Робърт Шекли
Домът на боговете (46)

45

Междувременно на Земята, на купона в къщата на Артър, скоро след като Астур, Ариман и Купидон си тръгнаха, Мелисент усети как нещо остро я убоде по задните части. Удържа се и не се почеса. Тя беше възпитана богиня, не като някои шафрантии, които можеше да посочи. Погледна застаналия до нея Артър. Странно, колко привлекателен изведнъж й се видя този мъж. Дори и прегърбената му стойка, която отначало я беше отблъснала, сега й се струваше жизнерадостно хлапашка, очарователно небрежна. А гузния му израз, за който беше решила, че би бил неуместен на лицето на всеки, бог или смъртен, сега я порази като въплъщение на красотата, като кокетната покана на еленче годиначе, вече почувствало своята мъжественост, хвърлящо лукави погледи, та дано някоя впечатлителна женска…

С усилие спря потока на мислите си. Да му се не види, рече си тя — това не си го мисля аз! Някой се е вмъкнал в главата ми и мисли вместо мен!

Изведнъж я обзе уплаха. Извини се и изтича в банята. Заключи вратата и мобилизира автолокационното самозащитно устройство в ума си, каквото имат всички богове и богини, имплантирано още преди раждане — устройство, което се използваше в помощ на божествата, за да се придържат към основната насока и да не бъдат отклонявани от ефимерните потоци на любовта и омразата.

— Автолокационното самозащитно устройство докладва.

— Нещо причини внезапна промяна в моята емоционалност. Може ли да ми кажеш дали някоя чужда самоличност не е поела контрола над моя разум?

— Отговорът е отрицателен — каза устройството. — Тази, която изпитва въпросните чувства, си самата ти.

— Но как е възможно? Какво е станало между две секунди време?

— Била си уцелена от стрелата на Купидон, ето какво — докладва устройството.

— О, не! — извика Мелисент. — Не и този проклет Купидон!

— Същият.

— Не и любов!

— Любовта и ти — отвърна устройството. — Има само двама, и любов голяма…

Тя изключи устройството. Не беше време за баналности.

Да се окаже влюбена беше най-лошата от лошите новини за Мелисент. Ама че тъп късмет! Тя си имаше планове, щеше да учи танци при една от трите грации, може би и да замества някоя муза от време на време. А сега с всичко това беше свършено. Беше влюбена в мъж. В някакъв си тъп човек. По-лошо, отколкото да си бременна. Когато си бременна, поне от цялата тази работа се сдобиваш с дете, но когато си влюбена, всичко, което получаваш, е рухването на всичките ти досегашни надежди и планове.

Нямаше да приеме безропотно това. Но първо трябваше да се махне оттам, за да устои на изкушението да сграбчи Артър и да го задуши от целувки, макар да го презираше — странно нещо е това любовта.

Накарана да обича против волята си! При това — да обича точно пък човек! Трябваше да има нещо, което да предприеме.

Ранените богове притежават инстинкт да търсят изцеряване; а любовната рана не беше по-различна от другите болежки.

Мелисент отиде във ВКСУСНЕ.

* * *

Още преди много време беше решено, че боговете са твърде податливи на импулси. Хубаво си беше да се приказва за божествени прищевки и капризи. Но всеки знаеше, че божествата се славят със своето постоянство, а не с поведенческите си отклонения, които дори и човек не би признал за свои. Макар коцкарите от висока класа като Зевс да протестираха, че тяхната вятърничава влюбчивост била част от божествената им същност, в сърцата си или в ту мусите си, където всъщност се пораждаха и мислите, и чувствата, те знаеха каква е разликата.

Една от най-важните отлики между богове и хора е, че хората са изолирани и могат да разчитат само и единствено на собствените си сили, докато боговете разполагат с резервна система.

Когато един бог се окаже в беда от психологическо естество, той знае точно какво да направи: обажда се във Върховния консултативен съвет за унищожаване на случайни и нежелани елементи. ВКСУСНЕ.

Тъкмо така постъпи и Мелисент, веднага щом разбра, че Купидон я е пробол.

Първо се извини — искаше да се оттегли любезно от купона.

— Виж — каза тя на Артър, — радвам се, че се запознахме. Трябва да си ходя. Хайде, ще се видим пак някой път, а?

— То е ясно — отвърна Артър.

Мелисент се махна оттам. Натисна бутончето с цифрата шест на устройството на китката й, маскирано като гривна. И то веднага я пренесе на Улица Ремонтна, както й викаха.

 

Улица Ремонтна беше дълга, мръсна улица нейде в Царството на боговете. Не бяха предприемали никакви опити да я разкрасят. Боговете и богините, които идваха тук, си имаха много по-големи дертове от архитектурата и вътрешното обзавеждане. Тук не беше метено отдавна. Канавките бяха пълни с боклуци. Витрините изглеждаха като връхлетени от пясъчна буря. Уличното осветление мъждукаше и хвърляше мътно оранжево сияние, на което всички изглеждаха като призраци. Това място тук се беше посветило на сериозността и му личеше.

Мелисент се упъти направо към главната дирекция на ВКСУСНЕ. Там нямаше дори и витрина. Само име и табела, която сочеше към едно стълбище.

Мелисент изкачи три етажа и стигна до врата. Отвори я и влезе в малка приемна. По малките масички, видели и по-добри времена, бяха разхвърляни списания. В приемната нямаше никой освен една служителка — едра и свирепа на вид лелка с висок кок.

— С какво можем да ви помогнем? — попита служителката. — Бях улучена от стрелата на Купидон — обясни Мелисент.

— Преди колко време?

— Сигурно няма и час. Дойдох тук при първа възможност.

— Скоростта е изключително важна в такива случаи — каза служителката и натисна един бутон на таблото. — Влезте вътре. — Тя въведе Мелисент в стаята зад приемната. Там имаше носилка на колела. Лелката посочи на Мелисент да легне на нея. В друга част на стаята се отвори врата и вътре влезе висок млад бог с подкастрена брадичка, облечен в дълъг бял халат и с рефлектор на челото.

— Улучена от любовна стрела — съобщи му лелката.

Докторът кимна и макар чертите му да останаха невъзмутими, по бръчките, изписали се на челото му, Мелисент се досети, че работата според него е сериозна.

Той извади от джоба си някакъв инструмент, нагласи измервателната скала и уви гъвкавата част около китката на Мелисент.

— Кръвното ли ми мерите? — попита Мелисент.

— Не. Това е тумосифер. Проверява субстратите в твоя ихор и ги премахва. Много се надявам да сме успели навреме.

— Дойдох тук при първа възможност — обясни Мелисент. Докторът сви рамене.

— Вероятно си дошла при първа разумна възможност, което е съвсем друга работа. Вероятно си се извинила на приятелите си или на хората, с които си била там, спряла си се да си провериш грима, може би дори си врътнат един-два телефона.

— Телефони не съм въртяла — отвърна Мелисент. — Веднага дойдох. Но не знаех, че трябва да стигна тук чак толкова бързо.

— Ако и ти беше видяла толкова случаи на отравяния с обич като мен, щеше да дойдеш тук от бързо по-бързо. — Той разви гъвкавата част на тумосифера, погледна скалата, намръщи се. — М-да, отровена си, това е ясно. Но нека бъдем абсолютно сигурни. Кое е първото нещо, което ти идва наум сега, веднага?

— Артър Фен — отвърна Мелисент.

— Това е онзи, към когото е насочена твоята любов?

— Да.

— Не познавам бог с такова име.

— Той е смъртен.

— Проклятие, това наистина е сериозно — рече докторът. — Любовта към смъртен е сериозна работа за една богиня.

— Хей, аз ли не го знам? Можете ли да ми помогнете с нещо?

— Твърде късно е да неутрализираме отровата със страбизмична титурация. Цялата ти система е поразена. Ще се наложи да опитаме субрационално изместване.

Докторът щракна с пръсти. От скритите тонколони се разнесе стара песен от Земята: „Не може туй да е любов, защото тъй ми е добре.“ Разрушителната, натрапчива музика заблъска Мелисент, а служителката издуваше звука все по-силно и по-силно. Задната стена на лекарския кабинет избледня и бе заменена от огромна сцена с блещукащи прожектори. На сцената излязоха танцьори и затанцуваха Танца на разума. Строго овладените им стъпки бяха придружени от прожекция на кубистични картини. Мелисент усети как танцът я повлича. Почти неволно краката й започнаха да отбиват ритъма, ръцете й грациозно се издигнаха над главата и тя се понесе във вихъра му.

Докторът стоеше при таблото и натискаше разни копчета. Израз на върховна концентрация покриваше лицето му като боне. Съвсем разсеяно той запали цигара. Тя служеше за подчертаване на действието. Служителката го изгледа възхитено, а после, в отговор на предупредителния му поглед, отново впери в него безизразни очи. Не вървеше да показва дори най-лекия намек тъкмо за онова чувство, от което се опитваха да отърват пациентката.

Музиката се издигна до кулминация. Мелисент се въртеше, приклякваше и се движеше в транс.

Служителката прошепна на доктора:

— Според мен ще стане.

— И според мен — прошепна й докторът в отговор. — Сега, ако само успеем да я измъкнем оттук, без да съживим онова, което се опитахме да изрежем, ще сме се справили наистина добре.

— Ако някой е способен да го направи, то това си ти — въздъхна служителката.

— Я се овладей — скастри я докторът.

Той отново насочи вниманието си към таблото, изведе сръчно музиката и ефектите до разтърсващ климакс, а после — до внезапна, злокобна тишина.

Мелисент спря в крачка, огледа се и озадачено попита:

— Какво правя тук?

Прикривайки триумфалния си плам, служителката й отвърна със стандартния отговор:

— Влезе тук да пазаруваш, мила. Още ли не си привършила? Докторът, манипулирайки с ключовете на таблото, бе превърнал операционната в бутик. Имаше стойки с окачени по тях рокли, витрини с бижута и ценности, рафтове с обувки, отделна секция за бански костюми.

Мелисент тръгна по пътеките, като се оглеждаше насам-натам и се чудеше защо целият персонал на магазина е облечен в бели престилки и носи рефлектори на челото. Погледна въпросително служителката.

— Това е последната мода — обясни дамата и погледна намръщено доктора, който не беше доизкусурил съвсем обстановката. — Фройдистка мода — маниашко, нали?

— Предполагам — отвърна Мелисент разсеяно. — Както и да е, тук май не мога да си харесам нищо.

Тя тръгна към изхода. Докторът и сестрата затаиха дъх. Ако успееше да излезе оттук, без паметта й да се възстанови, имаше голям шанс да се отърве веднъж завинаги от нежеланата любов.

— Е, ще си ходя — рече Мелисент.

И тъкмо понечи да излезе, една от витрините привлече вниманието й. Беше пълна с бижута. Нищо кой знае колко изящно, макар и изработката да беше повече от свястна. Едно бижу й се беше набило на очи — брошка от сребро, с фина сребърна верижка.

— Доста е хубавичка — отбеляза тя, щом взе брошката и я поднесе към светлината.

— Как, по дяволите, е попаднало това нещо там? — прошепна докторът на сестрата.

— Че откъде да знам, по дяволите? — изсъска му в отговор сестрата.

Нещо щракна тихичко — Мелисент беше отворила брошката.

Вътре имаше снимка на мъж с обратна захапка, малки очички с тежки клепачи и неизтребимо съмнителна физиономия.

— О, Артър! — въздъхна тя. — Как можах да забравя!

— Лош късмет — отбеляза докторът. — Мелисент, боя се, че не можем да направим нищо повече.

— Предполагам — отвърна Мелисент с безнадежден глас. — Все пак, благодаря, че се опитахте.

И излезе.

Докторът се обърна към служителката.

— Искам да знам кой е сложил тази брошка там. И кой е сложил снимката в брошката.

— Веднага се залавям да разбера — отвърна служителката. Но отговор така и не намериха. И да бяха го намерили, нямаше да е от никаква полза за Мелисент. Дори и боговете са подвластни на необясними аномалии.