Робърт Шекли
Домът на боговете (5)

4

И ето го Артър, седнал в стаята в старомодното си малко бунгало в Таити бийч, Флорида. Климати кът бръмчеше ли бръмчеше, създавайки илюзия за хлад, колкото да прилъже ума му, макар че тялото му упорито продължаваше да се поти обилно. Ето го — човек, с един необмислен замах превърнал актив от двайсет и две хиляди долара в пасив от близо милион, растящ с всеки изминал ден. И понеже беше същество с характер, той си зададе въпроса „А сега какво?“ Собственият му непоследователен ум му отвърна: „Да бе, какво?“.

Никакви свестни мисли не му идваха в този делириум от опасения, признак за неизбежното идване на камара неприятности. Можеше ли да събере парите, които дължеше, или поне някакъв съществен дял от тях? Нема начин, Хосе, както имаха навика да се изразяват местните плодоберачи. Можеше ли да избяга — на истинския Таити, може би? На тази идея й беше минало времето още преди сто години: можеха да те екстрадират отвсякъде и всякак, пък и без това, докъде стигна Гоген, като заряза всичко?

Умът на Артър, претоварен от мъчителни терзания, се разбунтува срещу мисълта за така наречените практически разрешения и вместо това се насочи към единственото нещо, от което разбираше: сравнителната митология, предмет, който той имаше ценз да преподава, стига да се намереше в Съединените щати колеж или университет, заинтересован да го назначи. Но не мисли за преподаване витаеха в момента в прегрелия му мозък. Той мислеше за Хасамдемели, хетския бог на ковачите, за когото се твърдеше, че се занимавал и със загубените каузи. Мислеше за Хоким, един от древните богове на мъдростта в южна Арабия, и за Хаубас, по-известен като Атар — пак южноарабско божество, за което се вярваше, че в акадското си превъплъщение той/тя приема андрогинен облик. Колко мили ги чувстваше всички тях сега! И колко далече от тях щеше да бъде скоро — да чука камъни в някой поправителен дом във Флорида, посмешище за хиляди.

Тези стари, забравени богове му бяха неизразимо скъпи, защото във върлинестото му хърбаво тяло една костица нямаше, която да съдържа и грам практичност. В най-съкровените дълбини на душата си той суеверно се кланяше на древните, забравени божества. Тъкмо затова в колежа беше избрал за основна специалност суеверието под маската на сравнителна митология.

А къде ли бяха те сега, неговите изгубени богове? Там, в небитието на незнайните времена. Просто плодове на човешката склонност към тайнственото. Или поне така ни убеждаваха учените. Но какво ли правеше Хоким и Хаубас по-малко реални от християнския Господ-Бог, мюсюлманския Аллах или будисткия Буда? С какво свети Франсис и свети Кристофър бяха по-малко реални от Харум и Харуна, водните духове в змийски облик на древните марокански племена? Щом милиони вярваха, че свети Джуд покровителства загубените каузи, защо не вярваха и в шумерския Хендурсанда, съответстващ на акадския бог Исум, за когото се вярвало, че е свързан с правилното функциониране на законите в държавата и с правосъдието въобще?

За мнозина тези божества не бяха нищо повече от срамни суеверия. Но всичко зависеше от това кой слага етикетите. Що се отнася до божествата, победителят поръчва музиката и казва кое е дълбоко, духовно и истинско. Но кой би могъл да твърди, че победителите са прави и според великия, тайнствен план?

На Артър вече не му бе останало нищо освен молитвата. Но на кого да се моли? Не и на установените богове от стандартните религии, в които никога не беше вярвал и към които не можеше да се принуди да се обърне дори и в това прискърбно положение. Кого ли да призове, ако не божествата, демоните и дяволите, които изучаваше и за които мечтаеше от дете?

В странно замаяно състояние Артър се надигна от стола и се отправи към гаража, превърнат от него в склад и офис — колата си бе зарязал да се пържи навън на слънцето. Мека светлина, изпълнена с прашинки, се процеждаше през прозорчето високо горе на наклонения таван. Тук цареше мисис на древност, уютно чувство за незапомнени времена.

Молитва — това му оставаше. И той щеше да се моли, но на онези демони и божества, които сам си избере.

Артър вдигна един парцал и отвори чекмедже в старото си бащино писалище. Оттам извади малкия каменен амулет, който си беше купил едно лято от една екскурзия из предислямските развалини, организирана от сирийския Департамент на старините. Беше жълто-кафяв камък, изрязан във формата на орел с лъвска глава. Купи си го от една сергия в базара край Алепо. Менте, без съмнение. Но наподобяваше онези, които древните акадци бяха използвали за магическите си ритуали.

Стиснал мъничкия амулет, Артър се отправи към томовете от деветнайсети век, съставени от английския полимат Уилям Дийн Скот. Избра пети том — молитви и заклинания за призоваване на демони, дяволи и тям подобни. После, ей тъй за късмет, извади и книгата, която му беше дал неговият фен, господин Аводар — „Ключът към разговор с боговете“.

Като опиянен от силно вино, той събра необходимите за обреда съставки: свещите, изсушената гущерова кожа, чашата прокиснало мляко и златните капки мед. Убоде пръста си с имитация на кама от Шеба и добави към сместа няколко капки кръв. После намери необходимата страница в „Ключа“ и, превеждайки с мъка от древноеврейски, занарежда обредните слова. Чувстваше се замаян, зашеметен и от нищичко не му пукаше.

Нищо не се случи.

Вече съвсем луднал, той отново повтори думите, този път с най-добрата си имитация на шумерски акцент. Пак нищо.

Може би западношумерският акцент би свършил по-добра работа? Пробва и него. Нищо.

— Майната му! — възкликна той.

— Какво рече? — обади се глас от нищото.

— Казах „майната му“ — повтори Артър.

— Според мен нещо не докарваш съвсем произношението.

— Мъйнътъ му? — пробва се Артър.

— Точно така! Уцели го!

Гръмна гръмотевичка, блесна светкавичка — всичкото това в гаража — а после димна струя се изви и се развихри като миниатюрно синьо торнадо по сивия бетонен под. Торнадото затрепери, смени цвета си на зелено и червено и се втвърди във формата на нещо мъничко и червеничко. На Артър му беше нужно малко време, докато разпознае в него умалено копие на английска телефонна кабина, висока не повече от метър и с мъничко телефонче вътре.

Хиляди въпроси напираха в ума на Артър. Той се блещеше гузно срещу кабината като треснат с мокър парцал и съзнаваше, че ако се замисли логично над ставащото, то положително щеше да се разпръсне като безоснователно видение, каквото несъмнено си и беше. Нямаше време за тъпи въпроси от рода на „леле мале, как пък стана тая?“. Плоските, прозаични въпроси пропъждаха и малкото чудеса, които са склонни да ни отпуснат вилнеещите сили. Не, това му се случваше на него и той беше решен да се остави течението да го носи.

В миг на чисто проникновение Артър вдигна телефона и каза в слушалката:

— Ало, кой там?

Отвърна му глас:

— Моля пуснете пет шекела за първите пет минути.

Артър забърника трескаво из джобовете си и измъкна оттам шест монети от по четвърт долар, две десетачета и една камара пенита, и чак тогава се сети, че надали щяха да приемат тия пари като заместители на древната монета, наричана шекел. Но откъде ли можеше да намери шекели? Представи си как отлита за Ню Йорк, влиза по нощите с взлом в Музея по естествена история и отмъква колекцията монети от Средния Изток. Но нямаше нито пари за билет, нито време.

Може би онзи, който отговаряше за това привидение или каквото ще да е там, освен това обменяше и валута? Набута в процепа всичките монети от по четвърт долар и зачака.

Гласът се обади:

— Депозирахте прекалено голяма сума. Съжаляваме, но не можем да ви върнем ресто.

— Карай да върви — рече Артър.

— С кого желаете да разговаряте?

Артър не се беше замислял чак толкова по въпроса.

— С всеки демон, свободен в момента.

— Съжалявам, сър, но демоните ги пенсионираха по служба още преди доста време.

— Искате да кажете, че не разполагате с активни демони?

— Цялата тази линия бе изтеглена за преструктуриране. Има ли някой друг, с когото бихте желали да разговаряте?

— Извикайте тогава някой бог.

— Да, сър. Кой бог?

— Вие с кои богове разполагате?

— За да ви изчета списъка, ще са нужни няколко часа. Ние не сме информационна служба. Ако не знаете името на божеството, с което желаете да разговаряте, молим ви любезно да преотстъпите линията на друг потребител.

— Чакайте! Искам да говоря с Хоким!

— В момента не е на разположение.

— Хасдрубал?

— Телефонният му номер не фигурира в указателя.

— Атар?

— В момента не е на разположение.

— Който и да е бог!

— Няма божество на име „Който и да е бог“ — тросна се гласът. — Вероятно ви е нужно бюро справки. Дочуване и всичко…

— Чакайте! Свържете ме с бюро справки!

— С кое?

— С най-популярното!

— Няма бюро, което да се казва „Най-популярното“.

— Свържете ме с първото в указателя! — извика Артър в проблясък на вдъхновение.

— Сигурен ли сте? — попита гласът от телефона.

— Напълно сигурен! Моля ви! Умолявам ви!

— Няма нужда да раболепничите — сряза го телефонният глас. — Не и пред мен, във всеки случай. Ще ви свържа след минутка.

Артър изчака — почти не дръзваше да се надява. В ума му изникна план — план, който би се сторил налудничав на един материалист, но съвсем възможен — на истински вярващия, какъвто Артър току-що беше станал, ако не си беше такъв и отпреди.

 

— Здрасти! — обади се внезапно наперен мъжки глас в слушалката или каквото беше там. — Вие разговаряте с офиса на Божествени услуги „Декстър“. Тук Декстър. С какво мога да ви помогна?

— Имам нужда от бог — рече задъхано Артър.

— Мнозина от нас имат нужда — отвърна Декстър. — Но това какво общо има с мен?

— Имам нужда от бог, който да ми изпълни едно желание.

— Разбирам, сър. Входящият ви номер случайно да ви е подръка?

Артър, който се намираше на тънкия, ронещ се ръб на истерията, се чу да казва:

— Входящ номер ли? Не ми трябва никакъв гнусен входящ номер!

— Боя се, че ви трябва, сър. Кой бог ви каза да се свържете с нас?

— Обадих се на „Справки“ и те ме свързаха с вас.

— Не биваше — заяви Декстър. — Ние работим само с хора, които са получили истински видения, в които някой бог им е съобщил входящ номер, за да може да изпълни тяхното желание. Дочуване, сър, и всичко…

— Вижте — прекъсна го дрезгаво Артър, — загазил съм яката. Имам ужасна нужда да ми се изпълни едно желание, но за беда не съм получавал видение, което да ми разкрие входящ номер. Можете ли да ми помогнете по някакъв начин?

— Много съжалявам — отвърна Декстър, — но работим само с оторизирани входящи номера с проверена автентичност, предоставени от някой фигуриращ в списъка на одобрените от нас богове и предаден чрез истинско вдъхновено видение. Ако ви помогнем, рискуваме да си изгубим разрешителното.

— Но аз съм отчаян!

— Отчаян да, сър, но не и вдъхновен. Нали разбирате, там е разликата.

— Може ли поне да ми кажете какво да правя?

— Ами, не ми е позволено да…

— Моля ви! Умолявам ви!

— Във вашето положение мога да ви предложа единствено да опитате с Дома на боговете. Там надали ще се натъкнете на нещо, което да ви свърши работа, но поне ще сте опитали.

— Ще опитам! Как да се свържа с Дома на боговете?

— Само момент и ще ви прехвърля.

Нещо изщрака, после зазвъня телефон и накрая се обади женски глас:

— Домът на боговете. На телефона сестра Хълга.

— Трябва да говоря с някой бог! — изпъшка Артър. От многото пъшкане гърлото започваше да го дере.

— Съжалявам, сър, но никой от нашите богове не разговаря по телефона. Под достойнството им е.

— Но аз трябва да говоря с някой бог!

— Тук, в Дома на боговете, се налага да разговаряте с тях лично.

— Искате да кажете, че мога да ви посетя?

— Разбира се — отвърна сестра Хълга. — Има почти три часа до края на свиждането. Можете ли да дойдете веднага?

— Като нищо — отвърна Артър, — но проблемът е, че не знам как се стига дотам.

— О, няма проблеми. От автомат ли се обаждате?

— Да.

— Тогава просто наберете звездичка-две-шест-звездичка.

— Само това ли?

— Да. И стойте близо до слушалката.

Това е пълна лудост, помисли си Артър. Но поне когато федералните се домъкнеха да го арестуват, щяха да го намерят благополучно луд, а не ужасно и потискащо нормален. Той натисна посочените копчета и приближи слушалката до лицето си.

Фиуууууу! — разнесе се звук и Артър почувства нещо странно — като че върху лицето му се прилепи малък прозрачен октопод. Посегна да го махне. Невидимото нещо-си-там всмука ръцете му. Той запищя и телефонът го глътна целия.