Робърт Шекли
Домът на боговете (57)

56

Декстър си тръгна. Артър се замисли и реши, че трябва да предприеме нещо. Излезе в задния двор да се сбогува с Мелисент.

Щом разбра къде отива той, тя се разтревожи:

— Но това е по-лошо от смърт! Никой ли не те предупреди?

Докато разговаряха, в ума му се оформи нова оценка за тях двамата с Мелисент. Та нали най-после имаше възможност да извърши дело на храбрец. И си помисли: „Ако съм готов да тръгна и да се изправя лице в лице с Основния принцип, каквото и да е това, не мога ли да кажа нещо хубаво на тази богиня, чиято единствена грешка е, че ме обича?“

Заговори й. И тогава вътре в него се случи нещо безпрецедентно. Той почувства как сърцето му се разтваря за нея. Нямаше думи да опише вълните от чувства, които сякаш избликваха от гърдите му, надигаха се и караха лицето му да се черви. В резултат на силите, под чието въздействие беше сега и на новото си самопознание той можеше да прегърне Мелисент и да й каже, че я обича.

— О, Артър. Най-после — каза Мелисент.

— Да — рече Артър. — А сега трябва да вървя.

— Да вървиш? Къде отиваш?

— Вселената ще рухне, и за това съм виновен само аз. Трябва да направя каквото мога, за да предотвратя нещастието.

— Не отивай — примоли се тя.

— Трябва — отвърна й той.

— Артър, има едно място, където можем да отидем. На това място всички възможности за изживяно време се трансформират от любовта така, че създават своя собствена вечност, при това без връзка с течението на времето другаде. Можем да живеем в субективна вечност, Артър, и напълно да забравим за Вселената.

Артър се изкушаваше. Разбираше за какво говори Мелисент. Изведнъж му беше станало ясно колко важно нещо е любовта.

Но виждаше и че не е свободен да тръгне по този път. Съществуваше път на дълга, чувство за съдбовност. Знаеше, че трябва да продължи напред и да се опита да оправи нещата.