Робърт Шекли
Домът на боговете (59)

58

С Артър в засилен режим изобщо не беше трудно да се придвижват из Космоса — из много Космос за доста кратко време. Файлът „ПОМОЩ“ го научи да разпознава черните дупки. Бяха черни, разбира се, и изпъкваха в рязък контраст на бледата космическа опалесценция. След като разбра какво да търси, Артър ги виждаше навсякъде. Като че ги имаше във всякакви размери, от мънички, колкото младежка пъпка, до великански колкото буреносен облак.

— Какво ще кажеш за онази голямата там? — попита Артър и посочи мислено една черна дупка, наглед колкото яко струпване на буреносни облаци.

— Много е голяма — отвърна файлът.

— Аз си мисля, че колкото по-голяма, толкова по-добре.

— Да, ти може да си го мислиш, ама бъркаш. За една космическа флотилия грамаданските дупки са много по-малко опасни от по-дребните. Трябва да имаме предвид обратнопропорционалния ефект. Всъщност, по-малките се справят добре с разкъсването и надробяването.

— Ти защо не избереш някоя? — предложи Артър.

— Виждам тъкмо каквато ни трябва — отвърна файлът. — Виждаш ли я там, отляво? Горе-долу колкото гараж за две коли, относително казано. Достатъчно е голяма да погълне всяка космическа флотилия, подредена във всякакъв мислим фронт, и все пак е достатъчно малка, че идеално да ги разкъса и надроби на парченца.

— Чудесно — рече Артър. — Да вървим тогава и да я закараме на буксир до мястото. — Той се насочи към черната дупка, но файлът „ПОМОЩ“ го извика настоятелно:

— Опиташ ли се да се приближиш направо, ще се убиеш. Дори и в този ти подсилен вид тя ще те направи на кайма, освен ако не направим нужното, за да се справим безопасно с нея.

— А какво е то?

— Първо на първо и преди всичко ни е нужно това — и той измъкна от един удобен процеп някакъв уред.

— Какво е това? — попита Артър.

— Скалар. Уред, който претопява всеки предмет на екрана му със спорни или неопределими размери. Така с тях се борави по-лесно. Като приложим скалара към черната дупка, и към нас също, ще можем да я преместим в позиция. Тъй де, след още няколко необходими стъпки.

 

Със скалара в ръка, следващата стъпка беше да навлязат в измерението без мащаби, известно също и като фракталното измерение. На Артър не му беше лесно, макар че файлът „ПОМОЩ“ му обясни всичко необходимо, за да се отърве от предразсъдъците, да промени предубедените си ценностни преценки и да започне да приема по-безпристрастно „нещата такива, каквито са“.

Този ход се видя труден на Артър, защото беше свикнал с една такава сфера на относителността, където голямо и малко оставаха пропорционални едно на друго и никога не се променяха. Но в измерението без мащаби беше другояче. Тук нещата бяха толкова големи, колкото трябваше, за да се постигне необходимата степен на детайлност. Но сами по себе си те не бяха малки или големи. Мащабът на всичко в сравнение с всичко останало можеше да се увеличава или смалява, тъй като нищо нямаше точни или буквални размери. Мащабът на едно нещо можеше да се увеличи или намали по отношение на друго и затова всичко можеше да бъде по-голямо или по-малко от всичко друго, без да губи индивидуалните си особености.

На Артър му беше нужно малко време да се научи да мисли по този начин, но нямаше как — това беше предварителното условие, за да влезеш във фракталното измерение.

Най-накрая той го овладя и почти веднага предметите покрай него станаха управляеми. След като намали мащаба на черната дупка и увеличи своя собствен, Артър можеше да я премести с голи ръце.

— Прекрасно — обади се файлът „ПОМОЩ“. — Но сега, за да може черната дупка да оперира нормално, трябва отново да придобием нормални размери и да получим няколко разрешения.

 

Но първо беше време за проучване. Артър, смален до човешкия си бой, се приближи до черната дупка, придружен от обезплътения глас на помощния файл. Щом се доближи, той забеляза, че черната дупка, която отдалече изглеждаше като твърд черен предмет, отблизо беше опасана през средата от видима ивица в светъл цвят.

Когато се приближи още повече, той забеляза в ивицата менящи се цветове и форми, макар все още да не можеше да ги различи.

— Каква е тази ивица? — попита той файла.

— Хоризонтът на събитията.

— Мислех си, че хоризонтът на събитията винаги е вътре в черната дупка и е съставен от светлина, която не може да се измъкне навън поради изключително силната гравитация или нещо такова.

— Схванал си общата идея — отвърна му помощния файл. — Истинският хоризонт на събитията, разбира се, е вътре. Но тъй като никой не може да го види там, каква полза от него?

— Изобщо не смятам, че поначало има кой знае каква полза от него — отбеляза Артър. — Но какво значение има?

— Доста голямо — отвърна файлът. — Странността, живееща в сърцето на черната дупка, винаги страшно се гордее със своя хоризонт на събитията и страшно й се иска и другите да го гледат.

— Странността пък какво общо има?

— Ами комай всичко — рече файлът. — Няма черна дупка без странност, а никоя странност не позволява на черната си дупка да съществува без външен хоризонт на събитията. Той е еквивалент на сексуалната показност, характерна за някои птици на вашата планета. Малко са гледките в галактиката, по-красиви от една напълно развита странност, перчеща се със своя хоризонт на събитията.

— Нашите учени не мислят така — възрази Артър.

— Естествено, че не мислят. Но те така и не са успели да опознаят нито една черна дупка, нали така?

— Май че не — съгласи се Артър.

 

Докато се приближаваха, Артър успя да види във външния хоризонт изображенията на всякакви събития. Имаше анимирани картинки на древни воини във всеоръжие, имаше градове, израстващи от гъсти джунгли, и жреци, принасящи жертви по високи планински върхари.

— Тия картинки откъде се вземат там? — попита Артър.

— Те са същества, хванати в капана на хоризонта на събитията.

— Но как са попаднали там?

— Древните обитатели на Земята са разполагали с много техники, неизвестни на вас, съвременните. Някои от тях не са сработвали особено добре.

— Много вероятно — отвърна Артър. — А всички тези хора и неща все още там вътре ли са?

— Практически да — отвърна помощният файл.

— Давай да го хващаме това нещо — рече Артър.

Той се приближи към черната дупка. Тя представляваше лъскава, гладка черна сфера, опасана с ярка ивица. Артър погледна картинките в ивицата и я подмина. Сега пред него беше само мрак и той усети как нещо го подръпва. Продължи напред, като пазеше равновесие, а нещото го дърпаше ли дърпаше.

После се намери на повърхността на черната дупка. Огледа се. Някаква виолетова светлина просмукваше всичко. Нещо се приближаваше към него.

Артър се стресна и се замисли дали да не се оттегли, но помощния файл се обади:

— Всичко е наред, тъкмо затова сме дошли. Това е един от плувците в черните дупки.

Артър изчака съществото да се приближи. Приличаше на нещо леопардоподобно и акулообразно. Формата му постоянно се менеше. То вървеше към Артър, но същевременно като че ли плуваше.

Артър изчака. Онова се приближи и го подуши.

— Кажи му нещо — предложи файлът.

— Добро момче — рече Артър, протегна ръка и го потупа по главата.

Съществото се протегна грациозно и издаде неописуем звук — Артър реши, че е от удоволствие.

— А сега го възседни — нареди файлът. — Давай. Няма да те ухапе.

Артър хич не беше сигурен в това, но яхна създанието. То се обърна и се юрна в галоп. Търчеше напред, но същевременно и надолу, през неосезаемото вещество на черната дупка.

— Как го прави? — попита Артър помощния файл.

— Приспособило се е към тукашните условия на живот — обясни файлът. — Когато си в контакт с него, възприемаш много от неговите свойства.

 

— А как така свойствата на черната дупка не го засягат?

— То огъва времето — обясни файлът. — Използва бъдещето, когато черната дупка вече се е разпаднала.

— И как го прави?

— Това е голяма мистерия — отвърна файлът. — Много малко същества успяват да източват бъдещето по този начин. Разбира се, това си има цена. То използва собственото си настояще, за да се домогне до бъдещето. Взема назаем време от собственото си бъдеще.

— И какво става с него?

— Когато изразходи всичкото си бъдеще, трябва да плати своя дълг пред времето.

— И как става това?

— То изчезва.

— И къде отива?

— Не знаем — отвърна файлът. — Предполага се, че съществува някакво специално място, където дълговете пред времето могат да се изплащат с тежък ръчен труд. Но това по никой начин не е сигурно.

Артър отново насочи вниманието си към съществото. Яхнал твърдия му, ала гъвкав гръб, той усещаше как потъва навътре. Изведнъж съществото спря, обърна се и като че се развълнува.

— Какво става? — попита Артър.

— Сигурно е лепнало някой паразит — обясни файлът. — Тука има и паразити. Те източват настоящето.

— И какво да правя?

— Времесъществото може да се оправи с него. Стига да е само един.

Артър наблюдаваше как времесъществото зарови муцуна в собствения си хълбок. Челюстите му профучаха покрай Артър и той мярна белите му зъби. Нещо изквича и времесъществото продължи да се спуска надолу.

— Този път мина добре — обади се помощният файл, — но ако бяха повечко, можеше да стане опасно. На времезвяра щеше да му се наложи или да ги надвие, или да умре. А тебе щеше да те хвърли от гърба си.

— И тогава какво?

— Щеше да станеш част от събитийния хоризонт.

 

Те проникнаха в центъра на черната дупка и стигнаха до странността. Странността бе неописуема. Както и трябваше да се очаква, защото всяка странност е различна, единствена по рода си, с една дума казано — изключителна.

Тази тук беше придобила описуемост. Отначало приличаше на вълмо къдрава черна коса, от която надничаха две светнали оченца.

— Странност? — попита предпазливо Артър.

— Да, аз съм странността. А ти си човек, освен ако не се бъркам.

— Не, права си, човек съм.

— Е, с какво мога да ти бъда полезна?

— Бих те помолил за разрешение да преместя черната ти дупка.

— Къде?

— Не много далече. Нали разбираш, искам да препреча с нея пътя на една нашественическа космическа флотилия.

Странността се завъртя бавно, докато мислеше. С всяко завъртане тя придобиваше различен вид. И с всяко завъртане сменяше облика си. Много от образите й бяха толкова сложни, че Артър не се сещаше за нищо, на което да ги уподоби. Някои обаче му бяха познати: разрез на скала, зелен олдсмобил модел трийсет и осма, нащърбено острие на нож, чаровна девойка с оранжева коса, и тъй нататък. Формите, които странността можеше да приеме, като че нямаха край.

— Значи моя хоризонт на събитията ти харесва? — попита странността, след като приключи с промените.

— Прекрасен е — отвърна Артър.

— Не би ли поискал да станеш част от него?

— Ами не. Искам да кажа, би било хубаво, ако условията бяха по-различни.

— Може би ще мога да ги променя — рече странността. — Много бих искала да те добавя към своята колекция.

— Хей, остави хлапето на мира — скастри я помощният файл. — То само се мъчи да спаси планетата си.

— Е, на мен какво ми дреме? — отвърна странността. Но втори път не попита.