Робърт Шекли
Домът на боговете (43)

42

Скабър се отправи към един от неизследваните райони на Царството на боговете, където не беше известно да има богове. Забеляза с одобрение крещящите цветове, смъртната жега, странните аморфни силуети на най-обичайните предмети в този район, като например мравуняците и прерийните псета. Подобни предмети бяха непогрешим знак, че е попаднал в такъв район на Царството на боговете, където живее извънземен бог. Дори и свистенето на вятъра в дърветата, растящи с краката нагоре, беше по-различно.

И тук той откри песа-отшелник, самотно божество, което живееше самичко сред тази дива пустош. Това божество беше турило табела с надпис:

 

ПОСЕЩЕНИЯТА СА НЕЖЕЛАНИ

СТОЙ СИ ТАМ. НА ТЕБЕ ГОВОРЯ. ПАЗИ СЕ ОТ ЧУДОВИЩЕТО. НАОКОЛО СА ПРЪСНАТИ ОПАСНИ ЗАКЛИНАНИЯ, ВЪОРЪЖЕНИ И ЗАНЕМАРЕНИ. ТЕЗИ ЗАКЛИНАНИЯ СА СКЛОННИ ДА ВИ ВДИГНАТ ВЪВ ВЪЗДУХА. СТАНЕ ЛИ ТОВА, СПАСЕНИЕ НЯМА. ГЕПИ ЛИ ВИ НЯКОЕ, ХИЧ НЕДЕЙТЕ ДА МИ СЕ ВАЙКАТЕ. ПРЕДУПРЕДИЛ СЪМ ВИ.

 

Това в известно отношение беше повече от разкандардисващо, но в друго — повече от насърчително, защото беше положително доказателство, че Скабър е стигнал в гарантирано чужда територия и можеше да се надява да последва съвета на пророка Артър. И така, той продължи, нащрек за чудовища и заклинания. Попадна на самотен гарван, кацнал на обгорен дънер, който грачеше злокобни предупреждения с треперлив глас. Подмина го, като гледаше да е по-далечко от клюна му.

След малко пристигна в област, ясно обозначена с ИЗВЪНЗЕМНИ ПЛАВАЩИ ПЯСЪЦИ ОТ НАЙ-КОВАРЕН СОРТ — ПРЕДУПРЕДИХМЕ ТЕ!

Заобиколи ги и се приближи до едни блъскащи се една в друга скали, подобни на Симплигадите — извънземна конструкция, заемаща самия център на класическата митология, място, където без никакви мислими причини скалите се втурваха и се блъскаха и тряскаха една о друга. Но беше доста лесно да ги заобиколиш.

По-нататък се натъкна на формацията Сцила и Харибда, друга извънземна конструкция, присвоена за класическо ползване от поколения митографи. За късмет над формацията минаваше въжен мост. Беше разнебитен, но Скабър го приведе в безопасно състояние.

След малко се приближи до малка планина, в чийто център имаше пещера. Тъкмо понечи да я подмине и забеляза мечата кожа, увиснала на дървото пред пещерата. Приближи се. Мечата кожа беше скроена и ушита в нещо като наметало. Присъствието й предполагаше, че тук наоколо има някой.

— Има ли някой тук? — подвикна той към пещерата.

Отвътре му отвърна глас:

— Няма никой! Върви си!

— Знам, че си вътре! — провикна се Скабър.

Чу се звук от тътрене на крака. След малко от пещерата се измъкна малко кученце-джудже. Беше безформено, грозно и имаше рунтава брада, покриваща почти цялата му муцуна.

— Ти откъде идваш? — попита го кученцето.

— От друго място в Царството на боговете. Трябва да говоря с тебе.

— Не видя ли предупредителните ми табели?

— Мярнах ги, но реших, че не се отнасят задължително за мен.

— Как мина през плаващите пясъци?

— Заобиколих ги.

— Знаех си, че трябва да ги разпръсна по-надалечко — смънка кучето-джудже. — А очевидно и блъскащите се скали не са те спрели.

— Лесно беше да се мине покрай тях.

— Трябваше да ги видиш какви бяха, като ги сложих. Бяха леки и гъвкави, и бързи, та бързи. Щяха да те смачкат на пюре.

— Доста време трябва да е минало.

— Да, като че ли да — рече кучето-джудже. — Никой никога не идва насам, та съм се поотпуснал.

— За мой късмет — рече Скабър.

— Предполагам, че може да го възприемаш така. Е, като си дошъл тук — какво искаш?

— Искам да ми разкажеш за извънземните.

— Аз съм извънземен.

— Личи си. Но ти си извънземен бог. Искам да науча нещо за извънземните хора.

— Кое те кара да си мислиш, че знам нещо за извънземните хора?

— Просто предчувствие. И освен това фактът, че изглеждаш смахнато и говориш богореч с акцент.

— Все още си личи, а толкова години минаха — оплака се кучето-джудже. — Е, синко, щом си дошъл, май ще е най-добре да си поприказваме, та да мога по-скоро да се отърва от тебе. Влез в пещерата, ще пийнем по една сома контрабанда — по-хубава е от всичко, което можеш да пиеш там, откъдето си дошъл.

Скабър последва кучето-джудже в пещерата. Отначало пътят навътре беше тесен, но след няколко десетки метра коридорът се разшири в доста просторна стая. Вътре имаше няколко удобни кресла. Джуджето-куче махна на Скабър да седне.

— Хубава мебелировка — отбеляза Скабър, като оглеждаше окачените по стените предмети, извънземни, но хубави за гледане.

— Като живея сам, не значи, че трябва да живея в кочина! — джуджето-куче се приближи до една каменна лавица и свали оттам едно каменно гърне. Напълни две каменни чаши и подаде едната на Скабър.

— За конфуз на враговете ни! — каза той, двамата се чукнаха и отпиха.

— Бива си я — забеляза Скабър.

— Бива си я, естествено. Това тук ти е домашна извънземна сома. Такова нещо не можеш намери в твойто мухлясало дребноблагородническо царство на дискурс!

Няколко минути те отпиваха в мълчаливо одобрение.

— Разкажи ми за извънземните — помоли Скабър след малко.

— Няма кой знае какво за разказване. Те са банда неблагодарници, също като хората. Векове наред им служих добре — и накрая какво получих за благодарност? Изхвърлиха ме — ето какво. Честно, ако ме питаш мене, дръж си ги за тебе твоите извънземни.

— И хората са същите — рече Скабър.

— Знам. Честно, въобще, ама изобщо не ми пука за никое живо разумно същество, па ако ще да е човек, извънземно или знам ли какво.

— Има ли и други?

— Че отде да знам? Не съм от интелектуалците. Когато моите извънземни ме изритаха, дойдох тука. Царството на боговете е много смотано място, но там поне един бог може да си живее необезпокоявано. Поне през повечето време де.

— Извинявам се за безпокойството — рече Скабър.

Кучето-джудже сви рамене.

— Извинение скойтем на фарашина не прави.

— Моля?!

— Стара извънземна поговорка. Непреводима.

Последваха нови минути на мълчание. После Скабър попита:

— Все пак, какъв език говорят тези извънземни?

Кучето го изгледа сърдито.

— Протоизвънземски, естествено. Че какъв друг?

— Вярно бе, вярно. Може ли да ми кажеш къде да намеря тези извънземни?

— На някоя от извънземните им планети, естествено. Че къде другаде?

— Коя планета?

— Извънземни планети се намират доста лесно — обясни джуджето-куче. — Те се въртят около извънземни звезди. Или не беше ли обикалят? Все не мога да запомня разликата.

— Какви ще са тия звезди?

— Синко, ама ти трябва да си необикновено тъп. Извънземните звезди са много лесни за намиране. Те са тия с извънземните имена.

— Като например?

— Бетелгойзе. По-извънземно от това не можеш намери.

— Можеш ли да ми кажеш още някое?

— Алгол.

— Ами Канопус?

Кучето-джудже го изгледа на кръв.

— Нищо извънземно няма в Канопус. Да ме преметнеш ли се опитваш?

— Не, наистина не знаех. Бетелгойзе и Алгол. Според мен за начало стават.

— Защо ти е да приказваш с извънземните? — зачуди се кучето.

— Имам някои идеи, които си мислех да пробвам върху тях — отвърна уклончиво Скабър.

— Прави каквото искаш. Но не забравяй старата поговорка: когато отиваш при извънземни богове, не си забравяй стриадуса.

— Какво е това стриадус?

— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси — отряза го кучето-джудже. — Това тук не ти е индоктринационен курс по извънземни народи. Ако си си допил питието, направи ми любезната услуга да се разкараш оттука.

— Тръгвам — рече Скабър, допи питието си и остави чашата на каменната масичка за кафе. — Благодаря ти за помощта. Между другото, мене ме знаят като Скабър. Май не разбрах как се казваш.

— Викат ми кучето-джудже — представи се кучето-джудже. — По обратния път недей да стъпваш в Танталовия капан.

— Ще внимавам — обеща Скабър. — Много любезно от твоя страна, че ми го споменаваш.

— Просто не ща да те слушам как врещиш — обясни кучето-джудже.