Робърт Шекли
Домът на боговете (41)

40

Самият Лийфи си прекарваше добре на банкета. Първо, имаше от любимите му стриди от Умпкуа, които той поглъщаше с кофи, направо с черупките, и ги поливаше с цели буренца отбрана микробира. После омете цяла-целеничка сьомга от река Колумбия, шест кила, с все главите и червата. Последваха буренце микробира, печено прасенце-сукалче, шиник пържени картофи и му остана място тъкмо колкото за няколко ябълкови пая. После, като се кандилкаше, се запъти да си отспи.

Сега Скабър можеше да използва своя малообхватен усет за откриване. Натъкна се на Лийфи, който дремеше след купона, наполовина потопен в река Колумбия, облегнал лакти на двата бряга.

С намерение да оправи работата набързо Скабър изтръгна един благороден смърч от гората и замахна с полепналото с камъни коренище към главата на Лийфи.

Ударът беше убиец. Или щеше да бъде, ако не се беше разнесъл предупредителен вик, висок и треперлив, предупредителен вик на божество.

Да му се не види! Лийфи беше домъкнал със себе си някой бог.

Луума — беше дошла заради купона. Седеше на една съседна полянка и поглъщаше цяла крава от Тиламук с все копитата с мисълта, че това е забавен начин да си пийнеш млечице. Случайно вдигна поглед тъкмо в нужния момент и забеляза чудовищно раздутата сянка на Скабър в небето. Ако ряпоглавата богиня не беше надала мигом тревожен вик, мозъкът на Лийфи, доколкото имаше такъв, сега щеше да е пръснат по Каскадите.

Чул вика на Луума, Лийфи се претърколи встрани и дървото се стовари на земята, без да му навреди — успя да помете Моста на боговете и минаващите по него коли, но на самия бог нищичко не стори.

Лийфи се вдигна на крака и търти да бяга. Скабър го следваше по петите. Лийфи стигна чак до подножието на Маунт Джеферсън, където награби един балван колкото двуместен гараж и с един-единствен широк замах го запокити към Скабър. Скабър видя балвана, летящ във въздуха към него като фотомонтаж на експресен влак и отскочи встрани; балванът просвистя над главата му и над цяла Колумбия, вряза се в градчето Уайт Салмън и премаза няколко крайбрежни яхтклуба.

Лийфи му отговори, като се протегна към един буреносен облак горе, сграби енергията, която напипа там и я насочи към ръцете на Скабър, протегнати да се вкопчат в него и мокри от неспирния орегонски дъжд. Мълнията скочи и заискри по страните на Скабър. Изгори го тежко. Скабър се видя натясно.

Положението му се влоши още повече, когато и Луума се включи в битката — изкърти „Тимбърлин лодж“ от върха на Маунт Хууд и я метна по Скабър като копие. Скабър приклекна, но един бронзов ветропоказател прониза десния му прасец.

Той изтръгна метателното оръжие, но докато се занимаваше с това, Лийфи награби едни оплели се жици под високо напрежение и го омота в тях.

Скабър се изтръгна, но сега Луума отново го атакува, размахала половинкилометрова релса — беше я откъртила и я използваше като млатило. Тя му натресе му един як удар в слепоочието.

Скабър се зашемети, падна по гръб и се опита да се стегне. Но сега пък Роте, богът на коварните бойни действия, изскочи изневиделица, привлечен от миризмата на битка, метна се на Скабър и заби дългите си остри зъби в рамото му.

Скабър се дръпна назад като обезумял. Роте беше увиснал на него досущ като огромна мида.

Скабър промени формата си от великан в змия-гигант, загърчи се и разтресе кожата си в опит да отхвърли Роте Лийфи закрещя насърчително, метна се на гърба на Скабър и заби току-що сътворените си нокти в кожата му от двете страни на гръбнака.

Скабър писна — звук, който изпотроши прозорците от Портланд, та чак до Салем, и внезапно се превърна в малък прилеп. Лийфи и Роте изгубиха ценно време, докато се оглеждаха за него, преди Луума да загрее и да се оборудва с панорамно микроскопично зрение. И тогава видя Скабър, който се отдалечаваше скоростно, колкото кожените му крилца го държат.

Луума се превърна в мишелов и го погна. Скабър литна обратно към Флорида, единственото познато му място на Земята, с Луума и Лийфи по петите — и тримата оставяха подире си дири от пара с невиждани размери, а шумотевицата от преминаването им гърмеше по диагонал из целите Съединени щати.

Скабър успя да избяга, като се потули в един буреносен облак над окръг Дейд. Но вече беше накрая на силите си. Ранен и кървящ, той се спусна на Земята като пламтяща факла. Докато падаше, допълнителните му телеса, раздути за битката, изгаряха. Загуби броня, оръжия, невероятната си мускулатура. Всичко изгоря в огненото спускане. Ако беше продължил да пада по-дълго, може би щеше да изгори цял-целеничък. Стана така, че пламтящата атмосфера го погълна — и кожа, и плът — и от него остана само безмозъчен скелет, защото мозъкът му изтече с бълбукане от прегрелия череп. Дори и костите му сияеха, нажежени до червено, но не се превърнаха в пепел, защото костите на боговете не ги бива за горене.

По време на продължителното спускане костния му мозък се пенеше, воден от неунищожимата си ДНК, и възстановяваше нерви, мозък, плът, кожа, очни ябълки, нокти. Темпото на новия растеж не успяваше да застигне горенето, но го следваше много, много отблизо, и най-накрая той се стовари на земята с оглушителен трясък и докато лежеше в несвяст, безчувствен, процесът на възстановяването продължи и най-накрая той отново се превърна в човекоподобна фигура, но хърбава, много хърбава, гола като пушка и обезумяла от болка, гняв и огорчение.

Съзнанието му се върна и Скабър вече можеше да вижда и да чува, ала не знаеше нито кой е, нито какво се е случило с него, защото центровете за самовъзстановяване в неговия мозък, самите те новосъздадени, се бяха захванали здравата да подменят и реконструират паметта му. И докато траеше това, той нямаше ни сетива, ни говор и знаеше само, че е пострадал и има нужда от помощ.

Беше нощ. Той лежеше на някаква улица в предградията. И от двете й страни имаше къщи. Уличните лампи хвърляха жълти светлинни отблясъци. Прозорците на някои от къщите светеха. Скабър се завлече с мъка до най-близката къща. Беше ярко осветена. Той издрала на верандата и, залитайки, се прислони към един прозорец. Почука по стъклото с частично възстановените си пръсти и потръпна от болка.

До прозореца се приближи жена — едра лелка на средна възраст по пеньоар на цветя. Хвърли поглед на Скабър и се дръпна с писък назад.

— Фред! Ела бързо! Някакъв извратеняк наднича през прозореца!

Кратко забавяне. Звук от тътрене на стол. Звук на врата на шкаф, която се отваря. Звуци от тършуване. Вратата на шкафа се затръшна. Якичък мъж на средна възраст се втурна във всекидневната. Беше облечен в сини джинси, от които преливаше шкембе, и фланелка на „Делфините“. Беше нарамил бейзболна бухалка.

— Де го тоя кучи син?

— На верандата! Фред, внимавай!

Фред блъсна входната врата и излезе навън, готов да нападне с бухалката. Скабър, пльоснал се по корем, мязаше на котешко повръщано. Вдигна умолително ръка.

— Помогнете…

— О, ще ти помогна аз и още как — възкликна Фред и стовари решително бухалката върху главата на Скабър. Главата на Скабър отскочи от верандата на два пъти. И на двата пъти изгуби съзнание. Фред отстъпи назад за нов удар.

— Фред, недей!

— Що пък не, дявол да го вземе?

— Знаеш ги какви са тия престъпници. Може да те осъди. Фред се удържа да не замахне.

— Да бе, точно така правят, гадовете — съгласи се той. — Бягай да викнеш ченгетата. Но тоя ха е мръднал с пръстче, ха такъв съм му фраснал, че ще му се наложи да обжалва в рая.

Стопанката на къщата влезе вътре. Дълбоко в черепа на Скабър ДНК-то се пенеше в нововъзстановения костен мозък и поправяше пострадалия главен мозък. Когато полицията пристигна, той вече се владееше достатъчно, че да се измете оттам, без много да му мисли.

Скабър никога не се бе смятал за дълбок мислител. В този миг беше в състояние на значително изтощение — и как иначе, щом мозъкът му продължаваше да се възстановява и току му пращаше проблясъци на образи със съмнителен характер. И все пак той разбираше, че за да постигне целта си, ще му се наложи да измисли нещо. Но какво? Знаеше, че ще му хрумне след мъничко, само главата да му мине.