Робърт Шекли
Домът на боговете (4)

3

— Ама как така?! Как така провал? — попита Артър в онова печално утро четири дни по-късно, когато Сами му се обади да му съобщи лошата новина.

— Най-кофтия късмет, който някога съм виждал — отвърна Сами. — А пък съм в бизнеса вече от близо три години. „Амалгамираните от Баия“ аха-аха щяха да треснат дъното и не щеш ли, някаква си нищо и никаква опитна шахта, която компанията поддържала само за да са доволни ревизорите, пробила някакъв свод… това е технически термин от геологията…

— Давай по същество — подкани го мрачно Артър.

— И дум! — акциите излезли със златно покритие. Набарали някакви щури залежи — яка, тлъста жила, дето там не й е мястото и дето пред нея Кимбърли е куп лайна.

Артър щеше да си припомни този последния израз доста по-късно, когато всичко това вече беше история, а той си имаше такива проблеми, че дните на неговото разорение му се виждаха едва ли не „доброто старо време“. Но в момента той вреше и кипеше.

— Значи, изгорях?

— Боя се, че е малко по-зле — отвърна му Сами.

— Как така по-зле? Губиш сто процента и си вън от играта, нали така?

— Не и ако си „на лост“ — обясни Сами. — Виж какво, и аз съм в същото положение.

Това някак си не подейства на Артър толкова утешително, колкото очакваше Сами. Смешна работа, как загубата на твоя брокер никога не е печалба за тебе.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм „на лост“?

— Нали ти го обясних. Ти трябваше да вложиш само малък процент, за да купиш своя дял от акции. Ако акциите бяха паднали, щеше да натрупаш състояние, точно както ти казвах. Но по начина, по който се развиха нещата… ами, боя се, че ти дължиш цяло състояние.

— Колко голямо състояние?

С много тих глас, почти шепот, Сами му отвърна:

— Милион без малко.

— Долара? Сами кимна.

— В момента. Акциите се вдигат с ракетна скорост.

— Вдигат се? Искаш да кажеш, че може да стане и по-зле?

— Може — призна Сами — но може да стане и по-добре. Много, ама много по-добре. Тъкмо затова се забавихме с продажбата на твоите.

— Освен ако се гътна — заразмишлява Артър, — как другояче би могло положението ми да се подобри?

— Находката на „Амалгамираните“ се намира току до един вулкан. Това чудо може да избухне когато си ще. Ако това се случи, златото ще бъде погребано под милиони тонове магма, акциите рязко ще паднат, а ти ще си ни лук ял, ни лук мирисал.

— Доколко вероятно е това? — попита Артър.

— При вулканите не се знае знае ли се.

— Кога за последен път е изригвал точно този вулкан?

— През август 1867-ма — смънка нещастно Сами.

— Сами, продай акциите ми.

— Артър, ама той може да изригне!

— Не, искам да се измъкна.

— Можеш ли да си платиш лихвата?

Артър поклати глава, после се сети, че Сами не го вижда, и му каза:

— Знаеш, че тия двайсет и две хиляди бяха всичките ми пари. Освен ония сто и трийсет долара в чековата ми сметка.

— Лоша работа — отсъди Сами. — Много ми е неприятно да ти го кажа, ама е вярно. Ще те погнат за тия пари.

— Предполагам, то е логично — Артър чу как собственият му глас отекна в ушите му, сякаш главата му беше куха. — Какво предлагаш да направя?

— Направо ли да ти го кажа?

— Не, вържи му първо розова фльонга. Естествено, че направо!

— По-добре си дръж акциите. Ако се измъкнеш сега, ще дължиш повече, отколкото можеш да платиш. Ако се задържиш още няколко дни, ще дължиш още повече, но поне ще имаш шанса оня вулкан да изригне.

— М-да — рече Артьр. Треперещата tabula rasa на съзнанието му току-що беше започнала да попива в какво чудовищно положение се е натресъл. — Май ще задържа… колко време мога да задържа?

— Имаш още три дни — заяви му Сами. — Освен ако не измъкнеш отнякъде още петдесет хиляди и не разшириш опциона си.

— Май ще предпочета трите дни. — Артър не се сещаше какво би могъл да каже още. Най-накрая изтърси: — Тоя вулкан… как се казваше?

— Икструхембла — отвърна му Сами. — На езика на някакви бразилски индианци това означавало „Лудият шебек“.

— Благодаря ти. Просто исках да знам какво да напишат на надгробната ми плоча.

— Хей, стига бе, приятел! Може пък да стане нещо.

— Може пък да се натъкнат на тайно допълнение към завещанието на чичо Сиймор, според което той, след като е поразмислил, е решил да ми завещае още петстотин хиляди.

— Има ли такава вероятност? — попита Сами, вечно надяващият се.

— По-вероятно е Икструхембла да изригне тъкмо навреме, че да ми отърве задника.

Артър затвори и бръкна за цигара. Поне вече не го беше страх, че ще умре от рак на белите дробове. Всъщност в момента това му се виждаше много по-желан изход от по-вероятната алтернатива — лежане в затвора „Рейфорд“ за както му се викаше там на това да купуваш на едро с пари, които нямаш.

Замисли се, и се досети. Едра кражба. Така му се викаше.