Робърт Шекли
Домът на боговете (56)

55

Беше ранна утрин — мирно време за богове и хора. Артър седеше в ъгъла на стаята и решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Откакто всяка сутрин му изпращаха „Таймс“ по въздушната поща, животът беше станал по-хубав. Много луксове са достъпни за пророка на най-бързо разрастващата се религия на света. Артър не си падаше много по луксовете, но си обичаше сутрешния вестник.

В ъгъла на стаята замъждука светлина. Сама по себе си тя не беше кой знае какво. Но въпреки това дори и някой по-тъп от Артър би разпознал особените характеристики на тази светлина, определящи я като идваща от неземен източник. Артър също я отбеляза като такава, но това не го разтревожи и дори не го предупреди, че му предстои нещо, защото по време на тясната си връзка с низшите богове беше свикнал на странни явления.

Прозвуча тръбен звук — висок и пронизващо сладък. Това можеше да го предупреди. Но не успя.

Артър беше преситен от странни явления. Когато си общуваш с боговете, излизаш от тялото си през ден-всеки ден.

Ето защо той не обърна внимание нито на светлината, нито на звука, а продължи да си гледа кръстословицата. Но там, вътре, се появи първият симптом на онова, което се оформяше и щеше да го вкара в изцяло ново положение.

Докато оглеждаше кръстословицата за неща, които можеше да попълни без да си напъва мозъка ненужно, той забеляза, че 59 водоравно, с девет букви, започва с „Б“, гласеше: „Характерен знак, че богоподобно или обожествено същество иска да разговаря с вас“. Вторачи се в него, без да се сеща, че допреди малко това го нямаше там. И определението се появи в главата му: Богоповик!

Започна да му просветва, че се заформя свръхестествена ситуация и че тя е насочена към него. Остави молива, изправи се и измъкна иззад леглото малката раница. Беше я стегнал преди повече от седмица, когато го обзе предчувствие, че ще стават някакви такива работи.

После, придружен от силен порив на вятъра и ослепителна светкавица, пред него изникна Декстър.

— Свърши се — рече Декстър.

— Какво искаш да кажеш? Кое се е свършило?

— Всичко!

— Не можеш ли да говориш по-точно?

— Избрах не този бог, когото трябваше. Ариман ме убеди да се пробвам с него. А сега сблъсъкът между Скабър и съюзниците му и Лийфи и неговите съюзници е неизбежен. Тази битка ще унищожи Земята. Вселената ще рухне.

— Без съмнение трябва да има нещо, което може да се направи — рече Артър.

— Някой може да се опита да играе директно с космическите сили. Но това ще е много опасно.

— Как нещо може да бъде опасно, щом инак резултатът ще е унищожението на Вселената?

— Рухването на Вселената не е най-лошото, което може да ти се случи. Винаги има шанс в новата Вселена да си си добре. Но е възможно да прецакаш тази Вселена по от кофти по-кофти начин.

— Не виждам как.

— Ще забележиш, че откакто се почна това, не е ставало дума за ада.

— Да не искаш да ми кажеш, че ще попадна в ада, ако не успея? — попита Артър.

— Опитвам се да ти кажа, че разпространените представи за ада са погрешни. Адът е запазен за тези, които, като Прометей, са се опитали да управляват космическите сили и са се провалили.

— И какво представлява този ад?

— Какво представлява болката? Как би описал мъката?

Артър схвана. Но се зачуди:

— Защо Вселената да постъпва така? Какъв е този ад? Отделна сфера? Колко такива съществуват?

— Вселената, царството на боговете, божественото пространство, адът, фракталното измерение, царството на отмъщаващите си божества, където ще отидеш ти, и безброй други — всички те не са територии с точно определени граници. Те са сфери на влияние, взаимопроникващи една в друга. Но оттам, където ще отидеш, връщане няма.