Робърт Шекли
Домът на боговете (23)

22

По това време Артър преживя криза. Може би трябваше да я очаква — за учудване си беше, че не го сполетя по-рано. Къщата на „Сий Грейп Лейн“ 101 за някакви си седмици се беше превърнала от убежището на саможив учен в шумния, постоянно разширяващ се главен щаб на НСР ПДБ — култ, който се разрастваше като пожар. На Артър постоянно му досаждаха репортери, шивачи, Сами и помощниците му и самите богове. Все по-често започна да го бие истерия, загуби апетит, сънят беше нещо отдавна забравено, и крепенето на всичко му струваше куп неприятности — още повече, че не можеше да реши какво е това „всичко“.

Нямаше начин да се каже докъде можеше да доведе това — Артър нямаше да е първият посетен от богове човек, изпаднал в кататония или съсипан от истерични припадъци, а всичко това го тласкаше тъкмо нататък. Но първата промяна в положението дойде съвсем неочаквано.

 

Колкото и да се мъчеше, Артър не можеше повече да крие от себе си доколко нещата му се изплъзват от контрол.

И неприятностите не свършваха дотам. Напоследък Лийфи беше станал много особен. Макар всичко привидно да вървеше както той иска, богът нещо не беше доволен. Беше започнал да нервничи, стана сприхав, редеше дълги, несвързани речи. А когато не крещеше по хората, изпадаше в дълго, умислено мълчание.

Артър много се нервираше. Но основният проблем изникна един следобед, когато Лийфи се домъкна в гаража, където Артър четеше. Тръшна се на един стол. Лицето му беше напрегнато, устните му — здраво свити.

— Не издържам вече — заяви той след малко.

— На какво? — попита Артър.

— На невероятната, престъпна мудност на човечеството. Те като че не разбират кой съм.

— Но към твоята кауза всекидневно се присъединяват хора — възрази Артър.

— Недостатъчно бързо. По-голямата част от човечеството не знае кой съм и не й дреме за това.

— Това ще се промени — рече Артър, както се надяваше, с утешителен глас.

— Ще се промени, и още как — отвърна Лийфи. — Промяната ще предизвикам аз.

— Какво си намислил?

— Ще ги науча малко на благодарност — заяви Лийфи с напрегната, подла усмивка. — Истински жив бог им идва на крака, а те не му обръщат грам внимание. Я да видим как ще се почувстват след чумата.

— Чума ли ще има?

— Ще има, и още каква — заяви Лийфи. — Приказвах с Калпаус, фински бог на чумата. Много е навит да се поразмърда. Ще им пусне „Окспокс 5“. Кожата пада на парцали, кръвта се обръща на слуз, мозъкът се свива и става колкото орех, а после експлодира. Я да видим какви ще ги измъдри възвишеното и могъщо човечество, като му дойде това до главата.

Страшен ужас обзе Артър, но той успя да се овладее. И заяви, почти нехайно:

— Защо не отпуснеш на хората още малко време? Религията ти е на път да стане голяма работа. В такъв момент надали ще ти се иска да не е останал кой да ти се кланя.

— Според тебе те наистина ще си паднат по мен, така ли?

— Убеден съм — отвърна Артър.

— Е, хубаво, ще им отпусна още няколко дни — нави се Лийфи. — Ако дотогава не са се домъкнали в сериозни количества, ще ги поразтресем — той се разсмя. — Но ти не се притеснявай. Калпаус тебе няма с пръст да те докосне. Ти си моят пророк, малкия.

И като се кискаше под мустак, Лийфи излезе от гаража в добро настроение, за първи път от сума ти време насам.

 

Артър разбираше, че трябва да направи нещо.

И можеше да направи само едно.

Не му се искаше, но разбираше, че няма как. Тази каша я беше забъркал той. Ако Лийфи предизвикаше чума, и за нея щеше да е виновен той. Длъжен беше да се скъса, но да я оправи.

Трябваше да отскочи пак до Света на боговете.

Същата вечер, докато боговете се надпиваха — любимата им атлетична дисциплина — Артър отново призова миниатюрната телефонна кабинка и отново се обади на безкрая.

 

Вдигна му същата телефонистка.

— Вижте — рече Артър. — Имам нужда от помощ, и то отчаяна нужда.

Този път телефонистката му се тросна.

— Наредено ми е да ви съобщя, че не сте оторизиран да ползвате линията на боговете. Поради това ви се заповядва да затворите и никога повече да не ползвате тази линия.

Да затвори? Никога повече да не се обажда? Последният му шанс се топеше пред очите му!

Положението беше толкова крайно, че накара Артър да прояви дързост.

С настоятелен тон той заяви:

— Хей, я чакай малко! Кой казва, че не съм оторизиран? Фактът, че изобщо мога да се обадя, доказва, че съм оторизиран.

— Ами, знам ли — рече телефонистката.

— Очевадно е — натърти Артър. — Да сте чували неоторизиран човек да използва линията на боговете?

— Досега никога не се е случвало. Предполага се, че е невъзможно. И е невъзможно!

— Ами ето на. Свържете ме с „Божествени услуги Декстър“.

— Но има нареждане да не ви…

— Аз пък ви казвам, че е станала грешка. А сега ме свържете, иначе ще ми се наложи да поговоря с началника ви.

Артър не знаеше отде се намери такава твърдост у него. И прекрасното беше, че свърши работа. Телефонистката смънка нещо, което той не можа да схване и го свърза.

— Декстър на телефона.

— Обажда се Артър. Говорили сме с вас. Настоявам да ми помогнете.

— Тъкмо сам смятах да ви се обадя. Те не ви позволяват да се уедините?

— Проблемът е много по-дълбок от моето уединение. Декстър, тези богове ще пратят Земята по дяволите. Трябва да направя нещо.

— Можете ли да дойдете?

— Ще застана плътно до телефона — отвърна Артър. — Изтеглете ме.

Вече беше почнал да понаучава това-онова от боговете. А и това беше истинското му запознанство с Царството на боговете.