Робърт Шекли
Домът на боговете (16)

15

Сами бе уредил фотосеанс на Артър за другата сутрин. Фотографът беше дребничък, закръглен латинчо с кафява кожа и дебел черен мустак. Влезе, накичен целия с фотоапарати, светломери, стойки за прожектори и запасни кутийки с лента. Във всекидневната на „Сий Грейп Лейн“ както винаги цареше бъркотия. Някакво ситно-дребно богинче с прилепови криле, което Лийфи беше подбрал кой знае откъде, му пилеше ноктите. Пърхаше във въздуха като великанско колибри и през цялото време дърдореше — дразнещо, пискливо цвърчене. Луума и Ях се бяха настанили на перваза и се надпсуваха. Роте седеше по турски връз рошавата черга и лъскаше огърлицата си от бебешки черепи с гюдерия.

— Аз съм Гомес — представи се фотографът. — Ернандес ми нареди да дойда тук. Рече, че трябвало нещо да се снима.

— Идвате тъкмо навреме — рече му Сами. — Тук във всекидневната е малко пренаселено. Да вървим в стаята на Артър. Това е единственото тихо местенце в цялата къща.

Стовариха всичкото оборудване в Артъровата спалня. Артър се надигна от леглото, където четеше „Кратко изложение на древни и любопитни знания“ от Шлеменер, пета книга от поредицата.

— Това е доктор Артър Фен — представи го Сами на Гомес. — Пророк на боговете, главен представител на НСР ПДБ.

Фотографът кимна.

— Аз съм Гомес от „Акме Фото“. Радвам се да се запознаем, господин Пророк. Искате снимки за паспорт, нали така?

— Не — обади се Сами. — Искаме рекламни снимки.

— Къде ще ги публикувате?

— Тези са за рекламата ни на цяла страница в „Маями Хералд“. Освен това за брошурите, които ще отпечатаме.

— Цветни или черно-бели?

— И двете. И трябва да е хубав на тях.

Гомес огледа Артър и поклати глава. Изражението му казваше: „Давате ми да работя с това и очаквате хубост?“. На глас той рече:

— Добре, правим каквото можем.

Гомес нагласи осветлението, огледа ефекта, пренареди прожекторите, наслага филтри и тюлени паравани за смекчаване на ефекта, накриви главата на Артър насам, после натам и защрака бързо-бързо с един очукан „Никон“. Изщрака два филма и най-накрая рече:

— Добре, това е. Сега ли ще ми платите? Ернандес ми рече, че плащате на място.

— Господин Ернандес е прав — отвърна Сами. — Парите ви са у мен. Но имам за вас едно спортсменско предложение. Едната възможност е да ви дам триста долара веднага, и това е.

— Не е твърде лошо за един час работа, ядва се. А другата възможност?

— Другата е да изписваме името ви под всяка публикувана снимка на Артър. „Снимка: Гомес“.

— Плюс колко пари?

— Без пари. Избирате между триста долара и името ви на снимките.

Гомес се замисли, а после попита:

— Това с името — според вас колко ще струва, що се отнася до новия бизнес?

— Ако групата ни преуспее, както мисля, че ще стане, името ви на снимките ще струва десетки хиляди долари. Вие ще сте първият фотограф на божествения пророк.

Гомес присви пресметливо очички.

— Ако тая пущина вземе, че хване дикиш, това може да струва много пари. От друга страна, може нищичко да не чини.

— Гледай да уцелиш десетката — ухили се Сами и размаха стодоларовите банкноти.

Гомес сигурно беше схванал, че тук става нещо кардинално.

— Според мен от вашто момче ще излезе нещо. А и тия богове, дето си ги насъбрал тука, наистина са голяма работа. Ще приема надписа под снимката — той се позамисли още малко. — Всъщност, искам да ви изляза с контрапредложение.

— Ами давайте.

— Вие ми пишете името, както казахте. Но освен това изписвате и телефонния ми номер. Направете го, и всичките ви снимки ще правя безплатно.

— Предложението си го бива — рече Сами. — Но съм длъжен да ви кажа, че това да си фотограф на боговете ще се превърне в ценна привилегия. Тая привилегия ние няма да я раздаваме ей така, за нищо. Виж какво — имаш десет фотосеанса при предложените от тебе условия, а после, ако искаш да продължиш да работиш за нас, ще говорим каква такса да ни плащаш.

— Не съм и чувал за подобна уговорка!

— Погледни го така — продължи Сами. — Да предположим, че имаш ексклузивни права да снимаш Майкъл Джексън.

Гомес кимна.

— Разбрах те — той погледна Артър. Очите му се присвиха. — Значи смяташ, че от това хлапе ще излезе втори Майкъл?

— Още по-добре. Артър е основателят на религията, която ще се превърне в следващата велика световна религия. Артър ще е най-великото нещо от Исус Христос насам.

— Не богохулствай — прекръсти се Гомес. — Но ще заложа на вас. Според мен вие, хора, ще стигнете далеч.

 

След фотосеанса на Артър му се дощя да се поразходи, но Сами му беше уредил моден сеанс и скоро той затъна до колене в кроячи, в шивачки, които разгъваха пред него топове плат, навеждаха се над него с усти, пълни с карфици, слагаха бастичка тук, дипличка там, а кроячите отстъпваха назад, с присвити очи и стиснати устни, за да преценят резултата. Богатите платове като че казваха: „Ти наистина си нещо особено“. Облякоха го в коприна и сатен, дадоха му жилетки, бродирани със златна и сребърна сърма, а на главата му слагаха малки шапчици, извезани с разноцветни мъниста. А после му донесоха кожени мантии, наметала с пера, разкошни ризи и блузи, някои — с цепнати ръкави, под които се виждаше подплатата, и широки колани от мека руска кожа, и везани чехли с извити нагоре върхове. И Артър погледна резултата в огледалото, и остана доволен. Знаеше, разбира се, че всичко това е абсурд; но модата не е ли винаги абсурд? И кой би могъл да съди премяната на един пророк, освен друг пророк или някой бог?

 

Чак вечерта му се удаде възможност да остане сам в стаята си и да почете книга. Това винаги беше най-хубавата част от деня му. Откакто боговете довтасаха, Артър прекарваше много време в изучаване на старинните си книги. В тях намираше утеха. Винаги бе имал вкус към тайнственото, непонятното, далечното, и към най-обикновеното невъзможно. Тъкмо това на първо място го подтикна към митографията.

Едва-що се беше отпуснал с подвързания с дърво ключ към Соломоновите мистерии, подаръкът от господин Аводар, и на вратата се почука. Влезе Лийфи.

— Не исках да те безпокоя, обаче тъкмо се връщам от Царството на боговете, та си рекох, че това ще ти хареса — той подаде на Артър крехка книга от палмови листа в найлонова подвързия. Беше „Жълтата книга на Тот“. Артър я прие с благодарност. Беше в завидната позиция — самите богове да му носят книги за древните тайнства.

Час по-късно се отби Луума с „Великите жертвени записи на лумерийските асклепи“. Не беше оригинал, а изключително добро копие, единственото на Земята, откраднато от централната библиотека в Царството на боговете.

А после, след вечерята, която Артър изяде в стаята си на поднос, нахълта Роте с „Диктати на воюващите височайши богове“, а не след дълго го последва и Гегоман с „Книга на боговете: как да убиваме за удоволствие и святост“.

Последните две от край до край бяха на езици, които Артър не можеше да разчете; но боговете винаги с радост се отбиваха да му попреведат това-онова.