат и боговете.

— Не ни засягат. Обаче, нали знаеш, има едно такова нещо, което се нарича психосоматична болест.

— Разбира се. — Артър се прокашля няколко пъти и продължи. — Така като ви гледам, на вас май не ви се излиза оттук, а?

— Никак. Че защо?

— Е, бихте могли да си върнете старата слава, както е казал поетът.

— Кой поет?

— Не помня точно.

— Аз обаче всичко помня — рече богът. — Дори и когато беше най-добре, не беше кой знае какво. Хората пишат сума ти глупости за насладите на туй, богуването.

— Сигурно е имало и такива моменти, които са ви доставяли удовлетворение.

Богът го изгледа сърдито.

— Ти пък какво знаеш за това, дявол те взел?

— О, нищо, съвсем нищичко. Само предполагах. Просто се чудех…

— К’во?

— Ами, чудех се дали пък не бихте пожелали отново да се позадействате. Мога да ви предложа страхотно начало.

— И какво точно?

— Можете да сътворите чудо за мен. Вечно ще ви бъда благодарен.

— Ха! — изсумтя богът.

— Моля?

— Казах „Ха!“.

— И аз така си мислех. А дали означава онова, което си мисля, че означава?

— Какво си мислиш, че означава?

— Че не ви интересува.

— Уцели го — рече едрият бог. — И ако си мислиш, че който ще да е бог от тукашните ще прояви интерес към идеята да се набута пак в оная лудница — живота на един действащ бог — значи си още по-тъп, отколкото изглеждаш.

— Не исках да ви обидя.

— Хич не се притеснявай. Ще си мъртъв още преди да съм се наканил да вдигна пушилка по случая.

Притеснен от тази мисъл, Артър се отдалечи по пътеката. И от двете си страни той виждаше богове, а тук-там и по някоя богиня — пръснати по ливадата, изтегнати върху столове с подвижни облегалки или пък изпружили се на шезлонги, зареяли поглед в пространството. Изглеждаха толкова стари, строги и страшни, че хич не му стискаше да ги безпокои.

Продължи по пътеката и най-накрая се натъкна на стена от нещо бяло и меко. Като че беше някаква мъгла. Тъкмо понечи да навлезе в нея, и някакъв глас го скастри:

— Хей, ти! Внимавай къде ходиш!

Артър се спря и се обърна. Видя висок и много кльощав мъж, облечен в сив гащеризон и зелена вълнена риза, който тикаше контейнер за боклук на колелца.

— Съжалявам — рече Артър. — Не бива ли да ходя там?

— Можеш да ходиш където си щеш — рече му мъжът, — но ако продължиш така, ще паднеш през ръба.

— През ръба ли?

— Точно така, през ръба. И има дълго да падаш, докато стигнеш твърда земя.

Артър се вгледа в мъглата. За миг тя се разкъса и той видя, че ливадата свършва рязко, като отсечена, а отвъд ръба се простира единствено празната синева на небесния безкрай.

Артър отстъпи назад.

— Няма дори парапет!

— На тукашните не им трябва.

— Ти бог ли си?

— Как пък не — отвърна високият. — Аз се грижа за имота.

— Градинарят, значи?

— Може да се каже.

Артър пак се загледа отвъд ръба. Забеляза, че тревата растеше върху солидна, сбита облачна маса.

— Как така тия облаци изглеждат толкова твърди? — попита той.

— Не става от само себе си — обясни мъжът. — Два пъти на седмица ги пръскам с Е-фикс.

— Е-фикс?

— Ефимерен фиксатор. Веществото, което превръща нетрайното в трайно, или поне дотолкова трайно, доколкото те е еня. Ти нов бог ли си?

— Не — унило отвърна Артър. — Аз съм смъртен и ще си ходя.

 

Той тъжно пое обратно към старческия дом. Беше готов да се възползва от предложението на сестра Хълга да го върне у дома по телефона. Всичко това му бе подействало изключително потискащо — тия разговори с боговете. Беше истински удар за човек като него, който, що се отнася до божествата, си падаше малко идеалист. Имаше и други богове по ливадата, но Артър силно подозираше, че надали ще получи по-благосклонен отговор.

Стигна верандата, мина покрай бога с физиономия на римски император, който дори не го погледна, и влезе в балната зала.

Беше готов да вдигне ръце, да се върне и да се изправи срещу ченгетата, ФБР, съда, съдията, началника на Райфордския затвор, другите затворници и скалните грамади, когато чу нещо, което страшно му заприлича на глас:

— Пссст.

Огледа се. Нямаше никой. И тъкмо понечи да продължи печално към приемната, отново чу гласа. Този път ясно и отчетливо:

— Пссст.

Артър се извърна бавно. Пак никой.

— Повика ли ме някой?

— Да — отвърна му глас. — Аз.

— Кой си ти?

— Лийфи ме наричат. Божество — това е моя занаят.

— Защо не те виждам? Да не си невидим?

— Я не се прави на хахо — скастри го гласът. — Изпращам ти гласа си.

— О. И откъде го изпращаш?

— Завиваш наляво, минаваш през вратата, продължаваш до края на коридора и после вдясно.

Артър го послуша и стигна до стълбище, което водеше нагоре.

— Ами сега?

— Качвай се по стълбите.

— Може ли?

— Ей, аз съм бог и ти казвам да се качиш. Какво повече искаш?

Артър се качи по стълбите, пое по късо коридорче и стигна до една врата. На вратата имаше табела: „ВНИМАНИЕ! НЕ ОТИВАЙТЕ ПО-НАТАТЪК! ОТДЕЛЕНИЕ-0 ЗА БИПОЛЯРНИ СЛУЧАИ. ПОТЕНЦИАЛНО ОПАСНИ ОБИТАТЕЛИ“.

Артър се спря.

— Тука пише, че не бива да продължавам.

— Аз пък ти казвам да не му обръщаш внимание и да влезеш.

— Пише, че било опасно.

— Виж какво, приятелче — гласът вече говореше много сприхаво, — и ставането сутрин също е опасно. Ти смъртен в отчаяно положение ли си, или не си?

— Ами да, всъщност съм.

— Влизай тогава. Това е последният ти пристан, малкия. Но, разбира се, от тебе си зависи.

Артър се поколеба, сети се за скалните грамади, скръцна със зъби и отвори вратата.

Тя водеше към дълъг коридор.

— Аз съм най в края. Последната врата отляво — обади се гласът.

Артър се запъти нататък — бавно, но все пак се движеше.