Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Godshome, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Шекли. Домът на боговете
Редактор: Персида Бочева
Предпечатна подготовка: Митко Ганев
ИК „Лира Принт“, 2000
ISBN 954-8610-50-5
История
- —Добавяне
9
Но Лийфи и приятелчетата му като че не бързаха особено да си ходят. По цял ден се мотаеха из къщата, лочеха бира, осигурявана им от Артър, и обсъждаха своите планове. Помежду си говореха на богалонг, един от диалектите на низшите богове, и Артър не разбираше нито дума.
На Артър цялата тая работа му беше много противна. Но като че нямаше как да промени нещата. Прекара деня далече от къщи, в градската библиотека на Таити бийч. Прелистваше разсеяно списания в състояние на пълен шемет.
Излезе от читалнята рано следобед — беше се сетил, че трябва да си прибере чековете от брокерската къща на Сами.
Когато влезе, Сами му се ухили до уши, а един от съдружниците, господин Трип, беше там да го поздрави. Трип също се усмихваше, но не чак толкова широко. Всъщност един безпристрастен свидетел би забелязал лекичко напрежение в ъгълчетата на усмивката му.
— Господин Глък ми разказа за вашия удар — протегна му ръка Трип. — Поздравявам ви за забележителната сделка. Вие случайно да нямате приятели в бизнеса със златните мини? Или съдружници — специалисти по вулканология?
— Не, нямам — отвърна Артър. — Защо? Ако имах, щеше ли да има значение?
— За мен не, разбира се — увери го Трил, — но КЦКБ би могла да се заинтересува, ако случаят беше такъв.
— Моля?
— Комисията по ценните книжа и борсата. Заинтересували са се.
— Искате да кажете, че те си мислят, че съм извършил нещо нередно?
— Съвсем не! — смехът на Трип прозвуча прекалено сърдечно. — Но винаги, когато има огромна и неочаквана промяна в позицията на дадени акции, те са склонни да се чудят защо ли се е получило точно така. Разбираемо е, нали? Ударът ви беше съвсем необичаен.
— Щеше ми се и аз да съм вътре — вметна Сами. — На косъм се разминах, не можаха да ми вземат навреме поръчката.
— И какво да правя? — попита Артър.
— Вие — нищо. Ако КЦКБ има някакви въпроси, те ще се свържат с вас. — Трип отново се разсмя, глухо. — Предполагам, че не планирате някакви продължителни пътувания в близко бъдеще?
— Не… имам ли нужда от адвокат?
— Ако опре дотам, за това има много време. Вероятно не. Няма никаква нужда да се притеснявате.
— Навярно засега не бива да харча парите.
— Тъкмо за това щях да ви говоря — отвърна Трип. — Сами, може би ти ще обясниш?
— Готово — отвърна Сами. — Погледни го така, Артър. Има добра новина, а има и лоша. Добрата е, че първоначалната ти инвестиция от двайсет и две хиляди долара, нараснала вчера на петдесет и осем хиляди, се беше покачила до приблизително триста хиляди, преди КЦКБ да прекрати продажбите на борсата.
— А лошата?
— Всички трансакции, свързани с „Амалгамирани мини на Баия“ са замразени в очакване на изхода от разследването на комисията. Това означава, че и позицията на нашата компания е замразена, Артър. Всички ще трябва да почакаме, докато комисията приключи.
— Предполагам, че не можете просто да ми върнете двайсет и двете хиляди и да забравим цялата тая работа?
— Не можем, разбира се — отвърна господин Трип. — Но вие не унивайте, господин Фен. Потенциално вие сте богат човек. И съм убеден, че КЦКБ няма да има в какво да ви обвини.
Последваха още ръкувания и още усмивки. Сами изпрати Артър до вратата.
— Ще намина веднага щом мога — рече му той. — Ще поговорим. Не се разстройвай. Всичко ще се оправи.
— Надявам се да излезеш прав — отвърна Артър. — Като дойдеш, ще видиш нещо малко необичайно.
— Какво? Да не си правил покупки на кредит?
Артър реши, че не е възможно да го обясни.
— Ще видиш. Хайде засега, Сами.
Забърза към къщи. Тъкмо се беше сетил, че има да храни цяла къща гладни богове. И няма пари за което.
Лийфи бе очаквал проблемът с парите да възникне. Той и другите богове бяха донесли буци златна руда от Царството на боговете, където явно имаше злато колкото си щеш, но нямаше къде да го харчиш. Артър отнесе рудата на анализ в близкия град Орландита, а после я превърна в пари в брой. С тях успя да закупи необходимите им припаси: цели пилета, зайци и овце. Боговете обичат да ядат храната си сурова. Артър ги умоляваше да пробват нормална, сготвена храна, но те държаха на предпочитанията си.
Артър се боеше, че това ще му навлече неприятности, и ето на, същата вечер на вратата му цъфна ченге и му съобщи, че съседите го обвинявали, че бил открил кланица в жилищен квартал. И наистина, дворът беше осеян с едри, добре оглозгани кокали. Артър обеща да разчисти.
На ченгето му беше любопитно какво ли става там вътре.
— Някакви хора са отседнали у вас, така ли?
— Приятели на семейството. Само за малко.
— Да не криеш случайно нелегални?
— Аз?! Не.
— Според мен ще е по-добре да ги видя тия твои роднини.
— Спят.
— Събуди ги тогава.
— Не може ли някой друг път?
— Приятелче, казах — сега.
Артър отиде в спалнята. Боговете спяха, омотани в смрадно кълбо. Събуди ги. Те се заизмъкваха от леглото, като се разсукваха един от друг. Най-накрая Луума намъкна една розова фуста и заяви:
— Аз ще говоря с тоя.
— Май по-добре недей. Не щем неприятности.
Тя се ухили насреща му.
— Ние обичаме неприятностите.
Щом тя излезе навън, подпухнала и не мязаща на човек, полицаят се облещи — не можеше да повярва на очите си.
— Е, к’ъв ти е проблема?
— Трябва да видя документите ви.
— О, така ли? — Тя го изгледа похотливо. — Мога да ти покажа много повече от наръч тъпи хартийки, готин.
— Само документите — ченгето се дръпна назад с ръка на пистолета.
Тя протегна кльощава, космата ръка и го стисна за гърлото.
— Слушай какво, пич — рече му тя. — На твое място просто бих забравил всичко това. Разбираш ли ме какво ти казвам?
— Аааарргх — отвърна ченгето. Задушаваше се.
— Защото, ако искаш да си имаш неприятности, за тебе имаме колкото си щеш.
Тя впери в него зъл поглед. В очите й трепкаха зловещи светлинки. Ченгето не успя да сподави хленча си. Тя го разтресе като плъх, после го блъсна назад.
— Схвана ли? — Разтресе го отново, пусна го и се прибра вътре.
Ченгето, в силен потрес, поприглади униформата си и погледна Артър.
— Какво беше това?
— Кое?
— Онова.
— Нищо не съм видял — отвърна Артър. — Добре ли сте, полицай?
Полицаят се разтрепери, после се стегна и измърмори:
— Тука става нещо, но хич не ща да знам какво. Никакви животни в сградата повече, освен ако не се сдобиете с разрешително. Ясно?
— Ясно.
— И да не се повтаря. Сериозно, не ща да ми се налага да се връщам тук. Разбрахте ли ме?
— Разбрах — отвърна Артър. — Съчувствам ви.
Ченгето се качи обратно в полицейската кола и потегли отначало бавно, после с все по-нарастваща скорост.